Завладяващо пътешествие през вековете и жанровете
Една от знаковите творби на Галин Никифоров – автора на провокативния роман „Тяло под роклята“ (изд. „Сиела“, 2018) – се появява отново на български език в ново преработено издание.
„Фотографът“ поема отново на своето пътешествие из България, Северна Италия и Южна Кения. Пътешествие и история в историята, в която преследването на мечтата на всяка цена се превръща в най-голямата заплаха за живота.
Един ръкопис, 2 сюжетни линиии и хиляди възможни изходи пред лицето на Смъртта.
Антон Апостолов е изключителен фотограф, чийто гений му е спечелил солидна репутация. Той тръгва по следите на легендарен ръкопис от XVIII век, в който се описва как може да бъде видяно и заснето лицето на Смъртта.
Автор на тайнствения документ е средновековният алхимик Нино Голярди, прекарал петнайсет години в Африка в племето на нилотите. Преди да напусне Африка, Нино създава произведение, което накъсва на три части, за да не попадне то никога в ръцете на погрешните хора.
Антон чувства, че е по-близо до това да открие и събере всичките три парчета, отколкото някой някога е бил преди него. Но докъде може да стигне човек в търсене на вечната красота? И какво остава от човека, когато недостижимото бъде достигнато?
На фотографа му предстои да разбере, че… „всеки човек е от племето на Смъртта.“
В духа на „Сянката на вятъра“ на Карлос Руис Сафон, „Фотографът“ от Галин Никифоров е майсторски написан и завладяващ роман, който препуска межу жанровете и вековете, за да ви направи част от едно пътешествие към недостижимото.
Галин Никифоров е сред открояващите се имена в съвременната българска литература. Автор е на романите „Умерено нежно”, „Добро момче”, „Фотографът: obscura reperta”, „Лятото на неудачниците”, „Лисицата”. Отличен е с наградата „Роман на годината” за романа си “Лятото на неудачниците”, а през 2011 г. печели националната награда „Елиас Канети” за романа „Къщата на Клоуните”. По новелата му „Нощта на мечтите“ през 2011 г. е създаден едноименен пълнометражен филм с режисьор Боби Костов.
По-долу четете откъс от „Фотографът“ от Галин Никифоров
ПРОЛОГ
Град Х., Източна България, в наши дни
Късна ледена вечер. Тиха уличка за пешеходци със заведения, светещи в мастиления мрак като неонови реклами. Оголели дървета, олющени пейки, мръснобял сняг, натрупан на купчинки. В средата на уличката – двуетажна каменна къща с външни стъпала, декоративен парапет от кована мед и масивна входна врата.
На първия етаж има нелегален публичен дом, маскиран като джазклуб, и тих бар с мека мебел и музика от 70-те. Във фоайето отпред стои яко костюмирано момче с широка усмивка, което прави необходимото впечатление. Никакви пияници, никакви караници, никакви кибици. Малко посетители, много пари.
На втория етаж – просторна площадка с френски прозорец в единия край и висока врата в другия, над която пише „ФОТО АНТОН“. По стените са окачени бледи ескизи на голи женски тела и една ефектна черно-бяла фотография на мъж в усмирителна риза, който крещи: „Не казвай Фуджи!!!“. Зад вратата има внушително квадратно помещение с рафтове до тавана, отрупани с всичко, което може да поиска един фотограф. Маймунка в синьо елече и ермолка на главата яде банан, седнала на пода, а зад L-образния плот в ъгъла висок мъж в черен балтон върти старомодната си филцова шапка в ръце. На плота пред него има пепелник и бутилка коняк, върху чието гърло е балансиран сребрист телефон, който изведнъж забръмчава тихо като муха с откъснати крилца. Мъжът дълго се взира в него, накрая го взема, включва го и го доближава до ухото си.
– Тази нощ, господин Апостолов – казва тих глас от другата страна. – Не знам точно кога, но Фатима казала на сина си, че една от онези жени щяла да я посети.
Антон Апостолов се усмихва и изключва телефона. Чака тази новина от месеци и накрая търпението му е възнаградено.
Пали цигара и отпива глътка от коняка. Слага шапката си и я повдига с показалец като в стар уестърн, после се отдава на едно от любимите си занимания – съзерцанието.
На стената срещу него са залепени нелегалните копия на фотографиите от календара на „Пирели“ за следващата година. Очите му се насочват към първата от тях и започват да се местят нататък.
След минута затваря очи и вижда в съзнанието си всяка от дванайсетте фотографии, което го изпълва с тиха благодат. Стои така, след това гаси цигарата и прошепва сякаш на себе си:
– Все по-близо съм, Джоко. – Маймунката спира да яде банана и го поглежда. – Но не трябва да бързам, момче. Не трябва.
Разгонва с ръка цигарения дим и отново се заглежда във фотографиите на „Пирели“. Погледът му става кадифен, по лицето му пробягва едва забележима доволна усмивка, която скоро избледнява и изчезва.
Още няколко минути тишина, после той се надига от стола, почесва маймунката зад ухото и закопчава балтона си. Оправя шала си и тръгва към вратата, като изпъва с пръсти периферията на шапката си.
Настъпило е времето, което отдавна е чакал.