За първи път на български: „Усмивката на ягуара“ от Салман Рушди

Магическо пътуване в страна от ярки цветове и въздействащи контрасти – Никарагуа

През лятото на 1986 година Салман Рушди заминава на триседмично пътуване до Никарагуа. Изморен от работата си по своя четвърти роман „Сатанински строфи“ той предприема пътешествие до южноамериканската страна, за да се потопи в един различен и неочакван колорит. 

В „Усмивката на ягуара“, която излиза на български език в превод от Катя Перчинкова и с логото на издателство Вакон, Рушди описва по брилятен начин ситуацията в раздираната от политически проблеми Никарагуа, срещите с хората, историята и морала на страна, в която древните сили на сътворението и разрушението са в апокалиптичен сблъсък. 

Написана с усета за ирония и метафора на истинския романист… Рушди успява да ни убеди, че действителността в тази страна граничи със сюрреализма.

Салман Рушди е британски писател от индийски произход. Роден на 19 юни 1947 г. в Мумбай, Индия. Стилът му, смесващ митология и фантазия с реалния живот, често е определян като магически реализъм. Носител е на наградата „Ман Букър“ за книгата „Среднощни деца“ (1981). През 1988 г. излиза четвъртият му роман „Сатанински строфи“, който предизвиква силна негативна реакция в ислямския свят. Романът е забранен в много страни, а иранския аятолах го обявява за вероотстъпник и издава смъртната му присъда.

Британската кралица го удостоява с Рицарско звание за заслугите му към литературата. Член на Американската академия за изкуство и литература.

„Усмивката на ягуара“ е първата му нехудожествена книга, издадена през 1987 г. след пътуването на Рушди до Никарагуа.

„Да кажем за „Усмивката на ягуара“, че е произведение на изкуството, означава да изтъкнем всичките му литературни алюзии, неизменната му чувствителност към смъртта и разрушенията, зоркото политическо око за смешното и гротескното и, най-вече, деликатното му и грабващо красноречие“, коментира Едуард У. Саид.

„Поглед към интелигентността, бореща се, не напълно успешно, да не бъде изцяло унищожена в служба на вярата… разказ за объркването, което всеки от нас вероятно ще изпита, ако посети Никарагуа и ѝ даде шанса да му въздейства, защото това е една неизбежно въздействаща страна, преминаваща през рязка промяна, която не се вписва в строгите категории на идеологиите… увлекателно четиво“, пише The New York Times.

Разказ, който напълно очаквано, е обогатен от перото на романиста… Завладяваща книга!, категорично отсича Time.

По-долу четете откъс от книгата „Усмивката на ягуара“ от Салман Рушди, издателство „Вакон“:

Пътят към Камоапа

   Стените в дома на никарагуанския вицепрезидент, писателя Серхио Рамирес, бяха обсипани с маски. „Аха — рече охранителят, който ме пусна да вляза във вътрешен двор със стари дървета, обрамчени от просторни веранди, — el escritor hindú. „Испанците използват думата hindú със значение „индиец“; фразата de la India, която ми се струваше по-подходяща, звучеше тромаво за никарагуанското ухо. И така, по време на престоя си аз бях индуският писател, а често ме наричаха просто поета. Което ми се стори много ласкателна дегизировка.

   В Никарагуа маските са неизменна част от много популярни фестивали и народни танци. Имаше маски на животни, маски на дяволи и дори, както скоро щях да открия, маски на мъже с кървящи дупки от куршуми на челата. По време на въстанието сандинистките партизани често влизали в сражения с розови мрежести маски, върху които били изрисувани простички лица. И тези маски произхождаха от народните танци. Една вечер отидох да гледам балет, основан на традиционни фолклорни танци, и забелязах, че една от балерините носи розова маска. Асоциацията на маските с революцията беше станала толкова силна, че танцьорката се преобрази поне в моите очи в нещо красиво и чудато: не маскирана балерина, а партизанка с балетна пачка. 

   Истинската цел на маската, както ще ви каже всеки актьор, не е да скрие лицето ти, а да го преобрази. Народ, в чиято култура маските заемат централно място, знае много за процеса на метаморфозата. 

 

В компанията на Серхио Рамирес и Луис Карио̀н — един от деветимата членове на Националния директорат на Сандинисткия фронт, се отправих към град Камоапа в провинция Боако, за да видя едно от най-важните преобразувания в нова Никарагуа. Днес беше Националният ден на аграрната реформа и в Камоапа на campesinos щяха да бъдат раздадени нотариални актове за поне 70 000 акра земя.

   Серхио Рамирес беше необичайно висок (доста над метър и осемдесет) и едър за никарагуанец, а понякога приличаше забележително много на китаец по един величествен начин; Луис Карио̀н много повече приличаше на типичен никарагуанец с дребния си ръст и мустаците от онзи тип, който в Париж по време на метежите от 1968 г. наричали марксистки като на Граучо. И двамата бяха стъписващо лишени от помпозността и голословността, така често срещани при политиците. 

— Колко акра са преразпределени след края на революцията? — попитах аз и след като двамата уточниха колко manzanas (никарагуанската мерна единица за земя) има в един хектар, а после тримата избистрихме колко акра има в един хектар, стигнахме до приблизителната цифра от два милиона акра, раздадени на около 100 000 семейства.

Останах впечатлен и изразих възхищението си на глас. Рамирес кимна: 

— Така показваме на народа, че желаем да изпълним обещанията си. 

Когато дон Анастасио Сомоса избягал от страната, той взел със себе си всичко, което можел да носи, включително всички пари от държавната хазна. Дори наредил да изровят телата на Тачо I и Луис Сомоса и те също заминали в изгнание. Несъмнено е щял да вземе и земята, ако беше измислил начин как да го направи. Но не измислил. Не измислили и съратниците му, които избягали с него, и така правителството на нова Никарагуа се оказало собственик на изоставените чифлици, чиито територии възлизали на половината от обработваемата земя в страната. Земята, която се раздаваше сега, беше иззета от тези огромни владения, а не, както Кариòн и Рамирес очевидно се чувстваха длъжни да обяснят, от други места.

 

Можете да поръчате „Усмивката на ягуара“ ТУК.