„Айхман в Йерусалим” от Хана Аренд – една от най-влиятелните книги на XX век излиза в ново издание

Най-добрата теория за тоталитаризма и смразяваща историческа картина на Холокоста се появява отново след години отсъствие от книжарниците

През 1961 г. „Ню Йоркър” поставят задачата на немско-американския политолог и философ от еврейски произход Хана Аренд да проследи процеса срещу нацисткия функционер Адолф Айхман в Йерусалим и да подготви поредица от репортажи за него. С отпечатването им в цялост като книга през 1963 г., допълнени със събитията след изпълнената смъртна присъда, той се превръща в една от най-важните и влиятелни книги на XX век. 

По книжарниците след години отсъствие може да бъде открито новото преработено издание на „Айхман в Йерусалим“ – може би най-доброто описание на механизмите на нацистката машина и смайваща историческа картина за трагедията на Холкоста. 

В своята безмилостна хроника на злото Хана Аренд проследява отвличането на Адолф  Айхман, укриващ се в Аржентина, от израелските тайни служби в началото на 1960 г. и изправянето му пред съда в Йерусалим – акт, който разбунва духовете в целия свят. 

В книгата не само са проследени всички юридически и политически етапи от процеса, но се поставят и основни екзистенциални въпроси за баналността на злото и колко лесно е човек да се превърне в съучастник в непростимо престъпление.

Базирана на протоколите от полицейския разпит на нацисткия идеолог,  безброй свидетелски показания, „правният материал” на обвинението, документите от заседанията, както и седемдесет страници ръкопис, чийто автор е самият Айхман, книгата представлява подробна и безпристрастна хроника на  най-черните страници от историята на миналия век. Както и описание на безпрецедентна възможност за жертвите на нацисткия терор да потърсят справедливост.

„Айхман в Йерусалим“ не е просто разказ за Холокоста, въпреки че го описва по-детайлно от повечето други издания, посветено на тази тема. Не е и изследване на антисеметизма (макар читателят да разбира истинската причина за гонението на евреите през XX в.), не е само онтология на злото, нито пък биографична справка за едно от основните лица на нацистката идея. Преди всичко това е книга за „правосъдието в съвременния свят, изправено пред безпрецедентно явление”. Напомняне, че за злото отговорността се носи от всеки един от нас.

Преводът на български език е дело на проф. Тодор Танев, автор и на задълбочен предговор за значимостта на труда на Хана Аренд в изследването на най-зловещите страници от съвременната история.

Из „Айхман в Йерусалим” от Хана Аренд

ПЪРВА ГЛАВА 

СЪДЪТ 

Бейт хамишпат!“ („Съдът!“) Този вик на съдебния пристав ни кара да скачаме от местата си прави, защото известява появата на тримата съдии в съдебната зала, които, гологлави, в черни мантии, влизат през страничната врата и се отправят към местата си върху най-високата част на подиума. На двата края на дългата маса пред тях, която скоро ще се изпълни с безброй книги и над хиляда и петстотин документа, седи по един от съдебните стенографи. Точно пред съдиите, на по-ниско място, се намират преводачите, необходими за пряката размяна на слова между обвиняемия или неговия адвокат и съда. Процесът се води на иврит, но както привър- жениците на обвиняемата страна, така и почти цялата публика на процеса са немскоезични и слушат дебатите чрез преките радиопредавания, които са с превъзходен превод на френски, поносим на английски и истински комичен, често дори неразбираем в немския си вариант. (Като се вземе предвид старанието, проявено при техническите приготовления за процеса, остава мистерия фактът, че новата държава Израел, в която живеят много хора, родени в Германия, не съумя да намери добри преводачи на единствения език, който обвиняемият и неговият съветник можеха да разберат. Защото някогашното предубеждение срещу немските евреи, едно време 

широко споделяно в Израел, вече не е така силно, за да оправдае подобен фал. Остава обяснението да се корени в още по-стария и много властен „витамин П“, както израелците наричат протекцията в правителствените и бюрократичните кръгове.) Едно стъпало по- ниско от преводачите са обитателите, от една страна, на стъклената клетка на обвиняемия и, от друга, на свидетелския бокс, и тъй като са поставени с лице един към друг, всяка от страните показва профила си на залата. Накрая, на най-ниското място и вече с гръб към публиката, е настанено обвинението – прокурорът и неговият състав от четирима помощници, както и адвокатът на защитата, който през първите седмици беше придружаван от помощник. 

