„Лудостта на тълпите“ на Дъглас Мъри: За сексуалността, расата, технологиите, джендъра

„Лудостта на тълпите“ на Дъглас Мъри е най-новото заглавие от каталога на издателство „Изток-Запад“.

В новата си книга Дъглас Мъри разглежда едни от най-спорните теми на XXI век: сексуалността, расата, технологиите, джендъра. Той разкрива мащабната културна война, която бушува из целия свят – на работното място, в университета, училището, дори в дома ни, – в името на социалната справедливост, политиката на идентичността и политкоректността.

Живеем в постмодерна ера, в която големите наративи на религията и политическата идеология вече не са актуални. Те са заместени от една неспирна война срещу всеки, който е на „грешната“ позиция, в която идентичността е превърната в оръжие. Невероятната скорост на този процес се дължи главно на новите социални мрежи и медии, които определят какво трябва да знаят, мислят и казват хората по света. Тесни, нишови интереси доминират в дневния ред днес, което увеличава разделението в обществото, и както Дъглас Мъри показва, резултатите стават все по-плашещи.

Последната книга на Мъри е повече от брилянтна и всеки трябва да я прочете. Той безмилостно разобличава лицемерието и смущаващите шумни противоречия на деня, казва Ричард Докинс.

Просто великолепна. Когато я прочетох, сякаш за пръв път от години си поех дълбоко дъх. В момент на колективно безумие няма нищо по-освежаващо – а може би провокативно – от здравия разум, коментира книгата Сам Харис.

Дъглас Кеър Мъри (роден на 16 юли 1979 г.) е британски автор, журналист и политически коментатор. Той е основател на Центъра за социално сближаване и е асоцииран директор на тинк-танк обществото „Хенри Джаксън“, както и редактор на елитното британско списание за култура и политика „Спектейтър“.

Дъглас е едва на 41 години, но има авторитета на доказан и забележителен автор, който пише талантливо и информирано за литература и политика вече повече от две десетилетия. Той е англичанин, гей, десен консерватор с особено силен личен ангажимент към каузата за спасяване и съхраняване на европейската култура. През последните 10 години си извоюва репутацията на един от увлекателните и последователни защитници на свободата на словото. Проникновен критик на доктрината на мултикултурализма, проникнала на всички административни, медийни, културни и политически нива в Европа.

По-долу четете откъс от книгата:

Преживяваме голямо умопомрачение на тълпата. Сред обществото или насаме, онлайн или офлайн, хората се държат по начини, които са все по-ирационални, все по-трескави, все по- стадни и просто неприятни. Всекидневният новинарски поток е пълен с последствията. И макар да виждаме симптомите навсякъде, не виждаме причините. 

Има най-различни обяснения. Някои предполагат, че едно от тези безумия е следствие от президентски избори или някой референдум. Нито едно от тези обяснения обаче не стига до корена на това, което се случва. Защото дълбоко под тези ежедневни събития всъщност има много по-големи движения и много по-големи събития. Време е да видим кои са истинските причини нещата да се объркат така.

Дори произходът на това състояние едва се признава – а това е простият факт, че преживяваме период от повече от четвърт век, в който се сринаха всички наши големи наративи. Един по един наративите, които имахме, бяха опровергани, стана непопулярно да бъдат защитавани и невъзможно да бъдат поддържани. Започвайки от XIX в., най-напред си отидоха обясненията за нашето съществуване, предоставени ни от религията. След това, през миналия век, дойде ред на светските надежди, поддържани от всички политически идеологии. В по-късните години на ХХ в. навлязохме в постмодерната епоха. Епоха, която се самоопредели и беше определена със своето подозрение към всички големи наративи. Но както учат учениците, природата не търпи вакуум и в постмодерния вакуум започнаха да се промъкват нови идеи, които имаха за цел да предоставят обяснения и свои собствени смисли.

Беше неизбежно да не се появят претенции за опразненото място. Нямаше как хората в богатите западни демокрации днес да станат първите хора в писмената история, които нямат абсолютно никакво обяснение за това какво правим ние тук и никакъв наратив, който да даде смисъл и цел на живота.

Макар и несъвършени, големите наративи за миналото даваха смисъл на живота. На неизбежния въпрос какво трябва да правим сега – освен да забогатеем, доколкото можем, и да се забавляваме при всяка възможност – все някой щеше да предостави отговор.

