„Ангел Куюмджийски. Живот между пропасти и върхове“ – една смайваща биографична книга

На 23 октомври излиза от печат „Ангел Куюмджийски. Живот между пропасти и върхове“ – смайваща биографична книга, базирана на архивни, исторически и литературни източници, едновременно пунктуална и увлекателна като роман. Името Куюмджийски се свързва с т.нар. проект „К“ за отделянето на България от орбитата на хитлеристка Германия и преминаването ѝ на страната на съюзниците.

Ангел Куюмджийски. Живот между пропасти и върхове (256 стр., цена: 20 лв., издателство Колибри) е задълбочено документално проучване на един необикновен живот, изпълнен с бързеи и обрати, някои от които са неподатливи за обясненията на нормалната логика. Наистина е странно защо в най-новата ни българска история – в периода между двете световни войни – името на Ангел Куюмджийски (1887-1966) сякаш е изчезнало. Нима такъв човек никога не е съществувал? Кой е все пак наричаният от приятелите му „Куюм“? Крачките му пресичат коренно различни хоризонти – той е издател, благотворител, финансист, търговец, консултант, дипломат и разузнавач. В банковото поприще започва като обикновен банков чиновник, който бързо се издига до крупен финансист, участващ като член на управителните съвети и като акционер на няколко банки. Тези позиции му помагат да участва и като директор и акционер в някои от най-големите и важни за българската индустрия търговски дружества. Куюмджийски се оказва важна фигура и за новите властимащи след 9 септември 1944 г., които били готови на редица отстъпки лично към него, само и само да подобрят отношенията си със САЩ. По този начин той, за разлика от стотици други богати българи, успява да си възвърне равностойността на значителна част от притежаваните в страната капитали. Участва в преговорите за финансиране на Рилския водопровод и продажбата на Русенската захарна фабрика. Последователно е почетен консул на Австрия и Бразилия в България. Като несъмнено богат човек, той е уважаван или мразен от съвременниците си. На него е посветена цяла анонимна първоначално брошура, чийто автор се оказва впоследствие Анастас Изворов. Оставяме настрана обидите и квалификациите по отношение на етническата принадлежност, отправени към личността на Куюмджийски, те са недопустими както за онова време, така и днес.

Петко Мангачев е член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели. Всред богатата му библиография се открояват: Учредяване и първи международни прояви на Българския Червен кръст; Проф. Константин Кацаров – живот и дейност (1898–1980); Константин Иречек – живот и дело в България (1879–1884); Никола Вапцаров в архивите на МВР; България – Литва: Уверено по пътя на сътрудничеството; Майор Уилям Франк Томпсън – живот и дело в България; Любомир Лулчев – живот между загадки и реалности (1886–1945); Подвигът Анджело Ронкали – живот и дело в България (1925–1935), съавторство; Документална история на руските бежанци в България (1919–1944), в два тома; Атанас Буров – години на тежки изпитания (1944–1954); Генерал Казимир Ернрот – живот и дело в България; Джеймс Баучър – живот и дейност в България. Носител е на наградата Изящно перо‘2019 на Салона за българска култура и духовност, Чикаго, САЩ.

По-долу четете откъс от книгата на Петко Мангачев – „Ангел Куюмджийски. Живот между пропасти и върхове“

Из глава II  –  ПАТРИОТ И БЛАГОТВОРИТЕЛ

 

Ангел Куюмджийски е имал много прояви, определящи го като патриот и благотворител. Има косвени данни, според които той е сред учредителите на започналия да излиза през 1909 г. в. „Отечество“, орган на Съюза на българските конституционни клубове в Солун. По това време е всичко на всичко 23-годишен. Вестник „Отечество“ оставя след себе си скромна диря в българската журналистика с отпечатаните общо 87 броя, от които времето е пощадило едва десетина. Разбира се, по-важно е не колко са били като количество отпечатаните екземпляри, а тяхното съдържание. И се откриват факти, които заслужават внимание. Вестникът е печатан в Солун – тогава част от Османската империя. Тематичната му насоченост е начертана още от първия брой – ясни български национално-патриотични позиции. Всред приоритетните му задачи са „да изнася легалните становища на българското население под турска власт; да критикува младотурското управление и полемизира с промладотурски настроения орган на Народната федеративна партия (българска секция) „Народна воля“; да защитава правата на българското население и да прокламира оземляването на неговата най-бедна прослойка – ратаите, чиято експлоатация в големите чифлици не познава закони и каквито и да било норми на човешко отношение; решително да се противопоставя на младотурската политика на заселване на мюсюлмани в българските земи и назначаването на мюсюлмански учители в Македония“.