Дори и за миг липсва каквато и да е театрална поза в поведението на тримата съдии. Те крачат с естествената си походка, естествен е и изразът на скръб по лицата им, когато с особено внимание изслушват не просто свидетелски показания, а разкази за страдания. Спонтанно е нетърпението им, предизвикано от стремежа на прокурора да събира безкрайно подобни показания. Отношението им към защитата на обвиняемия е като че ли с нотка на позасилена вежливост, сякаш винаги са вземали под внимание факта, че „д-р Серватиус се оказва почти сам в своята упорита битка, намирайки се в непозната среда“, а отношението им към обвиняемия е безукорно. Кристално ясно е, че това са трима добри, честни хора, които не се поддават дори на изкушението да позират по време на процеса – като се опитат например да сдържат своите реакции чак до приключване на превода на иврит, за да прикрият перфектния немски, който всеки от тях естествено владее, след като е роден и е учил в Германия. Моше Ландау – председателят на съдийския състав, едва ли успява дори веднъж да овладее своите словесни реакции, докато преводачите свършат изречението, и често се намесва с бележки и поправки в превода, очевидно благодарен за мига възможност да се откъсне по този начин от своите сурови задължения. Месеци по-късно, по време на кръстосания разпит на обвиняемия, той дори ще насърчава своите колеги да използват майчиния си немски език в диалога с Айхман – още едно доказателство за неговата изключителна независимост от общественото мнение в Израел. 

Без съмнение съдията Ландау от самото начало на процеса беше човекът, който насочва делото и който прави всичко възможно, за да не се обърне процесът в представление под влиянието на прокурора, обичащ показността. Причина за неуспеха му понякога да изчисти театралността е простичкият факт, че заседанията протичат на подиум пред събралата се публика, където гръмкият вик на съдебния пристав при всяко начало изпълнява ролята на вдигане на завеси. Който и да е този, който е проектирал новопостроения Дом на народа – Бейт ха’ам (днес обиколен с висока ограда, отбраняван от мазето до покрива от тежковъоръжена полиция и барикадиран с цяла редица дървени бараки в предния двор, където всеки новодошъл е най-старателно претърсван), явно е имал предвид театър, с партер и галерия, авансцена и сцена и странични врати, през които да влизат актьорите. Ясно е, че тази съдебна зала съвсем не е лошо място за един показен процес, какъвто си го представя Давид Бен Гурион, израелският министър-председател, идея, която е имал още когато е взел решението да отвлекат Айхман от Аржентина и да го изправят пред Районния съд в Йерусалим, за да отговаря за ролята си за осъществяването на „окончателното решение на еврейския въпрос“. Бен Гурион, основателно наричан архитектът на държавата, си остава невидимият режисьор на заседанията. Нито веднъж той не се появява в съда, но присъства чрез Гидеон Аузнер, главния прокурор, който прави абсолютно всичко, за да угоди на своя началник, представлявайки правителството. И ако, за щастие, старанието му често не успява, причина за това е, че процесът се председателства от друг, който служи на правосъдието толкова честно, колкото г-н Аузнер служи на държавата Израел. Правосъдието по принцип повелява всеки съден да бъде обвиняван, защитаван и на тази основа осъден, а всякакви други въпроси, изглеждащи по-съществени – „Как можа да се случи?“ и „Защо се случи?“; „Защо евреите?“ и „Защо германците?“; „Каква роля изиграха другите народи?“ и „Доколко отговорни са съюзниците?“; „Как се случи така, че евреите, чрез собствените си водачи, съучастничиха в своето унищожение?“ и „Защо те отиваха към смъртта си като овце на заколение?“, – да бъдат оставени за по-късно. Правосъдието държи единствено на Адолф Айхман – син на Карл Адолф Айхман, човека в стъклената клетка, направена за негова защита – среден на ръст, слаб, на средна възраст, с оредяваща коса, криви зъби и с късогледство, който по време на целия процес проточва мършавия си врат по посока на съдийското място (нито веднъж той не се обърна с лице към публиката) и който отчаяно се стреми и повечето пъти успява да запази самообладание независимо от нервния тик, поразил устата му навярно много преди този процес да започне. Под съд са неговите дела – а не страданията на евреите, не германският народ или човечеството, дори не антисемитизмът или расизмът. 

А правосъдието, макар и навярно „абстрактно“ според хора с мисленето на г-н Бен Гурион, се оказва много по-неумолим господар от който и да е министър-председател с цялата му власт. Управлението на министър-председателя, както бърза да покаже г-н Аузнер, е разрешаващо – то разрешава на прокурора да дава пресконференции и интервюта за телевизията по време на процеса (Американската програма, спонсорирана от корпорацията „Гликман“, е постоянно прекъсвана от реклами за имоти – бизнесът преди всичко!) и да проявява даже „спонтанни“ изблици пред репортери в сградата на съда: „Прокурорът бил се поболял, като разпитвал Айхман, тъй като обвиняемият му отговарял на всички въпроси с лъжи“. Управлението на министър-председателя разрешава и честото хвърляне на коси погледи към публиката, разрешава театралния характер на суетата, надхвърляща обикновените норми, която в края на краищата стига своя връх в Белия дом чрез комплимента „Браво!“, изречен от президента на Съединените американски щати по адрес на този, който, между другото, е театралничил. Правосъдието, обратно, не разрешава нищо такова – то изисква усамотение и ако разрешава нещо, то е по-скоро скръб, отколкото ярост, и предписва най-строго въздържане от всякакви удоволствия, следващи от това да се поставиш в светлината на прожекторите. Посещението малко след процеса на съдията Ландау в САЩ, като контраст, остана незабелязано, не бе популяризирано изобщо, освен сред еврейските организации, заради които бе предприето. 

