„Щастливият мозък“ от Дийн Бърнет: Искате да сте щастливи? Прочетете тази книга!

Искате ли да сте щастливи?

Ако да – прочетете тази книга. Тя съдържа всички отговори. 

(Всъщност не. Извинения! Но поне поставя някои много интересни въпроси и от време на време дава по някой отговор.)

Дийн Бърнет

 

В „Щастливият мозък“ невроученият Дийн Бърнет обсъжда в дълбочина механизмите на човешкия ум, за да отговори на някои от най-фундаменталните въпроси относно щастието: Какво точно означава да изпитваме щастие? От какво зависи? Има ли тайна, която да ни разкрие как да сме щастливи завинаги? 

Книгата излиза на български език с логото на издателство „Изток-Запад“, преводът е на Ина Димитрова.

В своето изследване Бърнет анализира нашия сложен вътрешен живот, за да разкрие изненадващи истини за това кое ни прави щастливи. Представата ни за щастието всъщност се трансформира през различните етапи от живота ни, но това, което не се променя, е нуждата ни от общуване (все пак човекът е социално животно). От това доколко щастието започва у дома, до влиянието на любовта, секса, приятелствата, богатството, смеха и успеха върху мозъка, тази книга предлага удивително забавни прозрения какво е да си човек. Щастлив човек!

Дийн Бърнет е невроучен и стендъп комедиант. Работи в Института за психологическа медицина и клинични невронауки към университета в Кардиф. Има блог в „Гардиън“, популяризиращ науката, с над 11 милиона посещения за последните две години, който се радва на изключително високи оценки от широк кръг известни личности: от Лорън Лаверн през Брайън Кокс и Саймън Синг до Професор Грийн. 

Скорошно изследване доказва, че щастливите служители са с 37% по-ефективни. Иначе казано, ако всичките ви служители са щастливи, плащате на 100 човека, за да вършат работата на 137. Нещастните служители са с 10% по-непродуктивни. Сметката е ясна… 

По-долу четете откъс от книгата: 

Бихте ли искали да ви напъхат в тръба? С главата напред. Не отговаряйте още, защото продължавам: искате ли да ви напъхат напред с главата в студена и тясна тръба и да не ви е позволено изобщо да мърдате? Да престоите вътре часове наред, а тръбата да кънти от ужасно силен звук – един непрестанен поток от писукания и проскърцвания, все едно сте погълнати от гневен железен делфин?

Вероятно почти всеки би отговорил отрицателно, оглеждайки се за скривалище. Но представете си, че има някой, който не само е съгласен, но дори иска да го прави, и то постоянно! Що за човек би бил той? Ами това съм аз… 

Да, правил съм това много пъти и ще го направя пак, ако ме помолят. И не е моят необичаен и изненадващ фетиш. Просто съм невроучен и обожавам изследванията на мозъка. По тази причина редовно участвах като доброволец в различни невронаучни и психологически експерименти. И от края на XX век насетне много от тях включваха употребата на функционална магнитно-резонансна томография (фЯМР).

ЯМР означава ядрено-магнитен резонанс (или магнитно-резонансна томография) – комплексна високотехнологична процедура, която използва силно магнитно поле, радиовълни и още няколко други технологични магии, за да произведе изключително детайлен образ на вътрешността на човешкото тяло, разкривайки наличието на фрактури, тумори в меките тъкани, лезии в черния дроб и чуждоземни паразити (може би). 

По-внимателните читатели обаче са забелязали, че първоначално казах функционална магнитно-резонансна томография. Разликата е важна и се състои в това, че същата технология, която се използва за наблюдение на структурите на тялото, може да се адаптира, за да се наблюдава дейността на работещия мозък. Това ни позволява да бъдем свидетели на взаимодействията, протичащи между безбройните неврони, изграждащи мозъка ни. Може да не звучи особено впечатляващо, но именно тази дейност реално е в основата на нашето мислене и съзнание, точно както отделните клетки изграждат тялото ни (те се комбинират по сложни начини, за да изградят тъканите, които на свой ред изграждат органите, и накрая – функциониращото същество, което е човекът). Научно погледнато, това е голяма работа. 