Отговорът, който изплува от само себе си през последните години, бе да се включим в нови битки, все по-яростни кампании с все по-нишови изисквания. Да намерим смисъл чрез водене на постоянна война срещу всеки, който е на грешната позиция по тема, която може би току-що е преформулирана и чийто отговор току-що е променен. Невероятната скорост на този процес се дължи главно на факта, че шепа бизнеси в Силициевата долина (по-специално „Гугъл“, „Туитър“ и „Фейсбук“) сега имат силата не само да определят какво знаят, мислят и казват повечето хора в света, но имат бизнес модел, който много точно е бил описан като разчитащ на намирането на „клиенти, готови да плащат, за да променят поведението на другите“. И все пак – въпреки че сме обременени от един технологичен свят, който се движи по-бързо, отколкото ние можем да тичаме, ние тичаме, за да не изоставаме – тези войни не се водят безцелно. Те се водят системно в определена посока. И тази посока има цел, която е колосална. Целта, неосъзната за едни, умишлена при други, е да вкорени нова метафизика в нашето общество. Или нова религия, ако щете. Въпреки че основите бяха полагани в продължение на няколко десетилетия, едва след финансовата криза от 2008 г. започна походът към мейнстрийма нови идеи, които преди бяха известни единствено на шепа посветени учени. Очевидно е защо този нов набор от идеи е привлекателен. Не е ясно защо поколение, което не може да натрупа капитал, трябва да обича капитализма. И не е трудно да се разбере защо поколение, което знае, че никога няма да притежава свой дом, би могло да бъде привлечено от идеологически светоглед, който обещава да премахне неравенството не само в неговия живот, но и всяко неравенство по земята. Опитът да се погледне светът през призмата на „социалната справедливост“, „политиката на идентичността“ и „интерсекционализма“ е може би най-дръзкият и всеобхватен опит от края на Студената война да се създаде нова идеология.

Към днешна дата въпросът за „социалната справедливост“ е най-актуален, защото звучи – а в някои свои версии е – най-привлекателен. Дори самият термин е такъв, че не можеш да си против него. „Ти си против социалната справедливост? Какво искаш – социална несправедливост ли?“

Междувременно „политиката за идентичността“ стана онова място, откъдето произтичат привържениците на социалната справедливост. Тя атомизира обществото на групи по интереси в зависимост от пол (или джендър), раса, сексуални предпочитания и др. Предполага се, че тези характеристики са основните или поне релевантните признаци на своите притежатели и че им носят някакъв бонус. Например (както го е казал американският писател Колман Хюс) предпоставката за „по-високо морално познание“ се дължи на това дали сте чернокож, жена или гей. Това е и причината за склонността на хората да започнат въпрос или изказване с „От името на…“. И е нещо, за което хората – както живите, така и мъртвите – трябва да бъдат от правилната страна. Ето защо има призиви да се разрушат статуите на някои исторически фигури, нарочени, че са от грешната страна, и затова миналото трябва да бъде пренаписано за всеки, когото искате да спасите. Ето защо стана абсолютно нормално сенатор от „Шин Фейн“ да твърди, че бунтовете на ИРА срещу глада от 1981 г. всъщност били бунтове за правата на гейовете. Политика на идентичност има там, където малцинствените групи се насърчават да се атомизират, организират и заявят.

В това триединство най-малко атрактивно звучи концепция­та за „интерсекционализма“. Това е предложение да прекараме останалата част от живота си в опит да разрешим всяка претенция за идентичност и уязвимост и след това да се настроим в съответствие с онази система на справедливост, която възникне от постоянно променящите се йерархии, които открием в процеса. Тази система не само не би проработила, но и би навредила, поставяйки невъзможни изисквания и непостижими цели. Интерсекционализмът днес ни залива от факултетите по обществени науки на колежите по свободни изкуства, от които произлиза. Приема се сериозно от поколение млади хора и – както ще видим – бе въведен чрез трудовото право (по-специално чрез „ангажимента към различните“) във всички големи корпорации и правителствата.

