Над 200 души посетиха събитието, посветено на магичната книга на Марин Трошанов
С театър на сенките започна премиерата на новата книга на писателя Марин Трошанов – „Еми и Крадецът на сенки“, провела се на 20 май 2021 г. след 19:30 ч.
Младите актьори от сдружение „СИВ“ – Стайко Стайков, Венцеслав Димитров и Ивелин Николов – примамиха светлината и мрака в изящен танц в уникално светлинно шоу, а малко след това на сцената на пълния столичен клуб „Терминал 1“ отговорният редактор Благой Д. Иванов и Темз Арабаджиева поканиха и самия автор.
Какво може да извади от куфара си младият писател, как съчетава работата си в една от най-големите IT компании в България с писането и кои са авторите, които го вдъхновяват?
В разговора Трошанов изтъкна, че именно когато сме заедно, можем да се справим със „злото“, което е „тъжно, неразбрано и нещастно“, и само с вярата един в друг можем да запазим цветовете на света.
Художничката Ралица Мануилова, която е автор на илюстрациите в книгите, също благодари на публиката за интереса и изтъкна, че именно цветният характер на героите на Марин е бил вдъхновението за създаването им.
След края на премиерата опашката за автографи се проточи около 2 часа.
„Еми и Крадецът на сенки“ е сърцата, понякога мрачна, но мъдра история за две деца, които идват от различни светове, но са готови на всичко, за да помогнат на хората, които обичат.
В софийски квартал някъде между гористия парк, реката и старите гробища живее Виктор. В тесния апартамент, който дели с родителите си, по-малката си и досадна сестра Софи, вечно подпийналия си чичо и любимата си баба Евдокия, той рядко може да остане насаме с мислите си, а книгите са се превърнали в единственото му спасение. Докато на прага на поредната самотна лятна ваканция, прекарана при баба му и дядо му край морето, момчето не се сблъсква с Еми – дъщерята на Радост и Тъга, чиито коси греят във всички багри.
Двамата се оказват въвлечени в опасно приключение из непознати и страшни земи, за да надвият Меркулион – могъщ магьосник, чиято вълшебна флейта издава тъй обсебващи и неустоими звуци, че който ги чуе, бива запленен и безпомощен, а сянката му напуска тялото и става притежание на коварния чародей.
Но могат ли едно неуверено момче и момиче, неовладяло докрай собствената си магия, да се превърнат в герои и да спасят световете, на които принадлежат?
Марин Трошанов е родом от Бургас. Магистър е по Международни отношения в Софийски Университет „Св. Климент Охридски“, стипендиант на Шефилдския университет. Има шестнайсетгодишен опит в сферата на информационните технологии. Носител е на престижната награда „Бизнес лидер от ново поколение“, присъдена от вестник „Капитал“. През 2015-а стига до финала на конкурса за млади мениджъри и предприемачи на България – Next Generation Leaders.
Като блогър, писател и сценарист на свободна практика работи върху различни фантастични и публицистични произведения. Заедно с Евгени Пройков и художника Петър Станимиров създава комикса „Дамга“, който в упорита надпревара с 286 претендента от 29 държави печели наградата за най-добър традиционен комикс на международния фестивал в Белград през 2012-а година.
През ноември 2016-а издава първия си самостоятелен роман – начало на успешната трилогия „ЛАМЯ ЕООД“.
Заедно с художника Петър Станимиров и сценариста Антон Стайков създава поредицата от детски книжки за Робота Чапек и неговите пътешествия в Космоса. Първата е Носител на престижната награда на НДК, Националния център за книгата и литературен клуб „Перото“ в категория „детска литература“ (2019) и на националната награда „Константин Константинов“ в категория „Автор“ (2020). През май 2021 г. „Роботът Чапек на планетата с трите слънца“ се появява в луксозно илюстрирано издание и в Украйна.
Из „Еми и Крадецът и сенки” от Марин Трошанов
… Виктор не беше от най-общителните деца в училище. Връстниците му изглеждаха весели и щури – играеха футбол и баскет, ходеха на кино и екскурзии, обсъждаха гаджета, компютърни игри и даже спортни модели автомобили. Непрекъснато се заяждаха, псуваха и се лигавеха, а той все не пасваше. В редките случаи, в които го поканеха с тях, винаги изникваше някакво препятствие.
– Да ти дам петнайсет лева за кино? – сопваше се баща му. – Тия луди ли са, че и ти по акъла им? Колко изхарчихме за твоите книжки? Трябва да се научиш да цениш парите, Вики. Аз навремето се радвах и на кифла с мармалад. А за да си купя билет за кино, връщах стъклени бутилки от бира и лимонада.
– Откъде накъде ще ходиш да играеш футбол? – изумяваше се майка му. – Нали пак ще се изпотиш. Нима искаш да легнеш болен вкъщи? Даже кажи на учителя по физическо да те освободи от час! Бъди разумен!
– Ама какво зелено училище? – вайкаха се родителите му. – Като пораснеш, ще се напътуваш. Не видя ли снощи в новините, че пак е катастрофирал автобус с ученици? Това ли искаш да ти се случи?
