ЗАГЛАВИЯ

За първи път на български: „Дневникът на госпожица Джоун Мартин“ от Вирджиния Улф

Неиздавани досега у нас творби на Вирджиния Улф излизат в „Дневникът на госпожица Джоун Мартин“. Книгата е новото попълнение в колекция „Плеяди“ на издателство „Изток-Запад“. 

Преводът на разказите е на брилянтната Иглика Василева. Тя участва и в подбора и съставителството на новото издание заедно с Иван Атанасов.

Вирджиния Улф (1882–1941) е призната за една от най-големите писателки на XX в., ключова фигура в световната литература. През целия си творчески живот тя създава малък брой разкази и темите в тях са онези новаторски търсения от 20-те години, които изследват личността и съзнанието, конфликта между вечното и преходното, между действителното и въображаемото, и именно тяхната неповторимост изисква въвеждането на нови литературни техники. В тези ранни разкази най-добре, дори нагледно, се вижда как около зрънцето реалност Вирджиния Улф с лекота плете мрежа от мисловни асоциации – странни, мъгляви, често неразбираеми. Неслучайно литературната критика твърди, че прозата ѝ се домогва до висините на музиката.

В някои от разказите случката и разказът са в основата, в други те са изместени от настроения, образи и поетични прозрения. Заглавията в този том са подредени хронологически, защото само така може да се проследи изумителната еволюция на писателката, която започва да твори в традиционен стил, минава през модернизма, докосва се до постмодернизма и отново се връща към традицията. По същата причина те не могат да бъдат сложени под общ заменател, защото едни носят белезите на класическата фабула, а в други експериментът преобладава.

Да четеш тези разкази и въобще Вирджиния Улф е огромно удоволствие, да тълкуваш нейния свят, да чуваш гласа и, да усещаш болезнената острота на нейните възприятия и по този начин – да откриваш себе си. Преди всичко да откриваш себе си.

Откъс от разказа „Вечерно парти“:

О, нека изчакаме малко! Луната е високо, небосводът – открит; а ето там на фона на небето се издига могила с дървета, това е земята. Плаващите сребристи облаци гледат надолу към талазите на Атлантика. Вятърът тихо подухва откъм ъгъла на улицата, изду наметалото ми, с лекота го задържа във въздуха, после го остави да падне и да провисне, а морето бушува, блъска се в скалите и пак се отдръпва. Улицата е почти празна; всички транспаранти на прозорците са спуснати; жълтите и червени люкове на презокеанските кораби току хвърлят ярки петна върху синята разлюляна гръд на морето. Свеж е нощният въздух. Прислужничките са се събрали край стълба на пощенската кутия или пък флиртуват в сянката на оградата, където цветовете на едно дърво са увиснали като тъмнеещ дъжд. Върху кората на ябълката малките мушици потръпват, смучат захар с дългите си черни хоботчета. Къде се намираме? Коя може да е къщата с партито? Тия тук фасади с техните розови и жълти прозорци изглеждат сдържани и смълчани. А – зад ъгъла, по средата, ей там, където една врата стои отворена, – почакай още миг. Нека погледаме хората, един, двама, трима, които са се забързали натам, към светлината, а мушиците щурмуват стъклените вратички на фенера, поставен на земята като в гора. Ето, идва файтон и се устремява към същото място. Дама, бледна и обемиста, слиза от него и влиза в къщата; господин във вечерен тоалет в черно и бяло плаща на файтонджията и тръгва след нея със забързани стъпки. Хайде, иначе ще закъснеем.

Върху всяко кресло има малка, мека възглавничка; панделки от ефирна материя са увити около грейнали коприни; свещи с крушовидни пламъци горят от двете страни на овално огледало; има и четки за коса, полираните им дръжки са от броня на костенурка; кристални гарафи със сребърни запушалки. Възможно ли е винаги да изглежда така – не е ли това е същината – духът? Нещо разми чертите на лицето ми. Почти не се вижда в замъглената сребриста светлина на свещите. Хората ме отминават, без да ме виждат. Те имат лица. В техните лица звездите сякаш блестят през прозирна розова плът. Салонът е пълен с оживени, но безплътни фигури; стоят прави пред лавици, изпъстрени от безброй томове малки книги; главите и раменете им скриват част от квадратните златни рамки на картините; а телата им, гладки като каменни статуи, са се скупчили на фона на нещо сиво, непокорно и лъснало като вода отвъд незапердените прозорци.

– Ела да отидем в ъгъла и да си поговорим.

– Чудесно! Чудесни хора! Духовни и чудесни!

