„Сумрачен патрул“ от Сергей Лукяненко – мракът отново се спуска над  постсоциалистическа Русия 

Трета част от хитовата поредица се появява в ново издание и обещава още по-напрегнат сюжет

След успешните нови издания на хитовите „Нощен патрул“ и „Дневен патрул“ от Сергей Лукяненко на пазара се появява дългоочакваната трета част с логото на Сиела – „Сумрачен патрул“!

Между Светлината и Мрака се намества нова сила, която не признава утвърдените правила. 

Битката между доброто и злото сякаш едва сега започва, а съдбата на света се оказва в ръцете на Различните. Хората дори и не подозират за тяхното съществуване, но легендите твърдят, че митичен артефакт може да сбъдне немислимото – да превърне обикновен човек в Различен, при това не във вампир или върколак, а в маг.

Остава само някой да го открие. А всеки един от Различните е готов на всичко, за да се домогне до него.

Новото разпределение на картите поставя Антон Городецки в центъра на събитията,  а могъща вещица, прекарала в изгнание последните десетилетия, се намесва в хода на историята.

 За пръв път силите на Мрака и Светлината трябва да обединят сили и с Инквизицията, за да опазят тайната на своето съществуване. Но могат ли наистина да загърбят вековната си вражда?

Битката едва сега започва, а Сумракът плете своите коварни мрежи.

Разделен в три истории, „Сумрачен патрул“ е може би най-напрегната част от сагата. Поставяйки нови въпроси, Лукяненко доизгражда впечатляващата вселена на поредицата, в която нищо не е такова, каквото изглежда, а моралните дилеми  сякаш нямат правилен изход за нито един от героите.

Магическата реалност на Русия на Различните оживява пред погледа на читателя, разделена между Мрака и Светлината. Когато над света властва Сумракът. 

Из „Сумрачен патрул“ от Сергей Лукяненко 

СУМРАЧЕН ПАТРУЛ

ПРОЛОГ

Истинските дворове в Москва изчезнаха някъде между годините на Висоцки и на Окуджава.

Странна работа. Дори след революцията, когато за целите на борбата срещу робуването на кухнята били премахнати кухните, никой не посегнал на дворовете. Всяка горда постройка от сталински тип, обърнала фасадата си към най-близкия проспект, непременно имала двор – голям, озеленен, с масички и пейки, и портиер, чегъртащ асфалта сутрин. Но дойде времето на панелните пететажни блокове – и дворовете се свиха и се оголиха, а някогашните солидни портиери смениха пола си и се превърнаха в портиерки, смятащи за свой дълг да издърпват ушите на разлудувалите се момчета и да мъмрят осъдително прибиращите се пияни обитатели. Но все пак дворовете още бяха живи.

А после, сякаш в отговор на ускореното развитие, сградите се извисиха нагоре. От девет етажа до шестнайсет, че и до двайсет и четири. И сякаш на всяка сграда се отпускаше за ползване обем, а не площ – дворовете се отдръпнаха до самите входове, входовете отваряха вратите право към улиците, портиерите и портиерките изчезнаха, заменени от работници от комуналното стопанство.

Е, по-късно дворовете се върнаха. Но сякаш обидени от някогашното пренебрежение, далеч не при всички сгради. Новите дворове бяха заобиколени от високи огради, на входовете стояха спретнати млади хора, под английските морави се криеха подземни паркинги. Децата играеха в тези дворове под надзора на гувернантките си, пияните обитатели биваха изнасяни от своите мерцедеси и БМВ-та от свикналите на всичко телохранители, а боклукът от английските морави се чистеше от новите портиери с малки немски машинки.

Този двор беше от новите.

Многоетажните кули по брега на река Москва бяха известни из цяла Русия. Те станаха новият символ на столицата – вместо помръкналия Кремъл и превърналия се в обикновен магазин ЦУМ. Гранитна крайбрежна улица със собствен пристан, иззидани с венецианска мазилка входове, кафенета и ресторанти, салони за красота и супермаркети и, естествено, апартаменти по двеста-триста квадратни метра. Навярно новата Русия се нуждаеше от такъв символ – помпозен и кичозен, като дебелия златен ланец на шията в епохата на първоначалното натрупване на капитала. И нямаше значение, че повечето от отдавна купените апартаменти си стояха празни, кафенетата и ресторантите бяха затворени в очакване на по-добри времена, а в бетонния пристан се разбиваха мръсни вълни.

