Четем „Хотел „Фланаганс“ от Оса Хелберг (откъс)

Хотел „Фланаганс“ от Оса Хелберг е най-новото заглавие на издателска къща Бард.

В хотел „Фланаганс“ в Лондон може да се случи всичко. През шейсетте години на двайсети век тук се събира каймакът на светското общество – аристократи, бизнесмени и богаташи, а да не получиш покана за легендарните партита на собственичката Линда Лансинг, е истинска катастрофа. В действителност обаче Линда остава чужденка в този свят. Тя пристига в Лондон като обикновено момиче от провинциална Швеция и подмолните ѝ братовчеди смятат, че е длъжна да им продаде хотела и да се върне в родната Фиелбака. Макар да са минали дълги години, откакто е наследила „Фланаганс“, Линда все още не се чувства приета в тукашните кръгове, а сега за пореден път е принудена да воюва, за да спаси бащиното си дело. Линда е готова да се бори за „Фланаганс“, но внезапно започва да се пита дали всички тези жертви си заслужават. Дали наистина е щастлива.

Има книги, които човек прочита на един дъх. „Хотел „Фланаганс“ е от тях.

По-долу четете откъс от книгата:

1.

Лондон, Нова година 1959

Безмилостният дъжд би трябвало да накара дори най-жадните за забавления лондончани да си останат вкъщи пред камината с чаша шампанско в ръка, вместо да ходят по празненства. Улицата пред хотел „Фланаганс“ обаче беше пълна с автомобили. Някои от посетителите ги караха сами, други имаха шофьори, които щяха да ги чакат отвън, докато решат да се приберат у дома в малките часове на нощта.

Дъждът създаваше неудобство на тръгналите към новогодишното тържество във „Фланаганс“, но и за онези, които слизаха от автобуса точно пред входа на хотела. Водата се стичаше по улицата и водачите на лъскавите автомобили, които минаваха пред луксозния хотел, не обръщаха никакво внимание на минувачите по тротоара. В новогодишната нощ ехтяха ругатни – току-що изгладените официални дрехи се оказваха опръскани и съсипани с кална вода.

Слава богу, в хотела всички забравяха за ужасното време, помисли си Линда Лансинг. Тя пресуши чашата, остави я на бюрото и излезе от кабинета. За миг се спря до парапета на стълбището и се загледа в бляскавата компания на долния етаж.

Сервитьори се движеха забързано из салона с пълни подноси – или с чаши с напитки, които предлагаха на гостите, или с такива, които вече бяха изпразнени. Изглежда, всичко вървеше както трябва. Питиетата се лееха от часове, беше шумно, а настроението ставаше все по-весело. Както винаги щеше да се получи една незабравима Нова година. Линда пое дълбоко въздух. Време беше да се присъедини към тържеството.

Докато слизаше бавно по стълбите, роклята шумолеше около краката ѝ. На последните стъпала се хвана по-здраво за парапета. Онова последно питие в офиса беше излишно. Тя стисна очи, после продължи напред, усмихваше се и кимаше на гостите, като се надяваше лекото ѝ олюляване да е минало незабелязано. Разбира се, би било безумно глупаво да се напие на собственото си парти, но в този случай единствено липсата на храна даваше повод да се чувства леко нестабилна. Имаше твърде голям опит с алкохола, за да ѝ се отразят зле някакви си две чаши уиски.

Някой леко докосна рамото ѝ. Лейди Карлайл. Линда ѝ се усмихна топло и се наведе да целуне Мери по бузата. Нейната трийсет и пет годишна най-добра приятелка сияеше в обшитата с бисери вечерна рокля. Около шията ѝ блестяха бижутата, които получи за Коледа от съпруга си. Тя беше богата, разглезена и наистина, наистина прекрасна.

– Много се радвам, че дойде, Мери. Роклята ти е точно толкова хубава, колкото твърдеше. „Диор“, нали?

Мери кимна доволно.