Появи се необходимостта от нови евристики, които да принудят хората да приемат новите презумпции. А скоростта, с която се наложиха като мейнстрийм идеи, е зашеметяваща. Както посочи математикът и писател Ерик Уейнстайн (и както показва търсенето в „Гугъл Книги“), фрази като „ЛГБТК“, „бяла привилегия“ и „трансфобия“ от такива, които никой не използваше, станаха мейнстрийм. Резултатът от това, пише той, е, че „яките неща“, които милениалите и други използват в момента, за да „разкъсат хилядолетията потисничество и/или цивилизация, […] са едва отпреди 20 минути“. И продължава, че няма нищо лошо да се пробват нови идеи и фрази, но „трябва да си адски безразсъден, за да се осланяш толкова силно на толкова много непроверени евристики, които родителите ти са измислили в непроверени области, които не са дори на 50 години“. По същия начин Грег Лукианоф и Джонатан Хайт показаха (в книгата си от 2018 г. „Изнежването на американския ум“) колко нови са средствата за налагане и полицейско управление на тези евристики. Фрази като „включване“ (trigger) и „да се чувстваш в опасност“ и твърдения, че думите, които не пасват на новата религия, причиняват „вреда“, станаха популярни от 2013 г. Изглежда сякаш, след като реши какво иска, на новата метафизика ѝ отне половин десетилетие, за да разбере и как чрез страха да вкарва своите последователи в мейнстрийма. Но се справи, при това с огромен успех.

Резултатите се виждат във всекидневните новини. Личат си в новината, че Американската асоциация на психолозите чувства, че е необходимо да съветва своите членове как да изкарат вредната „традиционна мъжественост“ от момчетата и мъжете. Ето защо някога напълно непознатият програмист от „Гугъл“  Джеймс Деймър е бил уволнен, след като написал бележка, че някои работни места в областта на технологиите привличат повече мъже, отколкото жени. И ето защо броят на американците, за които расизмът е „сериозен проблем“, се удвои между 2011 и 2017 г.

Започвайки да гледаме всичко през тези предоставени ни нови очила, всяко нещо се превръща в оръжие, а последиците са безумни и умопомрачаващи. Ето защо „Ню Йорк Таймс“ реши да пусне статия от черен автор със заглавие: „Може ли моето дете да бъде приятел с бели?“ И защо написаната от жена статия за пътна злополука в Лондон, при която загива колоездачка, излезе със заглавие „Пътищата, проектирани за мъже, убиват жени“. Подобна реторика изостря всички съществуващи разделения и създава и нови. И защо се прави това? Вместо да покажат как всички ние можем да се разбираме по-добре, уроците от последното десетилетие като че ли засилват чувството, че всъщност не сме много добри в това да живеем едни с други.

Повечето хора научават за тази нова ценностна система не чрез проба, а чрез грешка, и то обществена грешка. Защото едно от нещата, което през последните години всеки започна поне да усеща, е, че навсякъде в културата са заложени мини. Независимо дали са поставени от отделни индивиди, колективи или някакъв Божествен сатирик, те са там и чакат някой да ги настъпи. Понякога някой настъпва неволно някоя мина и тя веднага избухва. Друг път хората гледат как някой смел луд тръгва през минираната територия, осъзнавайки напълно какво прави. След всеки взрив следва дискусия (включително възхитено „ооо“) и после светът продължава своя ход напред, приемайки, че е пренесена нова жертва на странната, очевидно импровизаторска ценностна система на нашето време.

Беше нужно известно време, за да се откроят тези мини, но вече са ясни. Първите бяха свързани с хомосексуалността. През втората половина на ХХ в. се разгоря битка за равенството на гей хората, която беше изключително успешна и поправи една голяма историческа неправда. След като войната беше спечелена обаче, стана ясно, че няма да се спре дотам. Тя всъщност се беше видоизменила. ГЛБ (гейове, лесбийки и бисексуални) стана ЛГБ, за да не останат незабелязани лесбийките. После бе добавено T (което е доста по-анонимно). След това – К, а след него – звезди и многоточие. С увеличаването на гей азбуката се променени нещо в самото движение. То започна да се държи – след като победи – така, както преди се държаха неговите опоненти. Когато положението се обърна, се случи нещо грозно. Преди десетилетие почти никой не подкрепяше гей браковете. Дори групи, защитаващи гей правата, като „Стоунуол“, не ги одобряваха. Само за няколко години обаче гей бракът вече бе издигнат до фундаментална ценност на съвременния либерализъм. Да се провали идеята за гей брака – и то само няколко години след като се бяха провалили почти всички (вкл. движението за права) – би било позор. Хората могат да се съгласяват с претенции за права или не, но за да се променят толкова бързо, е нужно да се работи с извънредна чувствителност и дълбока мисъл. На нас, изглежда, ни е комфортно да не се ангажираме с нито една от двете страни.

