Колко любов има зад „Големият портрет” от Будзати

Дино Будзати пише романа през 1960 г., а действието в него се развива в бъдещето – през 1972.

До края на годината „Лист” пуска за първи път у нас и романа „Една любов” на големия писател и художник

 

Първият фантастичен италиански роман – така остава в световната литература „Големият портрет”, роден от въображението на Дино Будзати. Големият писател и художник съчинява историята на преподавателя по електроника Ермано Измани през 1960 г. По онова време е на 54, в апогея на славата си. Дванайсет години по-късно умира, като оставя на света да гадае има ли в романа му скрито пророчество.

Първото издание на „Големият портрет” в България излиза през 1985 г. в превод на Хубан Стойнов в поредицата Библиотека „Галактика” на издателство „Георги Бакалов”. Сега в книжарниците е второто му издание с корица от Кирил Златков и с емблемата на „Лист”. Използван е същият превод под редакцията на Гергана Димитрова. „Решихме да преиздадем „Големият портрет”, защото хубавите книги трябва да имат възможност за нов живот и различни интерпретации”, отбелязва тя.

Това е второто заглавие от Дино Будзати в каталога на „Лист” след „Татарската пустиня”.

Действието в „Големият портрет” се развива тъкмо през 1972 – годината, в която Будзати напуска този свят. През април проф. Измани е повикан с тайнствено писмо в Министерството на отбраната. Военните му предлагат да започне работа в изолиран обект високо в планината, но така и не му разкриват какво точно ще прави. Съобщават му само, че ще работи в компанията на двама изтъкнати учени в различни области. Измани приема. Това, което открива, надхвърля и най-смелите му предположения. Там някъде, в света на изкуствения интелект ученият открива в една машина, превъплътена жена. Колкото и да е потопена във футурологията, голямата тема на тази книга е любовта – най-голямата сила, независимо от времето.

Тази тема е основна и за следващата порция „Будзати”, която подготвя „Лист”. До края на годината се очаква да излезе неиздаваният досега у нас великолепен роман Un Amore за изстраданата любов на милански архитект с много по-млада от него балерина. В момента над книгата работи изтъкнатата преводачка Нева Мичева

САМО ФАКТИ

Журналист, писател, поет, драматург, либретист, сценограф, художник и графичен дизайнер – Дино Будзати не е човек само с едно призвание. Роден през 1906 г., той живее бурно и умира тихо през 1972-а. Опознава ужасите на Втората световна война, но описва не само онова, което се случва на бойното поле, а и живота на моряците от военния флот, страховете и мечтите им.

Световна слава му носи романът „Татарската пустиня”, сред произведенията му са сборниците „Шейсет разказа”, „Коломбър”, „Трудни нощи”.

Дино се ражда във вилата на семейство Будзати в Белуно в подножието на Доломитите през 1906 година. Живее с родителите и братята си в Милано и прекарва ваканциите си в планинската вила. Затова и бъдещият писател обиква Алпите за цял живот. Майка му произхожда от патрицианско семейство със седем върховни магистрати. Баща му, професор по международно право в престижен университет в Павия, е от старо белунеско семейство. Той умира от рак на панкреаса, когато Дино Будзати е на четиринадесет години.

През 1924 г. Дино се записва в Юридическия факултет на Милано, тъй като братята му избират различни професии от бащината, а се очаква, че все някой трябва да продължи традицията. Още преди дипломирането обаче, той започва работа в „Кориере дела сера” и повече не се връща към правото. Будзати издава пет романа, девет сборника с разкази и поезия и много театрални и радио пиеси. Има четири либрета за опери. Негови картини и рисунки са включвани в много изложби.

На 8 декември 1971 г. Будзати напуска дома си, за да отиде в болницата. С диагнозата и изхода е наясно още когато баща му умира от рак – Дино е убеден, че и той ще си отиде от същата болест. Затова в този зимен ден прави последна обиколка на стаите, а в кабинета си взима лист хартия и молив и скицира празното си кресло.

Писателят не е религиозен и дори на смъртния си одър не иска да се види със свещеник. Край него бдят само медицинска сестра и монахиня, която го запомня като тих, непретенциозен пациент, който нито веднъж не ги повиква да облекчат страданията му.

Към края Будзати казва на монахинята: „Имате късмет, защото имате вярата си”, а тя му отвръща: „Вие имате стремежа, а това е началото на вярата.” И тогава, в началото на 1972 година, идва смъртта, за която той пише цял живот.

Великолепната корица е на корифея в жанра Кирил Златков.
Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“.