– Да, красива е, нали? – засмя се тя и хвана Линда за ръката, която още стискаше перилата на стълбите. – Приемът е страхотен. Не че съм очаквала друго.

После приближи глава до нейната и прошепна:

– Чу ли за семейство Джоунс? Ужасна история. Току-що ми разказаха. Представи си, той бил влюбен в някаква жена от Рединг и напуснал дома си. Чула ли си нещо? Мисис Джоунс била отчаяна, бедничката. Естествено, това ще бъде най-голямата светска клюка в близко бъдеще.

Тя изглеждаше доволна, докато вдигаше цигарето към съвършено начервените си устни. В последно време Мери изпълваше дните си предимно с клюки, благотворителност и безкрайно дълги вечери. Със среднощните посещения на клубове и стремежа да бъде кралица на всички забави се било приключило окончателно, оплака се тя неотдавна. И разбира се, имаше голяма разлика между това да е винаги ухажвана млада жена, канена на всички партита за най-отбрана компания в Лондон, и живота със съпруг и две деца в огромното имение извън града, където се обръщаха към нея с „лейди“.

Линда извади запалката от чантичката си и запали цигарата на Мери.

Въпреки че това бяха последните вълнуващи минути на десетилетието, тя присъстваше на новогодишното тържество единствено в качеството си на домакин и собственик на хотела. Така гледаха на нея всички, нищо че започваше 1960 година.

„Красивата светска дама Линда Лансинг, уви, е принудена да управлява сама луксозния хотел „Фланаганс“ след смъртта на баща си. Няма съпруг, няма деца. Няма нищо освен красивото си лице и неповторимия хотел в центъра на Лондон. Творението на баща ѝ – според слуховете човек с известна репутация в бизнес средите – е в ръцете на мис Лансинг от близо десетилетие и доколкото ни е известно, ще остане там. На хоризонта не се виждат ухажори, казва източникът, с когото разговаря нашият вестник, но за сметка на това тя има братовчеди, които ѝ помагат. Семейство Лансинг е много задружно.“

Статията, заедно със стара снимка на Линда под кристалния полилей във фоайето, беше публикувана в „Таймс“ преди едва няколко месеца. Все едно не съществуваха модерни жени. Все едно Линда не се пребиваше от работа, за да осигури оцеляването на хотела. Да знаеха само през какво бе преминала през последните десет години…

„Семейство Лансинг е много задружно.“ Линда се изсмя на глас, когато го прочете. Голям късмет, че журналистът не се беше разровил по-надълбоко, защото всъщност можеше да намери материал за цяла книга. Но станеше ли дума за жени предприемачи, отсъствието на мъж винаги се смяташе най-важно за изтъкване. Никой дори не се замисляше, че тя успяваше да управлява хотела без чужда подкрепа.

– Горката мисис Джоунс – каза Линда.

Всъщност ни най-малко не я беше грижа нито за мистър, нито за мисис Джоунс. Нека сменят колкото любовници искат. За Линда те бяха просто една двойка от многото. За предателството обаче тя знаеше всичко, затова можеше да разбере колко зле се чувства госпожа Джоунс.

Всички тези заможни семейства, които живееха в имения извън Лондон, притежаваха огромни къщи около Холанд Парк и летуваха на френската Ривиера, идваха на нейните партита, обикновено толкова любезни и очарователни, че на Линда ѝ се повдигаше. „Нямахме търпение да ви видим“ – казваха те с леко наклонени глави и я оглеждаха – от тъмносините копринени обувки, през закръглените бедра, покрай талията и нагоре, до русите коси. Някои мъже задържаха поглед върху деколтето ѝ, но лакътят на съпругите, който се забиваше в ребрата им, им напомняше колко неуместно е това. Гостите на Линда я канеха в домовете си само за снимките в пресата. След като светкавиците угаснеха, нейният чар и модерност, които читателите търсеха, обикновено биваха забравени в някой ъгъл.