При другите теми моделът на развитие беше подобен. Правата на жените – както и правата на гей хората – растяха постоянно през ХХ в. и изглеждаше, че ще достигнат някакво ниво на регулиране. И точно тогава, когато ни се струваше, че влакът е стигнал до последната гара, той изведнъж набра нова скорост и дерайлира в далечината. Това, за което почти никой не се сещаше вчера, днес стана причина да се разруши нечий живот. Докато влакът летеше извън релсите, бяха съсипани не една и две кариери.

Кариери като тази на 72-годишния носител на Нобелова наг­рада професор Тим Хънт бяха унищожени след един куц виц на конференция в Южна Корея, в който се разказва за мъже и жени, влюбили се в лабораторията. Фрази като „токсична мъжественост“ станаха оборотни. Какъв беше смисълът на това отношенията между половете да станат толкова деликатни, че мъжката половина на човечеството да се третира като раково заболяване? Ами развитието на идеята, че мъжете нямат право да говорят за противоположния пол? Защо тогава, когато най-после жените са успели да преодолеят повече ограничения откогато и да е било в историята, думи като „патриархалност“ и „менсплейн“ започнаха да се просмукват от феминистките фракции в сърцето на институции като австралийския сенат?

По същия начин движението за граждански права в Америка, което беше започнало, за да поправи едни от най-големите исторически неправди, като че ли вървеше към някакво решение. И отново, почти на прага на победата, всичко като че ли се прецака. Точно когато нещата изглеждат по-добре от всякога, реториката започва да внушава, че нещата никога не са били толкова зле. Изведнъж – след като повечето от нас се надяваха, че вече няма проблем – темата за расовата дискриминация стана повсеместна. Както при всички други минирани теми само на глупак или на луд би му хрумнало да коментира, камо ли да оспорва, този обрат на събитията.

Накрая всички се препънахме в най-непознатата територия от всички. Това е твърдението, че сред нас живеят значителен брой хора, които са в неправилните тела, и затова определени обществени практики (включително аксиоми в науката и езика) трябва да бъдат напълно преформулирани. В някои отношения дебатът за транс въпроса е най-показателен. Въпреки че най-новото двайсет от въпросите за правата на човека засяга най-малко хора, борбата се води с несравнима свирепост и ярост. Жени, които застанаха от грешната страна на дебата, са преследвани от хора, които твърдят, че вече не са мъже. При родители, които изказват мнения, които довчера са били общоприети, днес се подлага под въпрос това дали са добри родители. Във Великобритания и другаде по света полицията привиква хора, които не признават, че мъжете могат да бъдат жени (и обратно).

Общото между всички тези теми е, че те започват като законни кампании за човешки права. Затова и стигат толкова далече. В един момент обаче преминаха границата на разума. Вече не е достатъчно всички да бъдат равни, а имат претенции да бъдат „по-доб­ри“. Според някои целта е за известно време да бъдат признати за „по-добри“, за да се изравни историческата неправда. След движението #MeToo тези настроения станаха нещо обичайно. Както каза един водещ на Си Ен Ен: „Възможно е да е свръхкорекция, но всичко е наред. Време беше за корекция.“ Към днешна дата никой няма предположение кога ще се постигне свръх­коригирането и на кого може да се има доверие да го съобщи.

Това, което всеки знае, е как ще бъдат наречени хората, ако някой закачи дори лекичко тези новозаложени мини. „Бигот“, „хомофоб“, „сексист“, „мизогинист“, „расист“ и „трансфоб“ са само началото. Днешните битки за права са свързани главно с тези токсични и взривоопасни теми. С течение на времето те от продукт на системата се превърнаха във фундамент на една нова система. За да покажат свързаност със системата, хората трябва да се докажат като ангажирани. Как някой може да покаже добродетел в днешния нов свят? Явно като се заяви като „антирасист“. Очевидно като е „приятел“ на ЛГБТ хората. Като показва колко горещо иска да свали патриархата, независимо дали е мъж, или жена.

И тук идва проблемът, че трябва да се правят публични признания за лоялност към системата, независимо дали има нужда от тях, или не. Това е продължение на известния проблем в либерализма, признат дори от онези, които някога са водели благородна битка. Това е тенденция, определена от покойния австралийски политически философ Кенет Миноуг като Синдром на пенсионирания св. Георги. След като е победил змея, смелият войн продължава да кръстосва земите в търсене на още по-славни битки. Той има нуждае от своите змейове. И след като се измори да преследва все по-малки и по-малки змейове, в крайна сметка може дори да се окаже, че размахва меча си във въздуха, пронизвайки въображаеми змейове.

Можете да поръчате „Лудостта на тълпите“ ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.