Но… защо ви казвам всичко това? Нали трябваше да видим откъде идва щастието, какво ни интересуват най-напредналите технологии за образно изследване на мозъка? Макар че няма да съм съвсем честен, ако отрека, че говоренето за тези сложни методи всъщност ме кара да се чувствам щастлив, има още една, много по-проста причина.

Искате да знаете откъде идва щастието? Добре, но какво е щастие? То е чувство или емоция, или настроение, или ментално състояние, или нещо от този сорт. Както и да го наречем, ще бъде трудно да отхвърлим идеята, че на най-фундаментално ниво е генерирано в мозъка. Чудесно обобщение на всичко казано дотук, нали? 

Не. Макар да е технически коректно да кажем, че щастието произхожда от мозъка, това твърдение е в действителност безсмислено, защото може да се генерализира така, че да обхване всичко. Всичко, което възприемаме, спомняме си, мислим и си представяме. Всяко измерение на човешкия живот включва до известна степен мозъка. Макар да тежи само няколко килограма, той извършва безумно много работа и има стотици различни части, които правят хиляди различни неща за секунди, осигурявайки ни богато и многоаспектно съществуване, което ние приемаме за нещо саморазбиращо се. Така че, да, разбира се, щастието идва от мозъка. Но това е все едно да питаме къде е Саутхамптън и да ни кажат „в Слънчевата система“. Правилно е, но никому не е от полза. 

Въпросът е точно къде в мозъка се ражда щастието. Коя част го произвежда, коя зона е негово условие за възможност, кой регион идентифицира наличието на събития, провокиращи преживяване на щастие у нас? За да отговорим на тези въпроси, трябва да погледнем вътре в щастливия мозък и да видим какво се случва. Това не е проста задача и за да имаме надежда, че изобщо можем да я изпълним, се нуждаем от софистицирани технологии за образно изследване като функционалната магнитно-резонансна томография. Ето, казах ви, че има връзка.

За съжаление, пред подобен конкретен експеримент върху щастието стоят редица препятствия. 

Първо, един приличен апарат за ядрено-магнитен резонанс тежи няколко тона, струва милиони и генерира магнитно поле, достатъчно мощно, че да дръпне стол през стая с ускорение, което може да е смъртоносно. И дори да мога да се добера до такава супермашина, аз няма да знам какво да правя с нея. Бил съм вътре много пъти, но това не означава, че мога да боравя с нея. Това е все едно да мислим, че ако пътуваме със самолет достатъчно често, ще можем и да пилотираме. 

Собствените ми невронаучни изследвания са в областта на формирането на паметта.1 Макар това да е забележително сложно поле, за него е достатъчно да се конструират комплексни (но евтини) лабиринти, през които да преминават лабораторните животни, и да се наблюдава как точно правят това. Колкото и да са ценни и интересни подобни занимания, специализацията ми означава, че никой няма да ме остави да боравя с нещо, по-опасно от ножица, а дори и тогава за всеки случай повечето колеги биха се отдръпнали на безопасно разстояние. Ето защо никога не се бях приближавал до нещо толкова сложно като въпросната машина. 

Но късметът ми проработи. Живея много близо до Центъра за образни изследвания на мозъка към университета в Кардиф. Тъкмо там участвах като доброволец в подобни проучвания. Той бе създаден, когато завършвах дисертацията си към Училището по психология на същия университет, и започна да функционира точно когато напуснах. Това съвпадение изглеждаше доста неприятно. Все едно се бяха наговорили: „Онзи махна ли се? Е, значи можем да започваме със страхотните неща!“

Въпросният нов център е отлично място за провеждане на върхови невроизследвания. Още по-забележително е, че имам приятели, които работят там. Един от тях е професор Крис Чеймбърс, виден експерт и учен в областта на образните изследвания на мозъка. Той с готовност се срещна с мен, за да обсъдим плановете ми как точно да идентифицирам щастието в мозъка. 

Това обаче трябваше да бъде бизнес среща, а не просто приятелско бърборене. Ако исках да убедя един професор да ме остави да използвам невероятно ценните му съоръжения за лични научни цели, трябваше да се подготвя перфектно и да съм напълно наясно какво до този момент науката знае, или поне подозира, за щастието в мозъка?

Ако искате да знаете коя зона от мозъка е отговорна за щастието, първо помислете какво се определя като „зона“. 

