Проф. Иво Христов написа „Право и модерност“

„Право и модерност“ от проф. Иво Христов е най-новото заглавие с логото на издателство „Изток-Запад“.

Право и модерност – за кое право става дума и какво е това право? За човек, школуван в юридическа традиция, такива въпроси са забранени по подразбиране. Няма нищо „по-очевидно“ от това, че правото е това, което е. А и за разлика от други социални феномени, този може да бъде посочен с пръст. Буквално. По думите на френски професор от Сорбоната от началото на XIX в. там не се преподавало гражданско право, a Code Napoleon, т.е. въпросът с емпиричната наличност на правото е ясен — това са дългите поредици от томове, съдържащи законите и кодексите.

Прегледът на историческата традиция обаче показва, че поредицата от томове, т.е. формализацията на ниво закон, не е нещо, което е вечно и изначално битие на правото. Второ, оказва се, че въобще не е налице единство по отношение на концептуалното определяне същността на това толкова очевидно нещо. Трето, оказва се, че в различни исторически епохи и социални условия под „право“ са се разбирали твърде различни неща. Четвърто, въобще не е очевидно, че законът е заемал това доминиращо място като нормативен регулатор, каквото заема в модерността. Пето, оказва се, че точно в модерността в общества като българското формално се декларира „върховенство“ на закона, а реално законът блуждае някъде по периферията на социалното пространство.

Проф. д-р Иво Ангелов Христов е роден е на 5 септември 1966 г. в Киев. Магистър по право и доктор по социология на правото на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (2003). Доцент в катедра „Приложна и институционална социология“ във Философско-историческия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ (2009), професор от 2016 г.

Автор на четири монографии и множество научни статии. Депутат в 44. НС.

По-долу четете откъс от книгата

Съгласно първоначалния замисъл това изследване трябваше да бъде по­светено на проблема за социалната ефективност на правото в България. Основен мотив за изследователски интерес точно към този проблем е наличието на криза в правоприлагането в български условия и мъчителното търсене на причините за това. Изходна точка за анализа трябваше да бъде сегашното състояние и място на „закона“ у нас. Но в процеса на изясняване на обществените предпоставки, определящи това състояние и динамика на предмета, се оказа, че е налице изначална неточност в дефинирането на проблема, тъй като се установи, че съм се захванал със следствието, а не с причината.

На първо място, поставянето на въпроса за ефективността или неефективността на един социален регулатор означава, че предварително предпоставяме и залагаме неговото положение на инструмент, чрез който се постигат цели и решават задачи. Т.е. предполага се, че става дума за едно средство. Само че анализът на действието на правото показва, че невинаги това, което се смята за ефективно и позитивно за държавата например, се схваща като такова и от адресатите на закона. Т.е. няма единна унифицирана и универсална социална скала, по която да измерваме различни степени на ефективност на нормативния инструмент. Такава скала е невъзможна, защото различните социални субекти и различните социални ситуации задават различни – често взаимно изключващи се – разбирания и стандарти за инструменталност и ефективност.

Но, от друга страна, справедливо би било да се възрази, че социалната ефективност или неефективност далеч не се определят от субективно отношение, а са обективно зададени. Обективната зададеност се определя от това, доколко чрез юридическия регулатор се удържат и възпроизвеждат определени динамични баланси на социалната система. Следователно критерият за ефективност е може би този – доколко и как правото като средство допринася за реализация на тази „систeмоспасителна“ функция.

Всъщност оказа се, че боравя с нещо, което X. Маркузе нарича „не на място поставена абстрактност“. Дали съществува „социална система“ следва първо да се докаже, второ, да се докаже, че такава системност е присъща на българските социални условия, при това не въобще и изобщо, а в конкретни исторически условия и трето, че елемент от системността и от нейното възпроизводство се явява точно правният регулатор.

И тук, при ориентацията към историческа конкретност, се появи вторият проблем, за наличието на който поне първоначално не съществуваха опасения – какво означава всъщност „правото като регулатор“. За кое право става дума? Какво е това право?

За човек, школуван в юридическа традиция, такива въпроси са забранени „по определение“. Няма нищо по-очевидно от това, че правото е това, „което е“. Поне – за разлика от други социални феномени – този може да бъде посочен с пръст. Буквално. По думите на френски професор от Сорбоната от началото на XIX в. там не се преподавало гражданско право, a Code Napoleon, т.е. въпросът с емпиричната наличност на правото е ясен – това са дългите поредици от томове, съдържащи законите и кодексите.

Но прегледът на историческата традиция показва, че поредицата от томове, т.е. формализацията на ниво закон, не е нещо, което да е вечно и „изначално“ битие на правото. Второ, оказва се, че въобще не е налице единство по отношение на концептуалното определяне същността на това толкова „очевидно“ нещо. Трето, оказва се, че в различни исторически епохи и социални условия под „право“ са се разбирали твърде различни неща. Четвърто, въобще не е очевидно, че „законът“ е заемал това доминиращо място като нормативен регулатор, каквото заема в модерността. Пето, оказва се, че точно в модерността в общества като българското формално се декларира „върховенство“ на закона, а реално законът блуждае някъде по периферията на социалното пространство. И в този случай се прилагат няколко операции за справяне с проблема. Първата – всичко това не се забелязва. Втората – този, който вижда проблема, бива обвинен в лошо социално зрение, че и направо във вредителство. Трето, ако все пак се признае фактът за проблемността на правото (като че ли ако не се признае неговото наличие той не съществува), това да се отдаде на мимолетни „грешки на растежа“, а не на фундаментални социални причини.

