Добра вест! Възраждат творбите на Кърт Вонегът в нови издания

Дебютният му роман „Механично пиано“ излиза на пазара с твърди корици и впечатляващ дизайн

Още през 50-те година на XX век Кърт Вонегът разбива всички клишета и стереотипи в американската литература със своя революционен стил и теми, които засягат болезнени въпроси за съвременното общество. Той бързо се превръща в един от най-ярките, най-награждавани, най-обсъждани и най-четени съвременни писатели. На 22 февруари по книжарниците излиза първият роман на култовия автор – „Механично пиано“.

От издателство „Кръг“, са подготвили да преиздадат Вонегът във вида, в който заслужава – предстои колекция с твърди корици и впечатляващ дизайн, дело на Милена Вълнарова. Преводът е на Боян Николаев, претворил на български автори като Ърнест Хемингуей, Греъм Грийн, Стивън Кинг и Дийн Кунц.

Дебютният роман на легендарния писател „Механично пиано“ е публикуван през 1952 г. Тази дистопия е частично вдъхновена от времето, когато Вонегът работи в „Дженерал електрикс“ и изследва негативното въздействие на технологията върху качеството на живот.

След Втората промишлена революция машините са окупирали човешкия труд, доказвайки превъзходството си като по-бързи, по-ефективни и почти безгрешни. Елитът от инженери и мениджъри съблюдава безукорната производствена дейност, докато ден след ден и тяхната работа бива механизирана.

Пол Протей е „галеник на съдбата“ – инженер на престижен пост, с висока заплата, амбициозна съпруга и бляскаво бъдеще. В него обаче започват да се зараждат съмнения относно индустриализация, от която самият той е част. В един момент Пол си дава сметка, че ценностите, в които вярва, са напълно несъвместими с тези, според които е принуден да живее.

С неподражаемата си ирония Вонегът наднича през пукнатините на една съвършено смазана система, в която никой не е лишен от препитание, дом или удобства. А щом нищетата е заличена от света, би трябвало всички да са удовлетворени. Но непогрешимата механична логика не успява да предвиди усещането за безсмислие и безполезност, когато човечеството е лишено от друга своя основна потребност – съзидателността.

Възможен ли е среден път, или всичко е изначално предначертан омагьосан кръг, в който саботьорът е самата човешка природа?

Кърт Вонегът (1922 – 2007) е американски писател, автор на четиринайсет романа, множество разкази, пиеси и нехудожествени текстове. Участието му във Втората световна война оставя траен белег в съзнанието му и в цялостното му творчество. Острото негодувание на Вонегът към функционирането на човешкото общество се проявява във всеки ред на безкомпромисната му сатира.

По-долу четете откъс от книгата:

Чувстваше се леко като заговорник, затова избра малкия асансьор. Когато се движеше с Финърти, често ставаше така. Около този мъж витаеше някаква тайнственост, нещо подсказваше, че са му известни светове, непознати за останалите – беше човек на необяснимите отсъствия и странните приятели. Всъщност Финърти не разказваше на Пол кой знае колко изненадващи неща за себе си, само създаваше илюзията, че го прави съпричастен на тайните си – ако наистина имаше тайни. Но и илюзията беше достатъчна. Тя запълваше една потребност в живота на Пол и той предвкусваше удоволствието от тази вечер.

– Ще ми кажете ли място, където бих могла да ви намеря? – попита го Катарин.

– За съжаление, едва ли бих могъл – отвърна Пол. Всъщност смяташе да отидат в градския клуб, където тя би се свързала лесно с него, но без много да му мисли, реши да задоволи апетита си за потайност.
Финърти беше пристигнал с комбито на Пол. Сега го оставиха на заводския паркинг и взеха старата кола на Финърти.

– Карай към моста – предложи Финърти.

– Аз мислех да отидем в клуба.

– Днес е вторник, нали? Нали във вторник градските мениджъри правят голямата си вечеря там?

Градските мениджъри бяха професионалните администратори, които управляваха града. Живееха от същата страна на реката като мениджърите и инженерите на завода Илион, но контактът между двете групи беше чисто формален и по традиция изпълнен с недоверие. Отчуждението, както още толкова неща, водеше началото си от войната, когато в името на ефективността икономиката стана монолитна.

Беше възникнал въпросът кой да я ръководи – бюрократите, шефовете от бизнеса и промишлеността, или военните. Бизнесът и бюрокрацията открай време поддържаха тесни контакти така че не им беше трудно да преодолеят военните, и оттогава работеха редом, като се използваха и подозираха взаимно, но – както Кронър и Беър – не можеха един без друг.

– В Илион малко неща са се променили – махна с ръка Пол. – Градските мениджъри се събират там както винаги. Но ако ги изпреварим, можем да си намерим някое сепаре или място на бара.

– Предпочитам да споделям легло в болница за прокажени.

– Добре де, отвъд моста. Чакай да си облека нещо по-удобно. – Пол спря колата малко преди моста и смени сакото си с якето от багажника.

– Чудех се дали още го пазиш. Същото старо яке си е, нали?

– Това е то навикът.

– Какво биха казали за това психиатрите?

– Ще кажат, че е реакция срещу навиците на баща ми, който никъде не отиваше без мека шапка и двуредно сако.

– Мислиш ли, че е бил мръсник.

– Откъде мога да знам какъв е бил баща ми? Дори редакторът на „Кой кой е“ знае повече за нас от мен. Човекът почти не се прибираше вкъщи.

Вече караха през Чифлика. Пол изведнъж се досети нещо, щракна с пръсти и понечи да завие по една от преките.

– Трябва да спра до полицейския участък за минутка. Нали нямаш нищо против да ме изчакаш?
– Какво се е случило?

– Почти бях забравил. Някой ми е задигнал пистолета от жабката, а може и да е изпаднал или нещо друго.
– Продължавай напред.

– Няма да ми отнеме повече от минутка, надявам се.

– Аз го взех.

– Ти? Защо?

– Беше ми хрумнало да се застрелям. – Каза го със съвсем спокоен тон. – Дори държах известно време дулото в устата си с издърпан ударник, може би десет минути.

– И къде е сега?

– Някъде по дъното на Иръкой. – Той облиза устни. – През цялата вечеря усещах вкуса на смазка и метал в устата си. Завий наляво.

Пол се бе научил да изслушва с външно спокойствие разказите на Финърти за болезнените му преживявания. Когато бяха заедно, той обичаше да се преструва, че споделя неговите фантастични или много умни идеи, редуващи се с най-черни настроения – в това като че ли се проявяваше някаква неудовлетвореност от собственото му относително спокойствие. Финърти често бе споделял най-безстрастно мислите си за самоубийство, но го правеше, защото му доставяше удоволствие да си играе с тази мисъл. Ако наистина искаше да сложи край на живота си, щеше да го е направил отдавна.

– Мислиш си, че откачам, нали? – Финърти явно искаше Пол да реагира по-отчетливо на думите му.
– Все още държим контакт. Предполагам, че това е тестът.

– Едва-едва.

– Би могъл да потърсиш помощта на психиатър. В Олбъни има един добър специалист.

Финърти тръсна глава.

– Той ще ме върне обратно в средата, а аз искам да си стоя колкото може по-близо до ръба, без да се прекатурвам. От ръба се виждат всякакви неща, които просто не се забелязват от центъра. – Той поклати глава. – Големите, неочакваните неща хората от ръба ги виждат първи.

 

Можете да поръчате „Механично пиано“ ТУК.