Човекът, който се разхождаше по крайбрежната улица в топлата лятна вечер, не беше носил никога златни ланци. Той имаше добра интуиция, напълно заменяща вкуса. Смени навреме китайската имитация на анцуг „Адидас“ със сако в малинов цвят и пръв се отказа от сакото в малинов цвят в полза на костюм „Версаче“. Дори и в спорта изпреварваше събитията – захвърли тенис ракетата и се прехвърли на скибягане месец преди кремълските чиновници… въпреки че на неговата възраст можеше да се изпита удоволствие единствено от стоенето върху ските.

И предпочиташе да живее в семейната си вила в „Горки 9“, а апартамента с изглед към реката посещаваше само с любовницата си.

Впрочем той смяташе да се откаже и от постоянната любовница. Все пак възрастта не можеше да бъде победена с никаква виагра, а съпружеската вярност отново излизаше на мода.

Шофьорът и охранителят стояха достатъчно далеч, за да не чуват гласа на шефа си. Пък и дори вятърът да донесеше до тях отделни думи – какво странно имаше в това? Защо човек да не си поговори в края на работния ден, застанал абсолютно сам над плискащите се вълни? Няма събеседник, който да те разбира по-добре от теб самия.

– И все пак аз повтарям предложението си – каза човекът. – Повтарям го отново.

Звездите бяха бледи и едва се забелязваха през градския смог. На другия бряг на реката светваха дребните прозорчета на лишените от дворове многоетажни блокове. В редицата фенери, проточила се покрай пристана, светеше всеки пети – и то само заради каприза на важния човек, решил да се разходи край реката.

– Повтарям отново – каза тихо той.

В брега се плисна вълна – и с нея дойде отговорът:

– Това е невъзможно. Абсолютно невъзможно.

Човекът на пристана не се учуди на гласа, идващ от пустотата. Кимна и попита:

– А вампирите? 

– Да, това е вариант – съгласи се невидимият събеседник. – Вампирите могат да ви инициират. Ако ви устройва съществуването като нежив… Не, няма да ви лъжа, слънчевата светлина им е неприятна, но не е смъртоносна, а и няма да ви се наложи да се отказвате от ризотото с чесън.

– Тогава какво?  – попита човекът, вдигайки неволно ръка към гърдите си. – Душата? Необходимостта да се пие кръв? 

Пустотата се засмя тихо:

– Единствено само глад. Вечен глад. И празнота отвътре. Това няма да ви хареса, сигурен съм.

– Какво друго?  – попита човекът.

– Върколаците – отвърна весело невидимият. – Те също са способни да инициират човек. Но и върколаците са нисша форма на Тъмните Различни. През по-голямата част от времето всичко е прекрасно… но когато наближи пристъпът, не можете да се контролирате. Три-четири пъти в месеца. Понякога по-рядко, друг път – по-често.

– На новолуние – кимна с разбиране човекът.

Пустотата отново се засмя:

– Не. Пристъпите на върколаците не са свързани с лунните цикли. Ще чувствате приближаването на безумието десет-дванайсет часа преди момента на трансформацията. Но никой няма да ви състави точен график.

– Отпада – каза човекът студено. – Повтарям своята… молба. Искам да стана Различен. Не нисш Различен, обхващан от пристъпи на животинско безумие. Не велик маг, творящ велики дела. Най-обикновен, редови Различен… как е там по вашата класификация? Седмо равнище? 

– Това е невъзможно – отвърна нощта. – Вие нямате способности на Различен. Ни най-малки. Човек, лишен от музикален слух, може да се научи да свири на цигулка. Някой, който няма никакви данни за спортист, може да стане такъв. Но вие не можете да станете Различен. Просто сте от друга порода. Много съжалявам.

Човекът на крайбрежната улица се засмя:

– Няма нищо невъзможно. Ако нисшата форма на Различните е способна да инициира хора – то трябва да съществува и начин да се превърнеш в маг.

Тъмнината мълчеше.

– Между другото, не съм казал, че искам да стана Тъмен Различен. Не изпитвам никакво желание да пия кръвта на невинни жертви, да гоня из полетата девственици или с отвратително хихикане да правя уроки – каза раздразнено човекът. – С много по-голямо удоволствие бих вършил добри дела… Общо взето, вашите вътрешни противоречия са ми абсолютно безразлични! 

– Това… – започна уморено нощта.

– Това си е ваш проблем – прекъсна я човекът. – Давам ви една седмица. След което искам да получа отговор на молбата си.

– Молбата?  – уточни нощта.

Човекът на крайбрежната улица се усмихна:

– Да. Засега само моля.

Той се обърна и тръгна към колата си – волга, която отново щеше да дойде на мода след около половин година.

 

 

Можете да поръчате „Сумрачен патрул“ ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.