Една полезна книга за всички родители: „Свръхчувствителните деца“ от д-р Илейн Арън

„Свръхчувствителните деца“ е най-новото заглавие, което излиза с логото на издателство „Изток-Запад“. Книгата на д-р Илейн Арън е в превод на български език от Евелина Андонова.

Срамежливи и раними, свръхчувствителните деца са истинско предизвикателство за всеки родител. Можем ли да помогнем на малчуганите да се справят с емоциите си и да се впишат добре в обкръжаващия ги свят?

Между 15 и 20% от децата са свръхчувствителни и често биват определяни като стеснителни, интровертни, капризни или претенциозни. Истината обаче е съвсем различна. Тази интелигентно написана, практическа книга ще покаже на родителите не само предизвикателствата, пред които се изправя тяхното свръхчувствително дете, но и неговите предимства. Ще им подскаже как да се справят в различни ситуации, кога да отстъпят и как да се погрижат детето им да получи правилно отношение в училище.

За свръхчувствителните деца е важно да бъдат разбирани, за да избегнат обичайните капани на срамежливостта и затварянето в себе си, в които много подрастващи попадат.

Книгата разглежда различните етапи от развитието на свръхчувствителното дете – отглеждане на бебето, ранно детство, предучилищна възраст и юношество… Тук родителите ще открият ценна информация за свръхчувствителността, както и практически напътствия как да се справят децата с прекомерните емоции и да постигнат психическа устойчивост. Нещо повече: ще узнаят как да помогнат на децата да развият талантите и преимуществата, които изострената чувствителност носи. Свръхчувствителността в крайна сметка се оказва чуден дар!

Д-р Илейн Н. Арън започва да изучава чувствителността на сетивното възприятие още през 1992 г. и освен на научни статии по темата, тя е авторка и на книгите Свръхчувствителното дете, Влюбеният свръхчувствителен човек, Наръчник на свръхчувствителния човек и Недооцененият аз. Известна е и със своите проучвания в областта на интимните връзки, които прави заедно със съпруга си Арт Арън. Д-р Арън е завършила института по психология „Юнг“ в Сан Франциско. Тя работи като психотерапевт в Района на залива и освен това води публични и професионални семинари. Повече информация за нея и нейния тримесечен бюлетин Зона на комфорта може да намерите на www.hsperson.com.

Интервю с д-р Арън може да прочетете ТУК.

По-долу четете откъс от книгата:

 

E, ако той беше мое дете, щеше да яде каквото му сложа в чинията.

– Дъщеря ти е толкова мълчалива– не си ли мислила да я заведеш на доктор за това?

– Той е толкова зрял, толкова мъдър за възрастта си. Но сякаш прекалено много мисли. Не се ли притеснявате, че вече не е така щастлив и безгрижен?

– Чувствата на Джоди са толкова крехки. Освен това тя често плаче и когато види, че някой дразни или тормози други деца. Както и на тъжните места от книжките. А ние не знаем как да ѝ помогнем.

– В детската група, на която преподавам, всички деца се включват в общите занимания, само синът ви отказва. И вкъщи ли е такъв инат?

Познато ли ви звучат тези коментари? Защото родителите, които интервюирах за книгата, са свикнали да ги чуват. Те чуват всевъзможни добронамерени изказвания от устата на най-различни хора– роднини, учители, други родители и дори психолози и лекари. Ако и вие сте се сблъсквали с подобни подмятания, значи, почти сигурно сте родители на свръхчувствително дете (СЧД). И те, естествено, ви тревожат, защото намекват, че във вашето дете има нещо странно или нередно, докато самите вие виждате, че то е едно прекрасно разбиращо, любящо и чувствително дете. Освен това знаете, че ако следвате добронамерените съвети, като например да го карате насила да яде храни, които не харесва, да го поощрявате да общува с другите, когато няма желание за това, или да го водите на психиатър, то ще страда. А когато се водите по неговите желания, то се справя прекрасно. Коментарите обаче продължават да се сипят и вие започвате да се чудите дали не сте лоши родители и дали вината за държанието на детето не е ваша. Тази история ми е до болка позната. 

Как „открих“ свръхчувствителността

Въз основа на собствените ми научни проучвания и професионален опит, както и въз основа на проучванията и опита на много други специалисти, изучавали тази черта под различни и не съвсем точни названия, мога да заявя, че вашето дете има нормална разновидност на вродения човешки темперамент. То е сред онези 15 до 20 процента хора, които по рождение са свръхчувствителни. Тези проценти са твърде значителни, за да можем да определим въпросните деца като „анормални“. Още повече, доколкото знам, броят на свръхчувствителните индивиди се движи в рамките на същия процентен диапазон във всеки изучаван биологичен вид. Изводът е, че еволюцията има основателна причина да запази тази черта. Не след дълго ще се върнем отново на този въпрос, но нека първо ви разкажа малко повече за това „откритие“.