Неведнъж ѝ даваха да разбере, че представлява заплаха за чуждите щастливи бракове. На всички им се искаше да съжаляват самотната Линда Лансинг, но просто нямаше как, когато навсякъде мъжете до един следяха и най-малкото нейно движение. Не че тя проявяваше какъвто и да било интерес към тях. Не, разбира се, че не, тя не понасяше идиоти.

За разлика от повечето светски дами, най-добрата ѝ приятелка, лейди Мери Карлайл, беше прекрасна събеседница. Случваше се тя да дойде на чай и да се настани в салона и тогава Линда веднага сядаше до нея, за да научи всички новости. Съпругът на Мери беше значително по-възрастен от елегантната си жена и не обичаше да напуска имението край Уиндзор. Затова, когато искаше да се позабавлява в града, Мери идваше с колата – обикновено тя караше, а шофьора пращаше на задната седалка.

– Ще обсъдим цялата тази история с Джоунс на чаша чай през седмицата, имам много за разправяне – кимна Мери многозначително.

Макар Линда да не се интересуваше особено от светските клюки, знаеше, че умението на приятелката ѝ да придава драматизъм на всяка история щеше да спечели вниманието ѝ. И разбира се, ако мистър Джоунс възнамеряваше да отседне във „Фланаганс“, може би нямаше да е лошо тя да знае какво е положението.

В такъв случай, бог ѝ беше свидетел, той нямаше да е първият мъж, изневерил на съпругата си между стените на хотела; намираха се и хора, според които Линда носеше отговорността да отпраща такива гости. Но защо? Тя не се месеше в чужди работи.

Веднъж някаква жена си позволи да нарече „Фланаганс“ „бардак“ и, разбира се, повече не получи покана, макар да се моли буквално на колене, след като епизодът с изневярата на мъжа ѝ приключи. В крайна сметка се оказваше по-страшно най-легендарният хотел в Лондон да затвори вратите си за теб, отколкото съпругът ти да мачка чаршафите му с чужда жена.

Мери прекъсна размислите на Линда.

– Скъпа, исках само да те поздравя и да ти пожелая хубав край на годината. Знам, че се налага да обърнеш внимание на гостите. Аз пък трябва да поддържам доброто настроение на мъжа си, за да не му хрумне да се прибираме вкъщи преди да е ударило полунощ.

След миг тя хвърли остър поглед към Линда.

– Целуни някого – каза ѝ. – От това не се умира.

От блясъка на празненството нямаше и следа в сутерена на хотела, където Елинор се трепеше в кухнята. Поднос подир поднос се качваха по стълбите и постоянните подвиквания за още не ѝ оставяха време дори да отметне къдриците, които се подаваха изпод шапчицата ѝ. Имаше еклери, хапки със сьомга, сандвичи с кисела краставичка, хайвер, стриди, а по нареждане на мис Лансинг Елинор трябваше да приготвя всичко в хода на вечерта.

Елинор не се оплакваше, но беше започнала смяната си в осем часа тази сутрин, а сега оставаха броени минути до края на цяло едно десетилетие. Последният ден щеше да остане в спомените ѝ като уморителен, тежък и далеч не празничен.

Тържествата за новото десетилетие не бяха предвидени за нея. Предишното, когато тя беше на единайсет години, завърши с плач и писъци откъм жилището на съседите и когато майка ѝ и баща ѝ успяха да влязат, точно когато часовникът удари дванайсет, завариха мисис Дженкинс пребита почти до смърт.

– Какво можеш да научиш от това? – попита майка ѝ, докато Елинор лежеше свита в леглото, прегърнала уплашеното си малко братче.

Елинор предположи, че трябва да бъде добра и да се подчинява на съпруга си, след като мисис Дженкинс очевидно не бе постъпила така. Елинор и до днес виждаше ужасения поглед на майка си.