За да стане ситуацията още по-объркана, в конкретния български случай поради редица обстоятелства юридически образци – продукт на напредналата, предимно западноевропейска модерност – се оказват безпомощни в тяхното приложение в българската следосвобожденска действителност. Т.е. те не дават онези резултати, които са давали в социалната среда, която ги е породила.

Тази поредица от проблеми решително наложи основно предефиниране проблема на текста – от непосредствено изследване на социалната ефективност на правото в България към осмисляне на генезиса на модерното право като предпоставка за разбиране на българската правна действителност.

Преди всичко трябваше да си изясня естеството на самия предмет „право“, като под изясняване се разбира проясняване на неговата социална обусловеност, насочващо към неговото историческо „производство“. В хода на проследяване на това производство се очертаха специфичните причини за поява на модерното право, предопределили неговия особен социален профил. Едва тогава се оказа, че социалната му ефективност е важна характеристика, но все пак производна. Тя не бива да бъде предзадавана и поставяна за разглеждане общо, абстрактно, по принцип. Само конкретният социално-исторически подход е в състояние да даде обоснован отговор за това как едно и също нормативно средство в различен социален контекст дава различни резултати. Същевременно този подход спомага за разкриване на една своеобразна мистификация – как под „покрива“ на правото могат да се крият различни като произход, съдържание, динамика и социална специфика нормативни явления и същевременно как е „нормално“ те да бъдат привиждани като идентични.

Този опит да идентифицирам социалната плътност на предмета пред­определи последващото разместване на пластовете на изследователския интерес, ново преформулиране на изследователската задача и оттам – на акцента в текста. Българският случай, за който чисто по човешки и граждански ни боли, премина на втори план и трябва да почака, защото първоначалното допускане, че сме наясно с това що е право и правна регулация, се оказа силно оборима презумпция. Боравенето с продуктите на една вече исторически утвърдила се специфична регулативна система, каквато е модерното право, прикрива особеностите на неговия произход. А с това прикрива и условията на неговата валидност. Оказва се, че независимо от това колко развита е тази система, тази „развитост“ е твърде относителна, ако бъде извадена от присъщия ѝ социоисторически контекст. Точно този контекст ми бе интересен, защото проследяването, проясняването и проумяването на неговата логика (ако има такава) дава ресурс за справяне по още една линия – преодоляване на различни, често опрос­тителски, интерпретации за съдбата на правото в България.

В това вече има лична и професионална кауза. Не е редно такъв сложен, но все пак умопостижим проблем, да бъде обясняван единствено с причини като особености на националната „психика“, липсата на „съвест“, „морал“ или отсъствието на утвърдени „традиции“ в тази област. Всъщност съществуват напълно проследими, разбираеми и обясними социално-структурни причини, които обуславят особения генезис, динамика, профил и функции на юридическия регулатор в България. В този смисъл няма някаква много особена българска национална „мистика“ или „предопределеност“. Такива напълно разбираеми причини действат и сега пред очите ни, макар в качествено различна социална ситуация, и те сочат, че вече съществуват заинтересовани социални субекти, които обвързват своя просперитет с реално функционираща правна система. Точно това дава, поне теоретично, по-голям шанс за действие на закона и по-малко възможности за волни интерпретации от страна на „специалистите“ по морал и народопсихология.

В изпълнение на така зададената изследователска задача структурата на изложението придоби следния вид.

Първа глава, „Предметът право“, е посветена на издирване отвъд привидностите на действителния предмет. Вече бе подчертано, че трудността е в привидната достъпност и очевидност на предмета в сравнение с други социални феномени.  Като че ли съществува изобилие от емпирични доказателства за многобройните проявни форми на това, което е известно като „модерно право“ и „правно регулиране“. Самото наличие, съществуване на правото е някак си „ясно“. В този смисъл единственото, което следва да бъде направено, е добросъвестното описание и систематизиране на това многообразие. Накратко – липсва проблем, достоен за изследване. 

Всъщност наличността, многообразието и очевидността на това, което се припознава като предмет на текста, породи първите основателни подозрения: подозрения, че „нагледността“ на предмета е клопка за дирещия предмета. Към който и да е от „очевидните“ реквизити на модерното право да се насоча – било че това е обективирана системно организирана съвкупност от общи, всеобщи, универсални, предметно обособени правила за поведение – закони; било че тази регулативна система изпитва нужда от перманентно специализирано производство и прилагане – т.е. законодателния и правоприложния  процес в широк смисъл; било че при или по повод на това производство тя се намира в определени генетични и функционални зависимости с държавата (обстоятелство, което е предмет на тежки теоретични и дискусии в юриспруденцията и в социалните науки като цяло), – нито една от тези примерно изброени характеристики не е в състояние да се „самообясни“: защо тя съществува, защо е точно такава, защо не е друга.

Можете да поръчате книгата ТУК.