Четем „Скрито пред очите ти“ от Джефри Арчър

„Скрито пред очите ти“ е вторият блестящ роман за Уилям Уоруик от майстора разказвач Джефри Арчър, автор на „Хрониките на Клифтън“.

Книгата излиза с логото на издателска къща „Бард“.

Уилям Уоруик е повишен в детектив сержант, но повишението му означава ново назначение. Заедно с екипа си той е пратен в наркоотдела в Съдърк, където веднага им възлагат да арестуват наркотърговец, известен като Усойницата, който ръководи фабрика за наркотици в Южен Лондон.

Обезсърчен от тежката задача, Уоруик изважда късмет, когато вижда уличен пласьор, познат му от ученическите години. Чрез заплаха за затвор Уилям го убеждава да стане информатор и така започва операцията по залавяне на Усойницата и спиране на производството на големи количества дрога, които заливат лондонските улици.

В един момент пак се появява лукавият Майлс Фокнър, който е в процес на развод с жена си Кристина, допуска грешка, която може да го прати зад решетките…

С типичните за Джефри Арчър неочаквани обрати „Скрито пред очите ти“ е необикновеното продължение на „Риск печели, риск губи“, първия роман за Уилям Уоруик.

По-долу четете откъс от книгата:

14 април 1986

Четиримата седяха около масата и се взираха в кошницата с лакомства.

– До кого е адресирана? – попита командирът.

Уилям прочете написаната на ръка картичка.

– „Честит рожден ден, командир Хоксби“.

– По-добре я отвори, детектив Уоруик – каза Хок и се облегна в стола си.

Уилям стана, развърза двете кожени връзки и повдигна капака на огромната плетена кошница, която бе претъпкана с онова, което баща му би нарекъл „благини“.

– Явно някой ни цени – отбеляза инспектор Ламонт, като взе бутилката скоч, лежаща отгоре в кошницата, и със задоволство установи, че е Черен етикет.

– А също така знае слабостите ни – каза командирът, като извади кутия пури „Монте Кристо“ и ги сложи на масата пред себе си. – Твой ред е, детектив Ройкрофт – добави той, докато търкаляше една от кубинските пури между пръстите си.

Джаки, без да бърза, махна част от сламата, преди да открие буркан гъши пастет – лукс, какъвто не би могла да си позволи със своята заплата.

– И накрая, детектив Уоруик – каза командирът.

Уилям порови в кошницата, докато не попадна на шише зехтин от Умбрия, който знаеше, че Бет ще оцени. Тъкмо се канеше да седне, когато зърна малък плик. Беше адресиран до командир Хоксби и на него пишеше „Лично“. Той го взе и го подаде на шефа.

Хоксби разкъса плика и извади ръчно надписана картичка. Изражението му не издаваше нищо, макар че неподписаната бележка не би могла да е по-ясна. „Повече късмет следващия път“.

Когато картичката обиколи масата, усмивките се смениха с мръщене и наскоро придобитите дарове бързо се върнаха в кошницата.

– Знаете ли кое влошава нещата още повече? – попита командирът. – Днес наистина имам рожден ден.

– И това не е всичко – добави Уилям и разказа на екипа за разговора си с Майлс Фокнър във „Фицмалън“ малко след официалното откриване на картината на Рубенс „Свалянето на Христос от кръста“.

– Но ако Рубенс е фалшификат – каза Ламонт, – защо не арестуваме Фокнър и не го пратим обратно в затвора, а съдия Норс ще махне думата „условна“ от присъдата му и ще го заключи за следващите четири години.

– Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие – каза Хоксби. – Но ако картината се окаже оригинал, Фокнър за втори път ще ни направи на глупаци, и то по най-публичния възможен начин.

Уилям бе изненадан от следващия въпрос на командира.

– Предупреди ли годеницата си, че Рубенс може да е фалшификат?

– Не, сър. Предпочетох да не казвам нищо на Бет, докато не решите какво да предприемем.

