Голямата стъпка унищожава малко градче

„Деволюция” от Mакс Брукс – автора на бестселъра „Z-та световна война“ – вдъхва нов живот на легендата за Саскуоч

 

Всички са чували за зловещия Саскуоч, известен още като Голямата стъпка… възможно ли е обаче това митично създание, вдъхновило хиляди книги и филми на ужасите, да е съществувало наистина?

На български език в майсторския превод на Богдан Русев вече може да откриете „Деволюция” – новия роман от световноизвестния автор на бестселъра Z-та световна война Макс Брукс. Книга, която успява да размие границите между истина и невъобразимо, съчетавайки обстойните проучвания на автора на северноамериканската легенда за Голямата стъпка с някои от най-добрите прийоми на жанровата литература.

След като разрушителната стихия от избухването на вулкана Маунт Рейниър остава в миналото, архивите от клането в малко уединено градче, наречено Грийнлуп, могат да бъдат разкрити. В ръцете на страстен почитател на историите за митичното чудовище попада дневника на местната жителка Кейт Холанд. А нейните признания отприщват отново един забравен ужас. Защото докато погледите на цялата страна са били приковани в яростното изригване на Маунт Рейниър, на няколко мили от там се е развихрила по-малка по мащаби, но не по-малко смъртоносна трагедия. Подножието на вулкана, който хвърля сянка в небето, крие една добре пазена и страховита тайна, която е време да излезе на повърхността…

Какво се случва, когато си изправен пред приближаващия и може би невъзможен за предотвратяване фатален край? И способен ли е човешкият дух да се опълчи на хищническата природа?

В изповедта на Кейт отекват сериозни и актуално звучащи теми, а легендарните хуманоидни криптиди оживяват на страниците на романа, за да поставят читателя пред труден избор – да прецени сам дали тази страховита история изглежда достоверна или просто съживява онзи страх, който отдавна е бил погребан под леглото на детството.

Безмилостно добра комбинация между творчеството на Стивън Кинг и Майкъл Крайтън, „Деволюция” е оригинален разказ за отчаяната битка за живот, кърваво пътешествие в един плашещо реалистичен свят и автентично научно пътешествие между легенда и действителност.

Из „Деволюция” на Макс Брукс

Първа глава

Иди в леса, за да изгубиш от погледа и мислите си престъпленията на своите съвременници.

Жан-Жак Русо

ЗАПИСКА В ДНЕВНИКА #1

22 септември

Пристигнахме! След два дни шофиране и една нощувка в Медфорд най-сетне пристигнахме. И всичко е идеално. Къщите наистина са подредени в кръг. Добре де, това наистина е очевидно от името на градчето[1], но ти ми каза да не спирам, да не редактирам, да не изтривам и да не се връщам. Точно затова ме насърчи да използвам хартия и химикалка. За да няма клавиш за изтриване на написаното. „Просто не спирай да пишеш.“ Добре. Няма значение. Пристигнахме.

Как ми се иска Франк да беше дошъл. Нямам търпение да му се обадя тази вечер. Сигурна съм, че пак ще ми се извинява как не може да мръдне от онази конференция в Гуанджоу, а аз пак ще му казвам как няма значение. Вече направи толкова много за нас! Подготви къщата, извърши виртуалните огледи по видеовръзката на телефона. И наистина е прав, че това място няма как да се покаже както трябва по видеовръзката. Особено екопътеката. Как ми се иска да беше тук на първата ми разходка днес. Беше вълшебно.

Дан не поиска да дойде. Типично. Каза, че ще остане в къщата, за да помага да разопаковат багажа. Винаги казва, че е готов да помогне. Аз му казах, че искам, че имам нужда да се раздвижа. Два дни в колата! Най-тежкото шофиране на света! Не биваше през цялото време да слушам новините. Знам, че трябва да „дозирам актуалните събития и да научавам фактите, но да не го превръщам в мания“. Права си. Не биваше. Новините пак бяха за военната криза във Венецуела. Бежанците. Поредният кораб, потънал в Карибско море. Толкова много кораби бяха потънали там. Беше сезонът на ураганите. Поне новините бяха по радиото. Ако не бях зад волана, сигурно щях да се опитам да ги гледам на телефона си.

