„Екстремна отговорност: Лидерство и надмощие: как управляват и побеждават морските тюлени“ от Джоко Уилинк и Лийф Бабин е най-новото заглавие с логото на издателство Locus.
Абсолютният пътеводител по лидерство: двама елитни морски тюлени, водили знакови специални операции в Иракската война, споделят жизненоважни принципи на лидерството в бизнеса и живота.
Най-трудните уроци по лидерство се учат по време на битка, във възможно най-наситената и динамична среда, когато абсолютно всичко е заложено на карта. Джоко Уилинк и Лийф Бабин ги овладяват от първа ръка на най-ожесточеното и опасно бойно поле в Ирак. Като ръководители на един от най-ефективните военни екипи в света – 3-та специална бойна група на военноморските тюлени, те са натоварени с мисия, определяна от мнозина като невъзможна: да помогнат за обезопасяването на град Рамади, център на терористите тогава. Внушителният им опит, белязан от героизъм, тежки загуби и трудно извоювани победи, ги учи, че основният фактор за успеха или провала на екипа е лидерството, и то на абсолютно всяко ниво.
След като се оттеглят от активна военна служба, те се заемат с разработване и провеждане на обучения по лидерство. Желанието и целта им е да предадат научените на бойното поле уроци и да помогнат в подготовката на следващото поколение лидери на военноморските тюлени. Двамата основават компанията Echelon Front, чиято мисия е да предадат и разпространят тези принципи и в света на бизнеса. Обучили са безброй лидери, работили са със стотици компании в почти всяка сфера, за да им помогнат да изградят собствени високоефективни екипи и да ръководят тези екипи по възможно най-ефикасния начин, за да си осигурят надмощие на съответното бойно поле.
Тази книга има революционен принос по темата за лидерството и налага нов стандарт в бизнес литературата. Настолно четиво за най-успешните компании, тя е основна част в обученията по лидерство. Чрез увлекателния си стил на писане авторите ни предоставят работещи мощни напътствия, напълно приложими в реалния живот.
Водете и побеждавайте, както го правят военноморските тюлени.
Джоко Уилинк е бивш военноморски тюлен, командир на Специална бойна група 3 – най-награждаваната единица за специални операции в Иракската война; съ-създател на Echelon Front – консултантска компания по лидерство и мениджмънт. Автор е на няколко книги, превърнали се в бестселъри, и създател на един от най-високо класираните подкасти JOCKO PODCAST.
Лийф Бабин е бивш военноморски тюлен, съавтор на две от книгите на Джоко Уилинк. Той е съосновател, президент и главен оперативен директор на компанията Echelon Front. Като командир на взвод в специалната бойна група на тюлените, той е планирал и ръководил основни бойни операции в битката за Рамади. Специалната бойна група е най-награждаваната бойна група за специални операции.
Лийф е носител на наградите “Сребърна звезда”, “Бронзова звезда” и отличието “Пурпурно сърце”.
Уроци по лидерство от военноморските тюлени – отдавна чакахме тази книга. Затрогва и въздейства с особена сила. Задъжително я прочетете, ако искате да сте успешен лидер, коментира Роджър Ейлс, Fox News.
Лийф и Джоко – най-доброто попадение! За мен е чест, че служих с тях. Тук те показват как се води със сила, дух и ум, е мнението на Маркъс Лутрел.
Най-после имаме книгата – пътеводител в трудната задача да водим. Без обичайните клишета, само изключителни практични съвети, от бойното поле във всички сфери, коментира книгата Ейми Брандт Шумахер, предприемач и филантроп.
По-долу четете откъс от книгата:
„Екстремна отговорност” на Джоко Уилинк (преводач: Силвина Фурнаджиева, изд. 2021г.) има революционен принос по темата за лидерството и налага нов стандарт в бизнес литературата. Настолно четиво за най-успешните компании, тя е основна част в обученията по лидерство. Чрез увлекателния си стил на писане авторите ни предоставят работещи мощни напътствия, напълно приложими в реалния живот. Водете и побеждавайте, както го правят военноморските тюлени.