– Но те не съществуват. Не виждаш ли как езерцето прозира през главата на професора? Не виждаш ли лебеда, който плува върху полата на Мери?

– Мога да си ги представя с малки грейнали розички около тях.

– Малките грейнали розички са досущ като светулките, които видяхме заедно във Флоренция, накацали глицинията, носещи се във въздуха огнени атоми, летят и светят… светят, не мислят.

– Светят, не мислят. Както и всички книги зад нас. Ето го Шели… а това тук е Блейк. Хвърли ги високо във въздуха и ще видиш как стиховете им ще полетят надолу като златисти парашутчета, ще блещукат, ще кръжат и ще ни посипят с дъжд от звездни цветчета.

– Да ти цитирам ли Шели? „Ей там! Пустошта тъмнее под луната“…

– Чакай, чакай! Недей сгъстява ефирната ни атмосфера в капчици дъжд, поръсили тротоара. Нека подишаме още огнената прах.

– Светулки в глицинията.

– Жестоко, нали! Ала виж как големите цветове са увиснали пред нас; огромни полилеи от златисти и пурпурни висулки се спускат от небето. Не усещаш ли как фината им позлата рисува бедрата ни, докато влизаме, и как тъмносивите стени припляскват вяло край нас, докато потъваме все по-дълбоко и по-дълбоко във венчелистчетата или се изпъваме като кожата на барабан?

– Професорът се носи към нас.

– Професоре, кажете ни…

– Да, мадам?

– Според вас необходимо ли е писането ни да е граматически вярно? И пунктуацията. Въпросът със запетайките на Шели живо ме интересува.

– Нека седнем. Да ви кажа право, отворените прозорци след залез… когато съм с гръб… въпреки приятния разговор… Попитахте за запетайките на Шели. Несъмнено важен въпрос. Ето там, малко вдясно от вас. Това е оксфордското издание. Очилата ми! Ох, бремето на вечерните тоалети! Не бих се осмелил да чета… да не говорим пък за запетайките… този модерен шрифт е ужасен. Създаден да съответства на модерната оскъдност; признавам, че сред съвременниците намирам малко неща достойни за възхищение.

– Тук съм напълно съгласна с вас.

– Така ли? Боях се, че ще ми възразите. На вашата възраст, във вашия… тоалет.

– Сър, аз пък намирам малко достойни за възхищение неща сред древните. Тези класици – Шели, Кийтс, Браун; Гибън; има ли и една-едничка страница, която да цитираш от край до край, или поне един съвършен параграф, или изречение, което да не може да бъде доизпипано от перото на човек или Бог?

– Шшт, мадам. Вашето възражение не е лишено от основание, но му липсва умереност. Още повече че вашият избор на имена… В кой отдел на духовното може да сложите Шели редом с Гибън? Освен ако всъщност техният атеизъм… Но да не се отклоняваме. Съвършеният параграф, съвършената фраза; хм… паметта ми… освен това забравих очилата си върху рамката на камината. Заявявам. Но всъщност вашата строга критика се отнася до самия живот.

– Несъмнено тази вечер…

– Човешкото перо, поне така си мисля, не би имало затруднение да пренапише написаното. Отвореният прозорец… дето стоях на течение… и, нека ви споделя, разговорът на онези дами, сериозен и добронамерен, с разпалени схващания за съдбата на негъра, който и в този момент превива гръб под камшика, за да осигури каучук за някои от нашите приятели, ей там, увлечени в приятен разговор. За да се насладим на споменатото от вас съвършенство…

– Разбирам гледната ви точка. Човек трябва да пресява и отстранява.

– По-голямата част от всичко.

– Но за да докажем правотата на това, трябва да стигнем до дъното на нещата, тъй като според мен вашето разбиране е като онези посърнали трицветни теменужки, които човек купува и засажда специално за нощта на празненството, а на другата сутрин ги намира съвсем оклюмали. Вие поддържате схващането, че Шекспир трябва да бъде изключението, така ли?

– Мадам, аз не поддържам никакво схващане. Просто онези там дами ми развалиха настроението.

– Нали бяха добронамерени. Вдигнали лагер на брега на малък приток, където събират тръстики, топят ги в отрова, със сплъстени коси и намазани с жълто тела, изскачат напред и ги забиват в хълбоците на благоразположените; такива са добронамерените.

– А стрелите им причиняват изтръпналост. Това, и като прибавим ревматизма…

– Тръгна ли си най-сетне професорът? Бедният старец!

– Но как е възможно на неговата възраст все още да съхранява това, което ние на нашата вече губим, искам да кажа…

 

Можете да поръчате книгата ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.