– Не – поклати глава тя. – Ще се научиш да си тръгваш при първия удар, ще се погрижиш да имаш професия и…

Тя замълча, огледа се, сякаш от страх някой да не я чуе, и продължи:

– Просто се омъжи за човек, който те уважава и съзнава каква умна глава носиш на раменете си. Който не те бие – нито заради цвета на кожата ти, нито защото си по-интелигентна от него. Никога не забравяй това. Ти си британка, нищо че майка ти е шведка, а баща ти е ямаец. Трябва да бъдеш горда, че три страни са допринесли за това сега да бъдеш тук.

След като линейката отведе мисис Дженкинс, мама, татко, Елинор и малкото ѝ братче си поделиха ябълка – една от малкото шведски традиции, които майка ѝ спазваше, и после си честитиха Новата година. На другата сутрин баща ѝ трябваше рано-рано да отиде на работа на пристанището, а майка ѝ имаше да чисти три къщи след празненствата. Елинор щеше да гледа брат си.

Сега Елинор отвори вратата на големия хладилник и извади поднос с вече нарязани краставички. Дали 1960-а щеше да бъде по-различна? Баща ѝ още беше на същата тежка работа, а вчера, когато Елинор вечеря със семейството си, пръстите на майка ѝ заприличаха на сбръчкани стафиди.

Тя поне се беше изнесла от дома на родителите си. В стаята тук, в сутерена на хотела, имаше собствено легло, малък гардероб и нощна лампа, която използваше, за да си пише домашните.

Някой ден щеше да постигне нещо.

Справяше се добре с работата, но знаеше, че ако учи, пред нея ще се отворят врати, които обикновено не са предназначени за момичета с нейния произход. Затова на вечерните курсове всеки понеделник гледаше като на свещенодействие. В момента учеше английски, защото не искаше да говори като родителите си. И двамата имаха ужасен акцент. За Нотинг Хил това беше допустимо, но не и тук. Езикът беше важен. Преди това тя посещаваше курс по етикет. Другите момичета я зяпнаха, когато влезе в класната стая, но Елинор се постара да не им обръща внимание. Искаше да научи правилата за поведение и след три месеца вече можеше да носи книги на главата си, докато пие чай с вирнато кутре. Без този курс никога не би го научила. Баща ѝ мърмореше, че за млада жена с нейния цвят на кожата това е пара на вятъра, но тя беше навършила двайсет и една и вече не беше длъжна да го слуша. Майка ѝ я подкрепяше, а това беше най-важното.

– Какво си се размечтала? Работѝ! – изрева шефът, когато мина покрай нея.

Елинор кимна.

– Разбира се. Извинете.

Тя внимателно загреба малко хайвер от кутията и го сложи върху солена бисквита, точно според указанията на мисис Лансинг. Дотук Новата година изглеждаше досущ като старата.

Тя вдигна очи към тясното прозорче под тавана. Дъждът се стичаше по стъклото. Щеше да е забавно да надзърне към наконтените гости на хотела във вечер като тази. Без съмнение жените носеха най-красивите си рокли, поне така казваха онези от персонала, на които разрешаваха да пребивават на горния етаж. Елинор не беше от тях.

Тя отряза коричките на белия хляб.

Скоро поредният поднос щеше да бъде готов за сервиране.

Стоповете на автобуса изчезнаха зад ъгъла и ако Ема не искаше дъждът, който се лееше като из ведро, да я намокри цялата, трябваше бързо да се скрие някъде. Светлините и веселият смях надолу по улицата я привлякоха и макар да знаеше, че няма работа там, тя се шмугна през отворените врати. Никой не я спря; ако някой я попиташе, щеше да каже, че се е объркала.

Никога не беше виждала нещо подобно.

От скривалището си зад една колона си помисли, че ако ще живее в Лондон, трябва да приеме, че така се държат модерните хора. Те се кълчеха на дансинга и очевидно страшно се забавляваха. Оркестърът в ъгъла свиреше музика, каквото Ема досега не беше чувала. Във всеки случай не беше църковна, това поне ѝ беше ясно.

