„А сега вали“ – поредица поеми от барабаниста на легендарните „CRASS“

„А сега вали“ – поредица поеми 2005-2007 г. от Пени Рембо е най-новото заглавие с логото на издателство „Парадокс“. Преводът е поверен на Светлана Комогорова-Комата, а художествено оформление е дело на Петя Давидкова.

Пени Рембо (1943) е английски писател, поет, философ, художник, музикант и активист, съосновател на фестивала в Стоунхендж и идеолог, текстописец и барабанист на легендарната анархо-пънк банда CRASS. След разформироването на групата (1984) той се посвещава почти изцяло на писането.

През 2001 г. Рембо се завръща на сцената с първите си поетично-музикални рецитали. Година по-късно той сформира Last Amendment – група от музиканти и артисти, сред които са и почти всички членове на оригиналния арт колектив зад CRASS (Стив Игнорант, Ив Либертин, Джой де Вивр, Джий Вочър, Фил Фрий и др.), и която е активна и до днес.

Роден като Джереми Джон Ратър, през 1977 г. той се прекръщава официално. Новата си фамилия заимства от френския символист Артюр Рембо. Малкото име „Пени“ пък избира благодарение на брат си, който го определя като „клозетен философ“ (по това време едно пени е таксата за ползване на обществените тоалетни в Англия). Като студент в Югоизточното училище за изкуства в Есекс в началото на 60-те години на 20 в., Рембо бързо осъзнава потенциала на тъкмо прохождащия поп арт и постига значителни успехи с произведенията си, а Анди Уорхол му предлага работа в своето студио „Фабриката“. Рембо отказва, тъй като „има да върши по-важни неща“. През 1964 г. той получава награда за най-добра визуализация на песента на Бийтълс I Wanna Hold Your Hand, връчена му от Джон Ленън.

Острата социална чувствителност на “ A сега вали“, която според автора не е задължителна за всеки поет, но е въпрос на „лична социална ангажираност“, обяснява разказвателните и дори репортажни елементи в стихосбирката. „Гледам на стиховете си като на описание на пътешествие към универсалното цяло, картографски произведения, чиято стойност е в тяхната артикулация на процеса“, казва Рембо.

По-долу четете откъс:

ЛУРВЕЯ

И ако няма вече смърт,

то нямаше да има и любов,

защото смъртността е формата,

превръщаша душата в олово, тежина:

истината на преходната радост, изписана върху скрижал.

 

Тази дневна светлина, искряща в росна капка,

пресищането от дремливия, обвързан с видения сън,

венчан за ръба на скалата: разделът.

Познаваме свършек, който е и съкровище: скокът на времето.

 

Черен кос запечатва здрача, приковава деня.

Тогава знам, че още дишаш.

От устата ти се стича слюнка

далеч по призрачни пороища,

да стъпи на бодил от роза

и да лустроса закопнели юнски пъпки.

Лисицата се спира,

уши навирва, вижда в тъмното.

Кварцът обуславя плътността,

и все пак е почти невидим.

 

Разиграваме пределното като глагол,

прекършваме на розата стъблото,

от тръна уязвени.

 

Но господарят Оберон корона също носи

и гърмът в гласа му стихва,

смалява се, притегля ни надолу в кротък сън.

 

Да обичаш розата

значи да я оставиш непокътната:

отпътуване.

Аз също мога да мечтая на онези Летни брегове.

 

Но чакай.

Острието срязва точно въздуха –

уиууу, уиууу.

 

В своето бързане петним съкращението,

утежняваме мисълта с действие.

Изплакваме, лишени, възсолена локва,

обсебваме скръбта като пейзаж.

 

Докосни, докосни.

 

Виждаш ли Нарцис?

Как е тъжно неговото отражение,

как жалостна е любовта му.

 

А птицата във клетка,

чиято песен по слуха бродира

и суетата ни развлича?

Тъй хубави мелодии,

ала къде са звуците на полета?

 

Откъснати един от друг, перо и въздух: загуба.

Издигането, спадът на дъха, върховете на крилете на смъртта:

цената.

 

Вратата се затръшва срещу надменността.

Пък салта върти в мъгливи небеса,

тласкан от пенливи пръски и скръбна жал в очите си

там, дето рухват планини,

да утоли зова на нашите желания:

„Боже Господи, как този

уж разумен род човешки

цял е глупости и грешки.“

 

Старецът във свойта кула,

младежът в свойта сянка.

Пък буди двамата,

подплашва ги, те оживяват,

за да познаят смърт,

да станат част от нея.

 

Не извинително подхлъзване,

а дружеско проклятие

с точен прицел под пояса,

или по-лошо.

 

Аз бих могъл да те обичам, моя любов, да те обичам,

ще ти покажа…

 

И нека опознаем всичко, що любов е,

и на смъртта да пеем песента,

а тя е първи дъх,

срещата, сливането,

завръщането, раждането.

 

Така свободно се отдаваш

в спазъм, задушаване, гъргорене.

Тогава се отдай напълно и докрай.

Отдай ми се и аз ще ти покажа,

ще ти покажа любовта, която смърт е.