Аз започнах да изучавам свръхчувствителността през 1991г., след като друг колега психолог се изказа за мен, че съм свръхчувствителна. Това възбуди любопитството ми, но не планирах да пиша книга или дори да споделям с някого откритията си. Тогава реших в рамките на общността, в която по онова време се движех, и университета, в който преподавах, да интервюирам хора, които бяха „свръхчувствителни към физически или емоционални стимули“ или „свръхинтровертни“. Отначало си мислех, че свръхчувствителността и интровертността са едно и също нещо, а именно склонността да поддържаме близки отношения и пълноценно общуване само с един-двама приятели и да избягваме големите групи и срещите с непознати. Екстровертите, от друга страна, обичат големите събирания и запознанствата с нови хора и имат много приятели, с които обаче не общуват много задълбочено. Оказа се, че интровертността не е същото като свръхчувствителността: Въпреки че 70 процента от свръхчувствителните хора (СЧХ) са интроверти– тенденция, която вероятно е част от тяхната стратегия за понижаване на стимулацията,– 30 процента са екстроверти. Ето как разбрах, че съм открила нещо ново.

Как един свръхчувствителен човек може да бъде и екстроверт? От интервютата, които проведох, разбрах, че някои от свръхчувствителните хора бяха израснали в сплотени, любящи общности, в един от случаите дори в комуна. Други, изглежда, бяха възпитани да бъдат общителни– семейството им беше наложило този маниер на живот и те като едни послушни СЧХ се бяха постарали да направят това, което се очаква от тях. Една жена дори си спомни деня и часа, в които беше решила да стане екстроверт. В мига, в който изгубила най-добрата си и единствена приятелка, тя решила повече никога да не рискува отново да остане без приятел. 

След като открих, че свръхчувствителността не е едно и също с интровертността, аз намерих и други доказателства в подкрепа на тезата, че чувствителните хора по природа не са срамежливи или „невротични“, което ще рече тревожни и депресирани. Всички тези характеристики са вторични и придобити и се срещат както при СЧХ, така и при много не-СЧХ. 

Когато пуснах съобщение, че искам да интервюирам свръхчувствителни хора, аз бях затрупана от обаждания на доброволци. В крайна сметка избрах четиридесет мъже и жени от най-различни възрасти и социални прослойки и с всеки от тях проведох интервю с продължителност три часа. В момента, в който разбираха с какъв термин описвам тяхната черта, тези хора веднага пожелаваха да ми разкажат за нея и за това защо тя означаваше толкова много за тях. (Много възрастни си купуват моята книга Свръхчувствителните хора просто защото се разпознават още в заглавието, както и вие може да сте си купили настоящата книга, защото сте разпознали в заглавието ѝ своето дете.)

Благодарение на тези интервюта аз успях да систематизирам много от характеристиките на свръхчувствителността и въз основа на записките и наблюденията си съставих един по-дълъг, а впоследствие и един по-кратък въпросник (вж. стр. 141–142), които стигнаха до хиляди хора. Онези около 20 процента от хората, които са свръхчувствителни, незабавно схващат идеята и се разпознават в описанието. Останалите около 80 процента наистина „не схващат“ за какво иде реч и някои отговарят с „не“ на всеки въпрос. Същите проценти се оформиха и при телефонното проучване, в което интервюирах хора, подбрани на случаен принцип. Оказа се, че чувствителните хора наистина се различават от другите.

Оттогава насетне аз започнах да пиша и да преподавам по темата и не след дълго разбрах, че хората имат нужда от книга за отглеждането и възпитанието на свръхчувствителните деца. Наслушах се на тъжните истории на хора с трудно детство, които бяха минали през големи неволи само защото добронамерените им родители не са знаели как да се грижат за свръхчувствителни деца. Затова започнах да интервюирам родители и деца и благодарение на тези разговори съставих въпросник, който стигна до стотици родители на всякакви деца. Това проучване, в което целта ми беше да направя възможно най-точно разграничение между СЧД и не-СЧД, стига до вас под формата на въпросника, който излагам в края на Въведението на книгата. 

Какво е свръхчувствителност?

Свръхчувствителните индивиди притежават вродената склонност да забелязват повече детайли в средата и да размишляват задълбочено, преди да действат, за разлика от останалите хора, които не са толкова наблюдателни и действат по-бързо и импулсивно. В резултат на това СЧХ и СЧД обикновено са състрадателни, умни, интуитивни, творчески натури и освен това са предпазливи и съвестни (защото добре съзнават последствията от евентуалните злодеяния и съответно избягват да вършат такива). Освен това те много по-лесно се изнервят, когато са подложени на „силни шумове“ и засипани от голямо количество информация. Затова избягват шумни места и сбирки и другите често ги смятат за срамежливи и свити или за „задръстени“. А когато не могат да избегнат свръхстимулацията, те правят впечатление на хора, които „лесно се разстройват“ и са „твърде чувствителни“. 

И макар да забелязват повече неща, не може да се каже, че имат по-добро зрение, слух, обоняние, осезание или вкус от другите хора, въпреки че болшинството от тях твърдят, че поне едно от сетивата им е особено добре развито. Същественото при тях е, че мозъкът им обработва информацията по-задълбочено. Наред с това свръхчувствителните хора, възрастни и деца, имат и по-бързи рефлекси (реакция, която обикновено произтича от гръбначния мозък); по-чувствителни са към болка, лекарства и стимуланти, имат по-реактивна имунна система и по-често страдат от алергии. В известен смисъл цялото им тяло е устроено така, че да подлага на щателна проверка всичко, което постъпва в него. 

Може да поръчате книгата ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.