Майка ѝ и баба ѝ щяха да умрат направо тук, на лъснатия под, ако знаеха, че Ема гледа как възрастни хора се държат толкова непристойно. Мъжете си сваляха саката и разхлабваха вратовръзките, а жените захвърляха обувките. От потта ризите полепваха по гърдите на мъжете и Ема усети, че устата ѝ е пресъхнала – не можеше да не зяпа. Но когато един мъж без капка свян грабна партньорката си в танците и я целуна, Ема извърна поглед. Страните ѝ пламнаха. Такова нещо не беше виждала. Да, беше чела за такива работи, разбира се. У дома си имаше тайници с вестници, които описваха и модата, и музиката, а онази библия, която майка ѝ си мислеше, че Ема чете всяка вечер, всъщност разказваше за еманципацията на младите жени.

Днес беше осемнайсетият ѝ рожден ден и макар майка ѝ и баба ѝ със сълзи на очи да я молеха да не тръгва, тя се сбогува и се качи на влака. Иначе щеше да избяга. Не издържаше вече.

Свобода. За този ден бе копняла. Щеше сама да взима решения. Разумни решения. Защото ако не внимаваше, скоро можеше да се окаже със съпруг и дете на ръце като всички други жени от селото, а това просто не биваше да се случва. Да, все още бе малолетна, но не и малоумна. Ема определено възнамеряваше да прави секс, но първо щеше да научи как да избегне забременяването.

Тя бавно си свали шапката и усети, че краката ѝ са ледени, въпреки топлината в помещението. Ботушите ѝ бяха износени и дъждът беше проникнал през тях. Трябваше да се помъчи да не обръща внимание на мокрите чорапи. В пътната чанта имаше още един чифт обувки, но искаше да ги пази, докато не си намери работа. „Добро семейство – беше казала майка ѝ. – Трябва да се хванеш на работа при добро семейство, иначе се прибираш право вкъщи, упорито момиче такова.“ Ема подозираше, че за присъстващите тук майка ѝ не би казала, че са „добри хора“, въпреки лъскавите платове, накитите и скъпите прически. Тя навярно имаше предвид по-скоро пасторско семейство със стотина хлапета, за които трябваше да се грижи, да им бърше носовете, да ги къпе и храни.

Ема не си падаше кой знае колко по децата, тъй че подобна работа не възнамеряваше да търси. Тя имаше по-големи амбиции, но никога не ги беше обсъждала с майка си, която вечно опяваше, че Ема трябва да си намери някаква домакинска работа и после да се омъжи за добър християнин.

По този въпрос майка и дъщеря бяха в пълно противоречие.

Целта на Ема беше да стане богата. Момчетата обаче можеха да сложат прът в колелото на подобни планове, затова тя беше твърдо решена да не се влюбва, а само да се забавлява. Беше чела за това и ѝ звучеше модерно и вълнуващо.

Да, 60-те години щяха да бъдат нейното десетилетие, беше сигурна в това. Трепереше от вълнение и нетърпение. Мисълта да получи всичко и същевременно да бъде независима, беше безкрайно далечна от онова, в което бе възпитана, но според списанието, което бе погълнала от кора до кора, не беше невъзможна.

– Ай! – възкликна тя, когато някакъв човек в униформа я стисна грубо за лакътя и набързо я изтика на улицата.

Ема не се опита да протестира. Дъждът валеше още по-силно, но тя беше доволна от този ден.

– Тази музика, дето я свирят – попита тя онзи, който я изхвърли, – да не би да е джаз?

Той я изгледа. След това се засмя.

– Джаз ли? Не, момиченце, във „Фланаганс“ не сме толкова старомодни. Това е рок.

Смехът му продължи да ехти, когато той се обърна и се прибра обратно на сухо и топло.