Макар често да си я представяме като обособен, единичен обект (удивително грозен), тя може да бъде разбита на множество отделни компоненти. Мозъкът има две полукълба (ляво и дясно), съставени от четири лоба (фронтален, париетален, окципитален и темпорален); всеки лоб от своя страна се състои от множество различни региони и ядра. Те са изградени от мозъчни клетки, наречени неврони, и безкрайно много други допълнителни клетки, наречени глиални, които поддържат мозъчните процеси. По същността си всяка клетка е сложна организация на химични съединения. Можем да кажем, че подобно на повечето органи и живи същества, мозъкът е маса, съставена от химични съединения. Те са подредени в смайващи със сложността си комплекси, но все пак са си химични съединения. 

Всъщност ние можем да отидем още по-„навътре“: тези съединения са формирани от атоми, те от електрони, протони и неутрони, а те на свой ред от глуони и т.н. Така, навлизайки все по-дълбоко във фундаменталния строеж на самата материя, ще стигнем до сложната физика на елементарните частици. Има обаче определени съединения, които мозъкът използва за цели, надхвърлящи базисната физическа структура, което означава, че те имат по-„динамична“ роля, а не са само градивни елементи на клетките. Това са невротрансмитерите, които имат важно предназначение при функционирането на мозъка. Ако търсите най-простите и фундаментални единици на мозъка, които все пак имат огромно значение за начините, по-които мислим и чувстваме, това са тъкмо те. 

Мозъкът е по същността си огромна и удивително сложна маса от неврони и всичко, което прави, зависи от и е резултат от матриците от активност, генерирани в невроните. Електрохимичният сигнал – импулс, известен като „акционен потенциал“ – преминава през неврона и когато стигне края му, се предава на следващия, докато пристигне до зоната, за която е предназначен. Можем да си го представим като заряд, които съставлява електрическия поток, тръгващ от електростанцията и стигащ до нощната ви лампа. Това е едно доста впечатляващо разстояние за нещо толкова миниатюрно, но до такава степен е част от всекидневието ни, че изобщо не си даваме сметка какво се случва. 

Последователността и скоростта на тези сигнали, акционните потенциали, могат да варират в голям диапазон и веригите от неврони, които ги пренасят, могат да бъдат невероятно дълги и разклоняващи се едва ли не до безкрайност. Това позволява да се случат милиарди различни конфигурации и трилиони възможни изчисления, основаващи се на връзките между почти всички региони на човешкия мозък. Тъкмо на това се дължи невероятната му мощ. 

Ако се отклоним за миг, трябва да отбележим, че мястото, в което сигналът се предава от един неврон на друг, е от особено значение. Това е синапсът, точката, в която се срещат два неврона. Но – и това изглежда малко странно – всъщност няма физически контакт между въпросните неврони; самият синапс е празнината между тях, а не някакъв плътен и монолитен обект. Ако обаче невроните не се докосват, как сигналът преминава?

Отговорът е в невротрансмитерите. Сигналът стига до края на единия неврон във веригата и това го кара да освободи невротрансмитери в синапса. Те от своя страна взаимодействат със съответните рецептори на другия неврон и това кара сигналът да бъде индуциран в него, след което по същия начин се прехвърля на следващия. 

Можете да си представите ситуацията, все едно става дума за важно съобщение, изпратено от разузнавачите към военачалниците в щабквартирата. То е написано върху лист хартия, носен от един от войниците. Той обаче стига до река и трябва някак да прехвърли хартийката в лагера от другата страна. Затова я привързва към стрела и я изстрелва, а на другия бряг втори войник я взима и продължава напред към целта. Невротрансмитерите са именно стрелата. 

Мозъкът използва различни видове невротрансмитери и всеки от тях има осезаем ефект върху активността и поведението на всеки следващ неврон във веригата. Това важи, ако допуснем, че въпросният неврон разполага със съответните рецептори в своята мембрана, защото невротрансмитерите функционират единствено ако открият съответстващ им рецептор, с който могат да взаимодействат: подобно на ключ, който пасва на конкретна ключалка или на серия от ключалки. Ако се върнем към военната метафора, съобщението е кодирано, така че само войници от същата армия да могат да го разчетат. 

Може да поръчате книгата ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.