Надникваме между кориците:
*
Чуваше се само тихото боботене на дизелови двигатели, докато конвоят от хъмвита постепенно спря до шосето покрай канала.
Иракските земеделски стопанства и горички с финикови палми се ширеха в тъмнината наоколо. Нощта беше тиха. От време на време се чуваше лай на куче в далечината или някоя самотна, мъждукаща светлинка прорязваше тъмнината. Това бяха единствените знаци за съществуването на иракското село отвъд. Ако разузнавателните доклади бяха точни, селцето беше станало убежище на високопоставен терористичен лидер, а може би и на неговия антураж от тежковъоръжени бойци. Тъмнината покриваше пътя, с просто око не се виждаше нищо. Но през зеленото сияние на очилата ни за нощно виждане се забелязваше вихрушка от активност: взвод тюлени, оборудвани с каски, брони, оръжия и екипировка, както и иракски войници, които слизаха от колите и бързо се подреждаха в патрулна формация.
Един сапьор взе преднина и огледа сглобения с подръчни средства мост над канала пред нас. Бунтовниците често залагаха смъртоносни експлозиви на такива стратегически позиции. Някои от тях бяха толкова мощни, че можеха да заличат цял автомобил и всички хора в него във внезапен ад от летящ разкъсан метал и изпепеляваща жега. Засега пътят напред изглеждаше чист и щурмовият отряд от тюлени и иракски войници се отправи пеш по моста към група сгради, където според докладите се укриваше терористът. Това беше особено кръвожаден бунтовник, отговорен за смъртта на много американски войници, представители на иракските сили за сигурност и невинни цивилни. Прочутият емир на Ал Каида за Ирак успяваше да се укрива от месеци и не можеше да бъде заловен. Сега имахме уникалната възможност да го хванем или да го убием, преди да е нанесал следващата си атака.
Щурмовият отряд от тюлени патрулираше на тясна уличка между високите стени на загражденията около сградите. Той се придвижи към вратата на сградата, която беше целта на операцията.
БУМ!
Мощната експлозия разцепи тихата нощ. За обитателите на къщата това беше адско събуждане: вратата се взриви и вътре навлязоха агресивни, тежковъоръжени мъже, готови за битка. Хъмвитата се придвижиха напред по моста, спуснаха се надолу по уличката, широка колкото да мине един автомобил, и спряха на подсигуряващи позиции около сградата. Всяка кола имаше установка с тюлен, въоръжен с тежка картечница и готов да подкрепи останалите войници, ако нещо се обърка.
Аз бях командващ наземните сили – старшият тюлен, който водеше операцията. Тъкмо бях излязъл от автомобила начело на колоната и се намирах до сградата, когато някой изведнъж извика: “Имаме беглец!”. Сапьорът, който беше наблизо, бе видял човек да бяга от сградата. Може би това беше терористът или някой с информация за неговото местонахождение? Не можехме да го пуснем да избяга.
Двамата със сапьора бяхме единствените в позиция да го последваме, така че се втурнахме след него. Гонихме го по една тясна пресечка, минахме няколко сгради, а после и по една тъмна уличка, успоредна на улицата, където бяха паркирани хъмвитата. Най-сетне го настигнахме: беше мъж на средна възраст, иракчанин, облечен в традиционна арабска роба. Както бяхме обучени, бързо го съборихме на земята и овладяхме ръцете му. В тях нямаше оръжие. Имаше обаче опасност да носи граната в джоба си или още по-зле – колан с експлозиви под дрехите. Всеки, свързан с терорист на толкова високо ниво, би могъл да разполага с подобни смъртоносни устройства. За всеки случай трябваше бързо да го претърсим.