Все пак независимо от това колко самоотвержено съдиите отбягват светлините на арената, ето ги – седнали на най-високото място върху издигнатия подиум с лице към публиката по същия начин, както биха гледали от сцената, ако участваха в някоя пиеса. Предполагаше се, че публиката представлява целия свят и действително през първите няколко седмици тя се състоеше главно от журналисти на вестници и списания, които се бяха стълпили в Йерусалим от четирите края на света. Щяха да гледат спектакъл не по-малко сензационен от Нюрнбергския процес, но за разлика от него, този път „главното внимание пада върху трагедията на еврейството като цяло“. Защото „обвинявам (Айхман) също така и в престъпления срещу неевреи…“ – но не защото ги е извършил в действителност, а, изненадващо, „за да не правя етнически деления“. Наистина забележително изречение, което един прокурор произнася в първата си реч на процеса – то се оказва с ключово значение за обвинението по време на целия процес. Защото този процес е изграден върху онова, което евреите са изстрадали, а не върху това, което Айхман е извършил. Според г-н Аузнер между двете няма разлика, защото „съществува само един-единствен човек, който се е занимавал почти изцяло и само с евреите, чиято дейност се е заключавала в тяхното унищожение, чиято роля в злодейския режим се свежда до тях. Това е Адолф Айхман“. Нима е нелогично да се представят пред съда всички факти за еврейските страдания (които, разбира се, никога не са поставяни под съмнение), а след това да се търсят доказателства, които по един или друг начин да свържат Айхман с онова, което се е случило? Нюрнбергският процес, на който обвинението било „за престъпления срещу представители на различни нации“, не разглеждал трагедията на евреите по простата причина, че от него отсъствал Айхман.

Наистина ли г-н Аузнер вярва, че Нюрнбергският процес би обърнал повече внимание на съдбата на евреите, ако на него бе докаран Айхман? Едва ли. Както почти всеки друг в Израел, той вярва, че само еврейският съд може да осигури правосъдие за евреите и че само евреите могат да преценяват своите врагове. Оттук е и почти универсалната враждебност в Израел дори към простото споменаване за някакъв международен съд, който би обвинил Айхман не в престъпления „спрямо еврейския народ“, а в престъп- ления срещу човечеството, извършени спрямо евреи. Пак оттук е странното самохвалство „не правя етнически разграничения“, което звучи по-малко странно в Израел, където личният статут на еврейските граждани се диктува от равинските закони на традицията, поради което никой от еврейски произход не може да се ожени за не-евреин – смесените бракове се признават, но затова пък децата, родени от тях, се водят най-официално за незаконни (докато извън- брачните деца на родители евреи се считат законни!), а ако някой се случи да живее с майка не-еврейка, нито може да встъпи в брак, нито може да бъде погребан. Разчупването на това положение става по-осезателно след 1953 г., когато чувствителен дял от семейното право започва да се разглежда от светските съдилища. Днес жените могат да наследяват и да споделят равен статут с мъжете. Това рядко се признава, тъй като вярата или властта на фанатичното религиозно малцинство не позволява на правителството на Израел да подмени традиционното равинско право със светския съд в областта на брака и развода. Ако съществува някаква точка на пълно съгласие между религиозните и нерелигиозните граждани на Израел, това е общото им желание да има закон, който да забрани смесените бракове, и главно по тази причина – както признават официални израелски представители извън съдебната зала – светските и религиозните среди в Израел са единни в нежеланието си да има конституция, в която един подобен закон трудно би намерил място. („Аргументът срещу гражданския брак е, че той ще разедини нашия дом Израел и ще раздели евреите от тази страна от диаспората“, както бе наскоро формулирано от Филип Джилън в „Джуиш фронтиър“.) Каквито и да са причините, има нещо феноменално в наивността, с която обвинението на процеса срещу Айхман изобличи позорните нюрнбергски закони от 1935 г., които забраняват смесените бракове и сексуалните връзки между евреи и германци. По-информираните кореспонденти добре схващаха иронията в тези съвпадения, но не отбелязаха нищо по въпроса в своите информации. Не беше това моментът, пресмятаха те, в който да се каже на евреите какво не е наред в законите и институциите в собствената им страна.

Можете да поръчате книгата ТУК.