Ема забеляза мъж, облечен като готвач, да хвърля угарка от цигара, и здраво стиснала старата пътна чанта на дядо си, забърза към него, за да попита с кого трябва да говори за работа. Викът ѝ „Извинете!“ се удави в плющящия дъжд. Мъжът изчезна надолу по някакво стълбище и тя го последва с решителни стъпки. Видя светлината от прозорците, които бяха на нивото на улицата. Оттам се чуваха дрънчене, смях, високи гласове и Ема се усмихна щастливо. О, колко прекрасно беше най-сетне да е голяма.

Часовникът всеки момент щеше да удари дванайсет. Линда отвори вратата на кухнята, а помощниците я зяпнаха шокирано. Това ѝ напомни, че трябваше да идва тук още по-често. Отскоро назначените бяха замръзнали, все едно очакваха ей сега да ги изхвърли.

Точно в този момент това не вълнуваше Линда; беше гладна, леко пияна и нямаше никакво желание да се вслушва в съвета на Мери да целуне някого. Напротив. Искаше единствено да хапне нещо и после да отиде да си легне. Остатъкът от празненството щеше да мине и без нея.

Главната сервитьорка я посрещна и посочи към момичето в единия ъгъл на кухнята. От грозната шапка на главата му капеше вода.

– Не мога да се отърва от девойчето. Отказва да напусне кухнята – раздразнено поклати глава сервитьорката.

– Аз ще се заема – отговори Линда. – Ти се връщай при гостите.

Тя се обърна към момичето:

– А вие сте?

Линда одобряваше упоритостта, показваше амбициозност.

– Мокра до кости? – предложи момичето. Широката усмивка разкри здрави зъби.

– Това е очевидно. По-скоро се чудя какво търсите във „Фланаганс“.

– Търся работа.

– В новогодишната нощ?

– Не мога да си представя по-удобен момент. Днес навършвам осемнайсет години – заяви тя гордо.

Имаше хубава кожа, изглеждаше искрена и приветлива.

– Свали си шапката – подкани я Линда решително.

Дългата дебела плитка на момичето падна на гърба. Имаше приличен външен вид, макар прическата ѝ да беше старомодна.

– Как се казваш?

– Ема.

Червата на Линда изкъркориха. Това реши съдбата на момичето.

– Направи ми два сандвича – нареди тя. – Ако остана доволна, имаш работа, ако не, връщаш се под дъжда. Елинор ще ти покаже къде да си оставиш връхните дрехи и къде са хладилниците. Но друга помощ няма да получиш. След десет минути искам да ям. – Линда погледна часовника. – Готова ли си? Давай.

Проблемът с момичетата беше, че винаги се омъжваха точно когато свикнеха с работата, затова беше по-практично да назначава момчета, въпреки че жените се справяха по-добре. Бяха по-бързи, по-старателни, а чернокожото момиче, Елинор, се беше оказало истинска фурия в кухнята. Държеше се настрана, не клюкарстваше като останалите и работеше по-здраво от всеки друг. Освен това имаше талант. Подредените от нейните ръце чинии винаги изглеждаха невероятно апетитно.

Линда забелязваше всичко, дори и персоналът да не го знаеше. За нея това беше много важно, тя зависеше от тяхната добра работа. И лоялност. Онзи, който разнасяше клюки за гостите, изхвърчаше. А Елинор не коментираше хората, не се караше с колегите си. В това отношение тя беше уникален случай. Иначе тук постоянно имаше кавги. Някой вечно се чувстваше онеправдан. За жалост, цветът на кожата на Елинор засега оставаше пречка за преместването ѝ на горния етаж, за да сервира на гостите, но Линда харесваше момичето. Ако тази новата, Ема, се окажеше достатъчно добра, Елинор щеше да я вземе под крилото си. Амбициозните млади жени бяха рядкост, за която Линда винаги си държеше очите отворени.

Десет минути по-късно Ема пристигна с голяма чиния с най-апетитните сандвичи, които Линда беше виждала напоследък.

– Сама ли ги направи? – попита тя.

Ема кимна уверено.