– Добре. Нека си остане така. Това ще ни даде още малко време за размисъл какъв да е следващият ни ход, защото трябва да започнем да мислим като Фокнър, ако искаме някога да победим този проклетник. А сега махнете това нещо от очите ми – заповяда той и посочи кошницата. – И се погрижете да бъде вписано в регистъра на подаръците. Но не преди да го проверят за отпечатъци – не че очаквам експертите да намерят други освен нашите и може би тези на някой невинен продавач от „Хародс“.

Уилям взе кошницата, отнесе я в съседната стая и каза на Анджела, секретарката на командира, да я прати долу в D705 за сваляне на отпечатъци. Не можеше да не забележи, че Анджела изглежда малко разочарована.

– Надявах се да получа соса от червени боровинки – призна тя.

Когато миг по-късно се върна в кабинета на шефа, Уилям с изненада завари останалите от екипа да удрят с длани по масата.

– Сядай, сержант Уоруик – каза командирът.

– Хористчето за първи път загуби ума и дума – подхвърли Ламонт.

– Няма да е задълго – увери ги Джаки и всички избухнаха в смях.

– Коя новина искате да чуете, добрата или лошата? – попита командирът, когато всички се бяха настанили отново по местата си.

– Добрата – каза инспектор Ламонт, – защото последният ми доклад за контрабандистите на диаманти няма да ви хареса.

– Нека позная – каза Хоксби. – Видели са те, че идваш, и са избягали.

– Още по-зле, страхувам се. Дори не се появиха, нито пък пратката с диаманти. Седях цяла вечер, заедно с двайсет от хората ми, въоръжени до зъби, и зяпахме морето. Така че кажете ми добрата новина, сър.

– Както всички знаете, детектив Уоруик взе сержантския си изпит, въпреки че изрита един от протестиращите срещу ядрените оръжия в…

– Нищо подобно не съм правил – възрази Уилям. – Просто го помолих учтиво да се успокои.

– Което изпитващият прие безпрекословно; дотам стига репутацията ти на хористче.

– Е, а каква е лошата? – попита Уилям.

– В новата си роля като детектив сержант си прехвърлен към наркоотдела.

– По-добре ти, отколкото аз – рече с въздишка Ламонт.

– Обаче – продължи командирът – комисарят, в безграничната си мъдрост, сметна, че един печеливш екип не бива да бъде разтурян, така че и двамата ще се присъедините към него като част от елитен отряд за борба с наркотиците от първи следващия месец.

– Напускам – заяви Ламонт и скочи на крака в престорен протест.

– Не мисля, Брус. Остава ти само година и половина до пенсия, а като началник на новия екип ще бъдеш повишен в суперинтендант1.

Това предизвика нов взрив от ентусиазирано тропане по масата.

– Този екип ще действа отделно от съществуващите наркоотряди. Ще има само една цел, която ще ви съобщя след малко. Но първо исках да ви кажа, че екипът ще бъде попълнен с нов детектив, който може да засенчи дори нашето хористче.

– Бих искала да видя това – подхвърли Джаки.

– Е, няма да ти се наложи да чакаш дълго. Той ще се присъедини към нас след няколко минути. Има невероятна биография, учил е право в Кеймбридж и е носител на награда в състезанието с лодки.

– Спечелил ли го е? – попита Уилям.

– Две години поред – отвърна Хок.

– В такъв случай може би трябва да отиде в речната полиция – каза Уилям. – Ако си спомням правилно, това състезание се провежда между Пътни и Мортлейк, така че би трябвало да се чувства в свои води.

Това предизвика ново блъскане по масата.

– Мисля, ще откриеш, че той е не по-малко впечатляващ и по суша – каза командирът, след като аплодисментите утихнаха. – Вече е служил три години в районната полиция в Кроули. Има обаче още нещо, което трябва да спомена, преди…

Рязко почукване по вратата прекъсна Хок, преди да е успял да довърши изречението.