Знам, знам.

Трябваше поне да минем по крайбрежното шосе, както направихме с Дан, когато се оженихме. Трябваше да настоявам за това. Но Дан реши, че по магистрала 5 ще пътуваме по-бързо.

Уф.

Всички онези ужасни аграрни комплекси. Всички онези нещастни крави, натъпкани една до друга на горещото слънце. Вонята. Знаеш, че съм чувствителна към миризми. Имах чувството, че всичко се е пропило в дрехите ми, в косата ми, в носа ми, докато пристигнем. Трябваше да изляза, да вървя, да дишам чист въздух, да раздвижа схванатите мускули на врата си.

Оставих Дан да се занимава с каквото там се занимаваше и хванах отбелязаната екопътека зад къщата ни. Много е лесна, с лек наклон и терасирани дървени стъпала на всеки стотина метра. Минава точно покрай къщата на нашата съседка, така че я видях. Стара дама. Извинявам се, възрастна. Косата ѝ беше чисто сива. Сигурно е подстригана късо. Не можах да видя през прозореца на кухнята. Правеше нещо на умивалника. Вдигна поглед и ме видя. Усмихна се и ми махна. Аз също се усмихнах и махнах в отговор, но не спрях. Невъзпитано ли беше? Просто реших, че както и за разопаковането на багажа, ще имам време да се запозная с хората. Добре де, може би не съм си го помислила наистина. Всъщност не мислех. Просто ми се искаше да продължа. Стана ми малко виновно, но не задълго.

Защото това, което видях…

Добре, нали си спомняш как ми каза да скицирам разположението на селището, защото това може да ми помогне с моята нужда да организирам всичко около себе си? Според мен това е добра идея и ако се получи сносно, може да сканирам скицата и да ти я изпратя по телефона. Но няма начин една рисунка, или дори снимка, да улови онова, което видях по време на тази първа разходка.

Цветовете. Всичко в Лос Анджелис е сиво и кафяво. Онова сиво, размазано ярко небе, от което винаги ме болят очите. Кафявите хълмове, покрити с изсъхнала трева, от която кихам и ме боли главата. А тук е зелено, наистина зелено, като на Източното крайбрежие. Не. Още по-хубаво. С толкова много нюанси. Франк ми каза, че е имало суша и наистина ми се стори, че видях покрай магистралата малко пожълтяла трева, но тук горе всичко е като дъга от зелено – от светлозлатисто до тъмносиньо. Храстите, дърветата.

Дърветата.

Спомням си първия път, когато отидох на разходка по каньона Темескал до Лос Анджелис. Онези ниски, сиви, усукани дъбови дървета с малките им бодливи листа и жълъдите им като куршуми. Сториха ми се толкова враждебни. Знам, че звучи супердраматично, но точно така се почувствах. Все едно бяха ядосани, че им се налага да живеят в онази нагорещена, корава, прашна мъртва глинена почва.

А тези дървета са щастливи. Ето, казах го. И защо да не бъдат щастливи – в тази богата, мека, напоена от дъждовете земя. Имаше някои със светла, нашарена кора и златисти падащи листа. Разпръснати са сред високите, могъщи иглолистни дървета. Някои от боровете са с посребрени иглички, други с по-плоски и меки иглички, които нежно ме докосваха, когато минавах покрай тях. Приличаха ми на колони, които подпират небето с успокояващото си присъствие, по-високи от всичко в Лос Анджелис, включително и онези кльощави разлюлени палми, от които ме заболяваше вратът, когато погледна нагоре към тях.

Колко пъти сме говорили за онзи възел точно под дясното ми ухо, от който болката продължава по цялата ми ръка? Изчезна. Независимо колко силно си въртях главата. Никаква болка. А дори не бях взела нищо. Смятах да го направя. Даже си бях оставила две таблетки болкоуспокояващо на кухненския плот, за да ги изпия, когато се върна. Но нямаше нужда. Всичко работеше както трябва. Вратът ми, ръката. Всичко беше отпуснато.