Линда отхапа голямо парче от първия и шумно изстена. Вкусният сос под парчетата сьомга беше дело на Елинор. Линда добре познаваше вкуса, защото ѝ беше любим.

– Ами соса?

Ема кимна без колебание.

Линда помисли за момент, после бутна чинията настрана.

– Добре, Ема, назначена си. Но не заради сандвичите – направила ги е Елинор, а защото излъга. Наистина желаеш тази работа, нали?

Ема отново кимна, този път енергично. Бледорозовите ѝ страни бавно се разтеглиха в усмивка.

– Наистина ли?

– Наистина. Ще спиш в една стая с Елинор. Бъди готова да се появиш винаги, когато те повикам, което може да става по всяко време на денонощието. Назначена си на изпитателен срок от един месец, а после ще преценим заедно с… – Тя замълча изненадано, когато с глухи съдбовни удари Биг Бен отбеляза началото на новото десетилетие.

Беше пропуснала полунощ. Обикновено стоеше на стълбището и надигаше чаша пред гостите, макар че повечето бяха заети един с друг.

Е, нищо лошо нямаше вместо това да посрещне новата година тук, сред онези, които също като нея бяха прекарали целия ден в работа.

Причината беше в това, че яде твърде малко и може би пи твърде много.

Забеляза, че Елинор и Ема се усмихват една на друга, и тогава Линда сякаш за първи път осъзна, че за всички останали настъпването на 1960 година е голямо събитие.

Отхапа още един залък от сандвича и кимна към стаята на персонала. Елинор хвана Ема за ръка и двете си проправиха път по коридора. Линда покани целия персонал на чаша шампанско и чу пукота на тапите, придружен от възгласи и весел смях.

После се качи с асансьора в кабинета си. Там я чакаше уискито ѝ.

На другата сутрин, гола и с нечовешко главоболие, Линда се луташе из жилището си и събираше нехайно захвърлените си предишната вечер дрехи. Роклята лежеше на дивана в салона заедно с едната обувка. Другата с много мъка намери под голямото златно огледало в антрето. Сутиенът, жартиерите, пликчетата и чорапите се оказаха на купчина на пода до леглото. След като събра всичко, тя отвори двойните врати на гардероба и окачи вечерната рокля. Ако не я оправеше, това щеше да остане единственият случай, в който я бе облякла, а дългите редици официални дрехи както винаги я накараха да се почувства леко неудобно. Докосна една ефирна дантелена рокля в нежен розов цвят. Кога последно я беше слагала? Нещо я прободе. Споменът за другия живот, онзи, който някога бе на крачка от нея, но някак се разминаха, все още беше болезнен.

Ръката ѝ поглади един модел в светлосиньо от шифон, с толкова широка пола, че няколко шивачки трябваше да държат плата, докато мадам Пикар шиеше.

Силните му ръце завъртяха Линда, а фракът му пасваше перфектно на нейната рокля. Всички бяха отстъпили назад, за да им освободят място. Краката ѝ едва докосваха пода. Очите му не се отместваха от нейните, сърцето му биеше учестено. И тогава… Той разкопча стоте копчета на гърба, бавно, едно по едно, докато цялата рокля не падна като пухкав облак в краката ѝ и тя забрави да диша.

Защо ли не я беше изхвърлила? Този спомен беше съсипващ, сама го знаеше.

Затвори вратите с трясък.

Въпросът беше дали да закуси, или да разчита, че клин клин избива. Главата ѝ пулсираше. Ако скоро не пийнеше кафе, щеше да стане още по-лошо.

Но пък гостите, изглежда, бяха останали доволни от вечерта, а това беше най-важното. Не беше се трудила на вятъра през последното десетилетие. Тежката работа беше ѝ се отплатила и звездата на „Фланаганс“ все така беше една от най-ярките в хотелиерския бизнес в Лондон. Заедно със „Савой“ и „Риц“ нейният хотел беше един от трите, за които се говореше най-много.