– Влез – каза той.

Вратата се отвори и в стаята влезе висок хубав младеж. Изглеждаше като излязъл от популярен полицейски сериал, а не като току-що пристигнал от районното.

– Добър ден, сър – каза той. – Аз съм детектив Пол Ададжа. Казаха ми да се явя при вас.

– Седни, Ададжа – каза Хок, – и ще те запозная с останалите от екипа.

Уилям наблюдаваше внимателно лицето на неусмихващия се Ламонт. Полицията се опитваше да вербува повече хора от етническите малцинства, но досега успехът ѝ бе горе-долу същият като в залавянето на контрабандистите на диаманти. На Уилям му бе любопитно защо човек като Пол дори би си помислил да влезе в полицията и твърдо реши бързо да го накара да се почувства част от екипа.

– Тези срещи се провеждат всеки понеделник сутрин, Ададжа – каза командирът, – за да се държим в течение как вървят по-важните разследвания.

– Или не вървят – вмъкна Ламонт.

– Да продължим нататък – каза Хок, без да обръща внимание на прекъсването. – Има ли други новини за Фокнър?

– Жена му Кристина се обади пак – каза Уилям. – Поиска да се видим.

– Нима? Някаква идея защо?

– Не, сър. Нямам представа какво иска. Но не крие, че жадува не по-малко от нас да види съпруга си зад решетките. Затова не мисля, че ме кани на чай в „Риц“ само за да опитам кифличките им с бита сметана.

– Госпожа Фокнър без съмнение е наясно с всякакви други криминални дейности, в които е замесен съпругът ѝ и за които би ни било полезно да знаем предварително – каза Ламонт. – Но аз лично не бих ѝ се доверил и за миг.

– Аз също – каза Хоксби. – Но ако трябва да избирам между Фокнър и жена му, смятам нея за по-малкото зло. Макар че разликата е минимална.

– Винаги мога да отклоня поканата.

– В никакъв случай – заяви Ламонт. – Може никога да не ни се отвори по-добър шанс да пратим Фокнър зад решетките, освен това да не забравяме, че колкото и да е дребно провинението, поради условната присъда на съдията то ще го прибере на топло за поне четири години.

– Така е – съгласи се Хок. – Но, сержант Уоруик, можеш да си сигурен, че Фокнър ще ни наблюдава също толкова зорко, колкото и ние него, и без съмнение ще прати частен детектив да следи денонощно жена му, докато разводът не бъде уреден окончателно. Така че чай в „Риц“ е приемлив, но вечеря не е. Ясен ли съм?

– Кристално ясен, сър, и съм сигурен, че Бет ще се съгласи с вас.

– И не забравяй, че „изтърваните думи“ на госпожа Фокнър винаги са грижливо репетирани. Освен това тя отлично знае, че всичко, което ти каже, ще бъде докладвано дума по дума в момента, щом се върнеш в Скотланд Ярд.

– Може би още преди шофьорът ѝ да я е оставил в апартамента на Итън Скуеър – добави Ламонт.

– Така, а сега да се върнем към текущите въпроси. Има няколко случая, за които трябва да осведомите новия екип по изкуства и антики, преди да започнете работа по новото си назначение.

– Тъкмо се канехте да ни кажете, сър, преди Ададжа да се присъедини към нас, по какво новият екип ще се различава от всеки друг съществуващ наркоотряд.

– В момента не мога да ви кажа много – каза Хок, – но ще имате една-единствена цел и тя няма да е да ловите дребни пласьори, които продават канабис по улиците. – Изведнъж всички в стаята наостриха уши. – Комисарят иска да установим самоличността на човек, чието име не знаем и за чието местонахождение не можем да сме сигурни, освен че живее и работи някъде на юг от реката, в района на Голям Лондон. Знаем обаче с какво си изкарва прехраната. – И Хок отвори една папка с надпис „Строго секретно“.

Може да поръчате книгата ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.