Точно в този момент осъзнах съвсем ясно, че сме напълно сами и откъснати от отряда си. Останалите тюлени не знаеха къде сме. Нямахме време да ги предупредим. Дори не бях сигурен къде точно се намираме спрямо тяхното местоположение. Навсякъде около нас имаше затъмнени прозорци и покриви на непроверени сгради. Там можеха да се крият вражески бойци, подготвени да ни нападнат и да ни стъжнят живота във всеки един момент. Трябваше възможно най-бързо да се върнем и да се свържем с останалите.
Но преди да успеем да сложим белезници на мъжа и да започнем да го претърсваме за оръжие, чух движение. Докато оглеждах уличката с очилата си за нощно виждане, изведнъж седем-осем мъже се появиха иззад ъгъл на трийсетина метра от нас. Бяха тежковъоръжени и се придвижваха към нас. За части от секундата мозъкът ми се усъмни в това, което виждаха очите ми. Но си беше точно така: безпогрешно различих очертанията на автомати AK-47, съветски ръчни противотанкови гранатомети РПГ-7 и най-малко една картечница. Не идваха, за да си стиснем ръцете. Това бяха въоръжени вражески бойци, готови за атака.
Двамата със сапьора бяхме в много сериозно затруднение. Иракчанинът – и вероятен терорист, когото бяхме заловили, все още не беше претърсен. Тази ситуация носеше огромни рискове. Налагаше се да се оттеглим и да се свържем с останалите от отряда. След като по-многобройна вражеска сила маневрираше към нас с по-тежко въоръжение, значи тя имаше и числено, и оръжейно превъзходство. И не на последно място: беше наложително да се върна към ролята си на командир на наземните сили, за да направлявам операцията. И всичко това трябваше да се случи веднага.
Бил съм на служба в Ирак и преди, но до този момент не бях попадал в такава сложна ситуация. Това не беше филм и със сигурност не беше игра. Това бяха тежковъоръжени и опасни мъже, решени да убиват американски и иракски войници. Ако някой от нас попаднеше в ръцете им, можеше да ни измъчват по неописуеми начини и след това да ни обезглавят пред очите на целия свят. Те искаха единствено да ни убият и бяха готови да умрат, само и само да го сторят.
Кръвта ми пулсираше, адреналинът ми беше до небесата, знаех, че всяка наносекунда е от значение. Тази ситуация можеше да пречупи и най-компетентния лидер, и най-опитния ветеран в боя. Но тогава думите на прекия ми ръководител – командира на нашия отряд, Джоко Уилинк – отекнаха в главата ми. Това бяха думи, които редовно чувах в продължение на цяла една година, прекаранa в интензивна военна подготовка: “Отпусни се. Огледай се. Направи предположение”. Отрядът и взводът ни бяха преминали през множество отчаяни, хаотични и съкрушителни ситуации по време на обучението си, за да се подготвим точно за моменти като този. Разбирах как да прилагам Законите на боя, на които ни научи Джоко: “Прикривай се и се движи”, “Придържай се към простотата”, “Приоритизирай и изпълнявай” и “Командвай децентрализирано”. Законите на боя бяха ключови не само за оцеляването в опасни ситуации като тази, но и за постигането на краен успех, т.е. за да надвием напълно врага. Точно те ръководеха следващия ми ход.
Приоритизирай: Измежду всички задачи, които ни притискаха, ако първо не успеех да се справя с въоръжените врагове, които щяха да ни връхлетят в следващите няколко секунди, нищо друго нямаше да има значение. Щяхме да сме мъртви. И по-зле: враговете щяха да продължат атаката и вероятно да убият още от нашите тюлени. Това беше основният ми приоритет.
Изпълнявай: Без колебание атакувах вражеските бойци, които се придвижваха към нас. С моята автоматична карабина Colt M4 отправих три-четири изстрела право в гърдите на първия бунтовник, който носеше РПГ. След като той падна, бързо продължих да обстрелвам следващите. Стрелбата се чуваше навсякъде около нас. Вражеските бойци не бяха подготвени за това. Паникьосаха се и тези, които все още можеха да тичат, бързо се върнаха назад. Някои пълзяха, други влачеха ранените и умиращите надалече, докато аз продължавах да ги обстрелвам. Знаех, че съм улучил поне трима-четирима. Макар изстрелите да бяха точни и да се отразяваха на центъра на тежестта на врага, 5-милиметровите куршуми бяха прекалено слаби. Сега лошите бяха зад ъгъла, някои от тях със сигурност бяха мъртви или смъртно ранени и не им оставаше много време. Тези, които бяха невредими обаче, със сигурност щяха да се прегрупират и да атакуват отново, вероятно с подкрепления.