Останах там може би десетина минути, като гледах как слънцето блести между листата и се взирах в ярките, размазани лъчи. Искряха. Протегнах ръка, за да уловя един – малко кръгче от топлина колкото монета, което изтегли напрежението от мен. И ме заземи.

Какво ми каза за хората, които страдат от обсесивно-компулсивно разстройство? Нещо за това, че се затрудняваме да живеем в настоящето? Не и тук, не и сега. Усещах всеки миг. Със затворени очи. С дълбоко, пречистващо дишане. Вдишвах ароматния, влажен, хладен въздух. Жив. Естествен.

Толкова различен от изкуствено пренесения Лос Анджелис с моравите и палмите, и хората, които преживяват с водата, открадната от някой друг. Там би трябвало да има пустиня, а не безкрайна градина на суетата. Може би точно затова всички, които живеят там, са толкова нещастни. Защото знаят, че живеят в измама.

Не и аз. Вече не.

Спомням си как си помислих: „Няма как да стане по-хубаво“. Но стана. Когато отворих очи, видях голям храст с изумруден цвят на няколко крачки от себе си. Дотогава не го бях забелязала. Горски плодове! Приличаха на къпини, но за всеки случай влязох в интернет, за да проверя. (Между другото, безжичната връзка беше страхотна, дори толкова далеч от къщата!) Наистина бяха такива – и каква находка само! Франк беше споменал нещо за това, че сушата това лято е съсипала реколтата от диви горски плодове. Но къпината беше пред очите ми. Сякаш ме чакаше. Спомняш ли си как ми каза, че трябва да бъда по-отворена за нови възможности и да не пропускам знаците, които ми дава светът?

Нямаше никакво значение, че бяха съвсем леко кисели. Така даже бяха още по-хубави. Вкусът ми напомни за онзи боровинков храст, който растеше зад къщата ни в Кълъмбия[2]. И как никога не можех да дочакам до август, за да узреят напълно, и винаги тайничко похапвах неузрели боровинки още през юли. Върнаха ми се спомените за всички онези лета, в които татко ми четеше „Боровинки за Сал“ и ме разсмиваше на онова място, където тя се среща с мечока. И тогава носът започна да ме сърби, а очите ми се навлажниха. И сигурно щях да се разрева точно в този миг, но тогава буквално ме спаси едно птиче.

По-точно две. Забелязах две колибрита, които пърхаха около няколко високи, лилави диви цветя, пораснали на една слънчева поляна, все едно извадена от филм на Дисни. Видях как едното колибри спря до едно цвете, а после другото избръмча точно до него, и тогава се случи нещо прекрасно. Второто започна да целува първото, като хвърчеше напред-назад с меднооранжевите си перца и червеникаворозовата си гушка.

Добре, давам си сметка как вече сигурно ти е писнало от сравнения. Извинявам се. Но просто нямаше как да не се сетя за онези папагали. Нали си спомняш? Онези, за които си говорихме? Дивото ято? Спомняш ли си как веднъж през целия час си говорихме за техните крясъци, които ме подлудяваха? Съжалявам, че тогава не успях да направя връзката, която искаше да ми покажеш.

Горките птици. Звучаха толкова изплашени и разгневени. И как иначе? Как да се чувстват, след като някой ужасен човек ги е пуснал да живеят в среда, за която не са родени? А децата им? Излюпени с това мъчително усещане за дискомфорт, вродено в самите им гени. Всяка клетка от тялото им копнее за среда, която не могат да открият. Мястото им не беше там! На нищо не му беше мястото там! Не е лесно да се види какво не е наред, докато не го сравниш с онова, което е. Това място е: с високите му здрави дървета и щастливите му малки птички, които си разменят любовни целувки. Тук всичко е точно там, където трябва да бъде.

И аз също съм на мястото си.

 

 

[1] Името на общността Грийнлуп на английски означава „Зелен кръг“. – Бел. прев.

 

[2] Кейт Маккрей е отраснала в Кълъмбия, щата Мериленд. – Бел. авт.

 

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.