Мери беше останала до късно след полунощ и се беше сбогувала с обещанието да се обади през седмицата, а съпругът ѝ изглеждаше доста бодър. „Нека бъдем честни, той е значително по-стар от мен“, каза Мери, когато последно обсъждаха разликата в годините им.

Линда така и не беше свикнала да ги вижда заедно, макар, разбира се, да беше съвсем разбираемо, че в крайна сметка Мери наистина се омъжи за него.

Съюзът беше много удачен, а семействата се познаваха открай време. Той не беше приел сериозно първоначалния ѝ отказ, нито пък втория. Тъй че когато за трети път размаха под носа на Мери големия диамант, тя се предаде. От милосърдие, така каза по-късно, но Линда знаеше, че Мери го обича, макар и да се оплакваше, че напоследък рядко се радва на целувки и милувки. Той беше модерен мъж и дори беше предложил тя да си намери любовник. Тя обаче не го направи, колкото и да копнееше за физическа близост. Защото наистина копнееше. Затова и флиртуваше безсрамно, когато ѝ се удадеше възможност, но както сама казваше, това не водеше до нищо повече от похотливи погледи и най-много до някоя целувка.

„Те ме желаят, аз също се възбуждам донякъде, но всичко приключва дотук. Това че ти се въздържаш, при положение че имаш възможности, вече не мога да го разбера. Сексът е хубаво нещо“, каза веднъж Мери на Линда и взе да ѝ предлага мъж подир мъж, за които твърдеше, че са изключителни във всяко едно отношение. Линда обаче все още не беше срещнала някой, който поне малко да я заинтересува. Богатите мъже бяха точно толкова скучни, колкото и техните наследствени пари.

На вратата се почука дискретно и тя се огледа за халата, който не беше на обичайното място. Намери го захвърлен на пода. Морскосинята коприна се сливаше с мокета, затова не го беше забелязала досега. Дали го бе обличала снощи след партито? Не си спомняше.

Затегна колана здраво около кръста си и се увери пред голямото огледало, че няма издайнически пролуки, които да разкриват, че отдолу е гола. Бърз поглед към часовника показа, че е девет часът. Точно както поръчах, помисли си тя и отвори вратата.

Ема – нали така се казваше новото момиче от снощи? – влезе бързо и застана насред стаята с поднос със закуска в ръце. Огледа се колебливо.

Линда посочи масата до прозореца, където закусваше винаги, и след като остави подноса, Ема се оттегли също толкова бързо, както беше дошла.

Дискретна. Добър знак. Персоналът беше инструктиран да отговаря на въпроси, но нищо повече от това; не беше обичайно обаче новите да го знаят. Освен това Линда подозираше, че точно това момиченце не е от най-срамежливите. Вчера гледаше Линда право в очите и нито шептеше, нито свеждаше поглед като мнозина други. Амбиция, помисли си Линда. Това беше видяла и от това се беше впечатлила.

Не бързаше със закуската. В този ден Лондон си отспиваше и макар че тя щеше да се облече – и по задължение да се покаже в хотела – най-много от всичко ѝ се ходеше на разходка. Обичаше града, когато беше безлюден.

1960.

В това число имаше някаква забележителна надежда… Въпреки всичко. Не че тя вярваше, че ще се смее повече, отколкото през 1959-а, но с всяка изминала година малко по малко се отдалечаваше от мъката, която преди време бе принудена да изтърпи.

Силно потропване на вратата прекъсна мислите ѝ.

Линда въздъхна и се изправи. Сега пък какво?

Пред вратата стоеше Лорънс, един от членовете на семейството, за когото пресата твърдеше, че ѝ е страшно близък.

– Какво искаш? – тросна се тя раздразнено.

Той си оглеждаше ноктите, преди очите му да се впият в нейните.

– Искам само да знаеш, че 1960-а ще е годината, през която ще изгубиш всичко. Честита Нова година, скъпа братовчедке.

Можете да поръчате книгата ТУК.