Трябваше да се движим. Нямаше време за сложен план, нито имах лукса да дам определени указания на стрелеца до мен. Налагаше се обаче да действаме незабавно. След като се бяхме справили със задачата с най-висок приоритет – въоръжените и атакуващи врагове – и след като тази заплаха беше обезвредена поне временно, следващият ни приоритет беше да се върнем при останалите тюлени. За тази цел със сапьора приложихме принципа “Прикривай и се движи” – в екип. Аз го прикривах, стреляйки, докато той се изтегли до позиция, в която може да прикрие мен. После разменихме ролите си.
Забързахме обратно към останалите от екипа ни, водейки пленника с нас. Веднага щом стигнахме прикритието на една бетонна стена, аз държах оръжието си готово за стрелба, а сапьорът бързо претърси пленника. След като не открихме оръжия, продължихме напред, настигнахме щурмовия отряд и предадохме пленника на съответния компетентен екип. След това се върнах към ролята си на командир на пехотната част. Наредих на отговорника за превозните средства да премести едно хъмви с тежка картечница на позиция, така че да можем да отблъснем евентуални бъдещи атаки. След това накарах радиста ни да се свърже с тактическия център, който беше доста далече от нас, и да ги държи в течение, така че да ни осигурят въздушна подкрепа.
През следващия половин час врагът правеше опити за маневри и ни обстрелваше. Но ние останахме крачка напред и неизменно отвръщахме на ударите им. Оказа се, че човекът, когото преследвахме, не е онзи, когото целяхме да хванем. Задържахме го за кратък разпит, той престоя за известно време в ареста, но накрая го освободихме. Не постигнахме целта си онази нощ. Емирът на Ал Каида за Ирак очевидно беше заминал малко преди пристигането ни. Но поне убихме част от неговите бойци и събрахме ценни сведения за дейността и организацията му. Въпреки че операцията не постигна основната си цел, демонстрирахме на терориста и приближените му, че няма места, където да се укрият спокойно. Това най-вероятно го бе накарало (поне за известно време) да съсредоточи усилията си върху собственото си оцеляване, вместо да планира следващо нападение. Така помогнахме да се опазят животи на американски войници, на хора от иракските сили за сигурност и на невинни цивилни, което е утешителна награда.
За мен най-ценното от тази операция бяха научените уроци за лидерството. Някои бяха прости: например осъзнаването, че преди всяка бойна операция трябва да преглеждам картата много по-внимателно, така че да запомня детайли за терена и да ги използвам в случай че нямам пряк достъп до карта. Някои уроци бяха процедурни: като този, че трябва да установяваме ясни ръководни правила за всички по отношение на разстоянието, на което преследваме бегълци. Други уроци бяха стратегически: с правилното разбиране и прилагане на Законите на боя не само оцеляхме в трудна и опасна ситуация, но и доминирахме в нея. Както щяхме да научим заедно с цяло поколение лидери на тюлени, тези Закони на боя са приложими и ефективни както по време на интензивен обстрел, така и в далеч по-малко динамични и напрегнати ситуации. Те ме направляваха както при продължителната битка по улиците на Рамади, така и в кариерата ми на офицер по-късно.
Същите тези принципи са ключът към успеха на всеки екип на бойното поле или в света на бизнеса – във всяка ситуация, в която група хора трябва да работят заедно, за да изпълнят задача и да постигнат цел. Когато се приложат към всеки екип, всяка група или организация, правилното разбиране и прилагане на Законите на боя означава само едно: победа.
Можете да поръчате книгата ТУК.