В друга публикация вестникът прогласява: „Пишат ни от провинцията какво е нашето мнение по желанието на турците да отоманизират нашите училища, било като се въведе преподаването на предметите на турски език в средните ни учебни заведения, било като се назначава учителски персонал в първоначалните основни училища от държавата. И в единия, и в другия случай целта е една: да подведат всички наши училища под един калъп. Разбира се, че ние сме и ще бъдем против тоя стремеж на турците. Ние ще се борим както за запазването на Екзархията, тъй и за училищната автономия, която сме добили отдавна. Добре е народът да издигне своя глас на протест против тия назадничави стремления чрез митинги и събрания“. Не са подминати и издевателствата, на които е подлагано българското население: „На 6-и того на поста „Студена вода“ над с. Селник, Пиянечко, бил повикан по работа шивачът Милан Христов от същото село. Вместо да му дадат работа, турските войници го набили до смърт, загдето не им докарвал жени и момичета от селото. Донесен на кон в Царево, оплакал се на военния комендант. Резултат никакъв“. Като спазваме хронологичното проследяване на публикациите в „Отечество“ (нали не забравяме къде се печата), нека обърнем специално внимание на уводната статия, озаглавена „Илинден“: „След два дни е Илинден. Не ще има блясък на изкуствени огньове; не ще има паради и приеми; знамена не ще се развяват. Но един огън, естествен, вътрешен, ще съгрее сърцата на отоманските българи, като си спомнят за страшния онзи парад кървав, изкомандван от непристъпните македонски висини преди шест години; те ще се пренесат мислено под ония знамена, които се развяваха по гори и полета и вееха след себе си смърт, за да възкръсне след нея свободата; те ще се вслушат в недалечното минало и ще чуят елегичната хармония на пушечния гръм с предсмъртния вик: смърт или свобода. Една само дума, едно само име, което изразява цяла епопея величава, славата на един народ, борец и роб. […] Илинден е цената, срещу която ние искаме да вкусваме обилно от благата на един свободен живот!“. Паралелно с това продължава публикуването на тъжни и страшни съобщения: „На 17 того Илия Давчев от с. Крива круша, Велешко, връщайки се заедно с 20-годишната си дъщеря от жътва, бил убит в пределите на с. Мелница, дето имал нива. По показания на дъщеря му убийците били двама турци мелничани“.

В друга информация, публикувана на страниците на вестника, изобщо не е спестен критичният тон към дейността на представителите на българските църковни среди в Турция: „Нашата света Екзархия, на която е възложено просвещението на българския народ в Отоманската империя, грижи ли се тя за правилното поставяне на учебното дело, за изработка на нови програми, за нови правилници и др., които да дадат нов тласък на просветата у нас? Желание може би има, но грижа дали има не виждаме. Преподаването в нашите училища – основни и класни – се води по програми допотопни. Те са изработени преди 30 и повече години и не са побутнати от тогава до сега. А животът от ден на ден се изменява, а времето колко бързо лети, толко нови условия, нови нужди ни донася. Нужно е да се свика събор още тая година от учители, директори и инспектори, които са боравили дълго с нашето учебно дело и които познават добре условията и нуждите на нашия народ“.

Първи редактор на излизащия три пъти седмично вестник е Евтим Спространов. След него от месец септември с.г. в качеството на директор-стопанин е назначен Тома Карайовов. След излизането на брой № 60 отговорен редактор става Илия Мончев. В списването дейно участие вземат Данаил Крапчев и Матей Геров.

За родолюбието на Ангел Куюмджийски може да се съди и от запазеното му епистоларно наследство. В свое писмо до неговия приятел от вестник „Отечество“ Тома Карайовов, Ангел Куюмджийски споделя, че е притеснен, тъй като след неговото заминаване новините „са само тревожни и лоши. На 28 декември 1908 година той е в Гевгели, където става свидетел на следното: „… една тълпа от 20–30 души гъркомани от града и няколко критски андарси обикалят улиците и пеят гръцки патриотически песни и викат […], а на 15–20 крачки върви друга тълпа наши младежи. И двете тълпи тогава в всякий момент да се сбият. Никой не може да мине в гръцката махала. На втория и третия ден от празника имало до 10 сбивания. […] Всичко това го видях, а ние нищо не предприемаме и ще става още по-лошо. В селото Негорци на втория ден от празника четворица гъркомани андарти отишли в Мехомия, където се събрали с около 10–15 души гъркомани и тръгнали да правят свади по българските къщи. От къща на къща тая тълпа се заканвала, че ще бъде лошо за българите, ако не се откажат от махалата, и карали ги да направят това веднага – псувни, жупел по всичко българско…“. Съществуват някои данни, че Ангел Куюмджийски е участвал пряко в сформирането през летните месеци на 1908 г. на обществен комитет за изграждане на българска болница в Солун.

На 22 декември 1909 г., заедно със забраната на дейността на Съюза на българските конституционни клубове по силата на член 4 от Закона за сдруженията в Османската империя, в. „Отечество“ прекъсва своето едногодишно съществуване. Съдебното решение е обосновано въз основа на следните две констатации: „1. Вестник „Отечество“ излиза, без да е било подадено до властите предварително уведомление и без да е получено от тях предварително разрешение; 2. Издателят носи пълна виновност и отговорност по углавен ред за статиите, които прокурорската власт счита престъпни.“

Не може да не прави впечатление ясната национална позицията на Ангел Куюмджийски, която той заема по отношение масовото уволнение на български служители по жп линията „Ориент експрес“, преминаваща на турска територия. В официално писмо, с бланка на Франко-белгийската банка, от 18 март 1924 г. той известява извънредния и пълномощен посланик на България в Турция Симеон Радев за следното: „Скъпи господин Радев, като се основавам на срещата, която имах честта да проведа с Вас по време на Вашето преминаване през София, сега аз Ви предоставям писмо, което адресирах до г-н Дейвис, администратор на железопътното дружество за Ориентите по повод уволняването на български служители по тези линии. Както ще се уверите, мярката изобщо не засяга компанията, но тя е наложена от отоманското правителство и при това не само спрямо българите, но и за всички чужденци. От друга страна, както посочва самият г-н Дейвис, компанията ще предприема още по-широки мерки, всеки път когато тя пожелае, за извършване на уволнения. Надявам се, че с тези обяснения Ви давам удовлетворение. Моля да приемете, скъпи господин Радев, моите искрени чувства на уважение“.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.