 

Ние сме структурата,

смисълът, причината.

 

А ето песничката със рефрен:

без любов,

без смърт,

без крайност.

 

Адът е във външното,

неизмеримата наглост на затвореността.

 

О, любов, телата ни не ни принадлежат,

и все пак бих умрял за теб; това е моя кауза.

 

И нека да навлезем с радост в тази лека нощ

и да запеем нейните възхвали.

По-голяма обич сме нямали ни ти, ни аз

от тази заедно да легнем, да лежим един до друг.

 

О, хуморите:

жлъчен сок – холер,

и черна жлъч – това е меланхолия.

Кръв и флегма.

 

Тогава измери ми дълбините,

защото аз съм ледниковото топене.

 

О, хуморите,

мъките и радостите.

Билките са буря и вихрушка.

Химията е почернена стомана.

Бих могъл да те обичам, моя любов, до смърт да те обичам.

Ще ти покажа,

ще ти покажа как се убива.

 

Ала в онези дълбини какви вълни се носят към нашето желание?

Мятат ни и ни подхвърлят в безмълвен и абстрактен свят,

траектория от раждане до смърт,

снаряд на недоразумението.

Ние сме покоят, който не познава себе си:

мъртви, вече мъртви.

 

Розата расте, за да расте,

без грозота, без кривина,

спокойна, съвършена в своите пропорции.

 

И затова, къде е тази чувственост, която няма я във всеки миг?

Докосването на ветреца е утринно меки устни,

а аз съм римата.

Боботенето на колите е шуртене на поток

върху обрасла с мъх скала,

а аз – мелодията.

Гъргоренето на канала е последният измъчен дъх

и все пак още дишам,

познал въздишката и слюнката на песента на живота,

а те са и въздишката и слюнката на песента на смъртта –

едното с другото, едно и също.

 

Животът животи живота,

смъртта смърти смъртта,

а ние сме промеждутъкът,

представящ си,

че е човекът,

който вярваме, че сме.

 

О, любов и о, въздъх,

живей или умри,

мека като миг,

без маска.

 

Обръщане, обръщане.

И в меката тъма на изгрева – очите ти.

Тогава обърни се, обърни се ти към мен,

защото бих могъл да те обичам, до смърт да те обичам.

 

Ще ти покажа как се обича. Ще ти покажа как се убива.

Ще ти покажа, ще ти покажа, моя любов, ще ти покажа смъртта.

 

Тъй нежна, изранена,

ала все пак и лъвска челюст, рев, рев,

или криле на лебед, ом, ом.

 

Всичко и нищо.

Посягане, което не е допир.

Копнежът, що е само загуба.

 

Кокиче кима утвърдително,

ала не знае то, че кима,

ни даже, че е утвърдително.

Любовта е смърт е любов, моя любов, ахам.

 

Будим се и се докосваме,

но сме сами,

и ако е чрез тялото на друг,

пак сме сами –

във времето, и в мозъка, и в тялото.

 

Лице тъй мило и тъй меко.

Такава ключица, какво ребро.

Такова крехко тяло.

Такъв поток. Такава пролет. Такъв искреж. Такава нежност.

 

Здравей, моя любов.

Аз познавам смъртта.

Ще ти покажа, ще ти покажа.

 

И сега, изящният момент,

когато раждаме се в унес – безмълвни, неподвижни.

Ножът може да е остър, може да е затъпен.

Обичам те, моя любов. Ще ти покажа как се убива.

 

Какво ли още трябва да доказвам,

когато сам по себе си съм доказателство?

Какво да дам,

когато сам по себе си съм дар?

Какво ли трябва да обичам,

когато сам по себе си любов съм?

 

Смъртта ли е единственият белег,

без надгробен камък,

без катакомба,

без храм, моя любов?

 

Ще ти изтъка река,

та сълзите ни едно да станат,

дъга ще ти изплача,

ако имаш ти очи за слънцето,

ще ти пея блус,

ще ти дам уши за песента:

странен и забравен плод.

 

Няма любов, която не е радост или тъга.

Няма днес, което не е утре.

И все пак те обичам, моя любов, обичам те до смърт.

 

Ние камъчета сме на плажа, отломки от морена,

скрижалите на времето, обусловили болката.

Не ни е страх от гладната стомана, защото сме от камък,

основата, върху която Пък танцува своя танц,

със сянката си той лудува, омагьосан.

 

Ние сме принципът,

пробуждащ раждането от смъртта и смъртта от живота.

Обичаме, но не познаваме любов,

защото любовта е промеждутък.

Любовта е съсъд, а ние – неговата празнота.

 

Дори сега тревите в ливадата са закърнели,

а папратите – разделени.

Броят телата.

 

Познаваме смъртта

и знаем, че е цялостна.

Ала за любовта сме неуверени,

за любовта лукавстваме тъй недвусмислено, нечисто и жестоко.

Тогава, щом смъртта е дом на мъдрия,

глупашко царство трябва да е любовта.

 

Пък все така се смее,

докато Оберон пък пуска свойте феи да вилнеят.

 

Можете да поръчате книгата ТУК.