И така, някак неусетно и почти естествено, Виктор се затваряше в собствения си свят. Първоначално му се струваше, че проблемът е в него, но с течение на времето реши, че просто няма за какво толкова да си говори с другите деца.
Вече наближаваше дома, а вятърът над главата му бе подгонил облаците през синевата като стадо тлъсти овце. От едната страна на високия блок, в който живееше семейството му, се разстилаше гористо дере, пресечено от ленива река. Там се спотайваха съвсем истински стари гробища, руините на фабрика и фургони, обитавани от смугли мъже. През нощта лаеха кучета, квакаха жаби и свиреха щурци. Над дивия парк, като огромна стоножка, се извисяваше бетонен мост. По него минаваха влаковете от първа линия на градското метро, а трясъкът и стърженето на стоманените им колела огласяха околността на всеки седем минути и трийсет секунди.
– Чакай, моето момче! – Леля Данче от съседния апартамент се намърда в асансьора след Виктор, помъкнала торба покупки, от която стърчеше връзка керевиз.
Виктор натисна бутона за осмия етаж и клетката заскрибуца нагоре.
– Вуйчо ти се е подкарал от обяд с Капата и моя Наско долу в „Ламарината“. Кажи на майка ти, щом се върне от работа, да си го прибере, че не мога да се разправям. Ох, омръзнаха ми вече тия истории.
Виктор не отговори. По-големият брат на майка му, когото наричаха просто „Вуйчото“, нямаше семейство и също живееше при тях. Понякога не се прибираше по цели дни или пък нахълтваше изневиделица, като залиташе, блъскаше вратите и мрънкаше под нос. Тогава избухваха най-лютите скандали и апартаментът наподобяваше бойно поле.
Но точно сега в жилището царуваше блажено спокойствие. Майка и татко все още бяха на работа, а малката му сестричка Софи – на детска градина. Виктор събу миризливите кецове и изтича да види баба. Тя седеше на стола край прозореца в малката си ъглова стаичка. Погледът ѝ бе зареян в небето и далечните панелни блокове, накацали по хребета над реката. Прекарваше така цели часове.
Виктор много обичаше баба Евдокия, защото навремето му беше чела сказания за Рим, Древна Гърция, Персия и Египет от някакви прокъсани книги без корици. Жената бе сричала всяка дума, упорито напредвайки през пожълтелите от времето страници. Ала сега, измъчвана от коварна болест, даже се случваше да му забрави името.
– Как си, бабе? – попита момчето високо и ясно, за да го чуе.
– Здравей, Вики! – топло отвърна баба. – Не съм разбрала кога си дошъл. Не си ли на училище?
– Не, бабче. Ние сме във ваканция от три седмици вече.
– Какво?
– Във ваканция сме, бабо. Лятна ваканция.
– Аха-а-а! Ами ти гладен ли си?
– Не, не! Ял съм, благодаря. – Откакто състоянието ѝ се влоши, майка му забраняваше баба да се навърта в кухнята и тя все си стоеше в стаята – нейния малък свят, от който я спасяваха гледката през прозореца и екранът на телевизора. Но щом заспеше, често бълнуваше и се въртеше в леглото. Тогава съзнанието ѝ лети нанякъде – мислеше си Виктор. – Връща се в младостта или броди из места, които само хора като нея могат да видят… и няма как да разкаже след това.
Но бабите никога не се отказват, щом искат да зарадват своите внуци. И ето че баба Евдокия се затътри из стаята, прегъна се на две и затършува в плетения панер. След малко се надигна и протегна сухата си трепереща ръка, в която държеше безформена и сбръчкана круша.
– Ето, да се подсладиш!
Виктор внимателно пое подаръка, за да не обиди баба, и благодари.
– След малко ще я измия на чешмата и ще хапна. Искаш ли да ти почета, бабо? От твоите любими книги?
Старата жена се замисли, сякаш трябваше да вземе много важно решение, и накрая кимна.
– Аз се уморих. Ще полегна малко, а ти ще ми почетеш.
Баба Евдокия се отпусна в леглото и притвори очи. Както обикновено, Виктор разгърна една от същите онези полуразпаднали се книги. Те изглеждаха по-древни и от античния свят, който описваха. Момчето изчиташе всяка дума тъй изразително, сякаш рецитираше пред публика. За баба му нямаше значение коя история е избрал, откъде ще започне или докъде ще стигне. Ако след второто изречение бе захванал да чете обяви за апартаменти под наем, нямаше и да забележи. Но баба се успокояваше и унасяше от гласа му. И се усмихваше насън. А това бе достатъчно.
След няколко страници за съюзите и предателствата на подлия Деметрий Виктор спря и понечи да излезе, но тъкмо тогава баба му се размърда и сънено промълви:
– A, Вики! Не съм разбрала, че си тук. Не си ли на училище?
– Не, бабче. Поспи си.
Старицата отново затвори очи, момчето я зави с тънкия памучен чаршаф и тихомълком се измъкна.
