„Град Бохейн” – впечатляващ езиков експеримент в дистопия от Кевин Бари

Носителят на Европейската награда за литература 2012 Кевин Бари пренася читателите в 2053 година с най-новия роман в каталога на издателство ICU. Издаден дни преди Пролетния базар на книгата, „Град Бохейн“ е симбиоза между красотата на ирландската литература и гротеската на едно бъдеще без технологии, управлявано от враждуващи банди.

2053 година, град Бохейн

Град сякаш роден от реката, чието име носи, Бохейн непрестанно е раздиран от конфликти между бандите на примитивните Кюсаци и елегантните Контета, предвождани от Логан Хартнет.

Логан отдавна познава тънкостите на криминалния свят. Преди повече от две десетилетия, той наследява трона от отдавна изчезналия легендарен бохейнски бос Бродерик Скитника. Насърчаван от своята майка, която е истинският пълководец в сянка, Хартнет се превръща в безскрупулен лидер, отдаден на своята банда.

Бродерик изчезва мистериозно, за да се завърне също толкова мистериозно в едно октомврийско утро. Бохейнци са в очакване да разберат какво го е привлякло обратно в града. Дали младежката му любов, днес съпруга на Логан, ще избере да се върне при него? Дали пламъците на враждата между Контетата и Кюсаците ще изпепелят града?

Изкушения и болка, и копнеж – това е то, лятото.

Паралелните нишки постепенно се заплитат в стегната мрежа, която лесно задържа читателското внимание. Кратките глави, изобилстващи от диалози, позволяват проследяването на конфликтите в задъхващ спринт. Пленяващи в своята комплексност, героите изненадват с изобретателност и с красотата на измисления си диалект. Бари създава не просто нов град, вдъхновен от португалския Порто, а цяла вселена, в която границите на моралното се размиват.

„Град Бохейн“ е книга за ценители, които знаят как да усетят ритъма и истинския пулс на една добре написана история. Преводачката Елка Виденова умело пресъздава специфичния език, с който Бари привлича вниманието както на читателите, така и на литературните критици.

Кевин Бари е роден през 1969 година в Лимерик, Ирландия. Автор на три сборника с разкази и три романа, той дебютира с “Град Бохейн”. Бари е носител на редица литературни награди, сред които International Dublin Literary Award и Наградата за литература на Европейския съюз, Goldsmiths Prize, Rooney Prize за ирландска литература, номинация за Booker Prize и др. Негови есета и разкази са излизали в Guardian, Irish Times, New Yorker и Granta.

Пътешественик по душа, до средата на трийсетте си години Бари живее на седемнайсет различни адреса из цяла Европа, преди да се установи в графство Слайго, Ирландия.

Преводачката на книгата Елка Виденова е родена през 1975 година. Наред с хилядите страници юридически и технически текстове превежда и редактира – от и на английски – художествена литература и публицистика, наръчници по икономика и книги за деца. Сред авторите, чиито книги е превеждала, се нареждат Джесика Парк, Яа Джаси, Колъм Тойбин, Йосип Новакович, Джон Ъпдайк, Гор Видал, Малкълм Гладуел, Джошуа Ферис, Рам Чаран, Стефани Майер, Сара Дюнант, Ян Геел и други. От 2019 година Елка Виденова е и хоноруван преподавател в СУ Св. Климент Охридски.

По-долу четете откъс:

Супа от раци

Кафене Хо Пий Цинг О Кей, малко след полунощ. Три димящи купички супа от раци си проправяха път от кухнята в ръцете на безмълвния, намусен чичо Цинг.

Купичките бяха поставени церемониално пред следните особи:

Господин Логан Хартнет, по прякор Албиноса, също и Дългия. Господинът седеше и видимо се наслаждаваше на момента, зает да чопли късчета кашу измежду жълтите си зъби. Издокаран в шикозен сив винилов костюм с класическа кройка – лъскавият плат отразяваше нанизите лампички в кафенето, – а на облегалката на стола му бе преметнат шлифер от същия сив винил. Изискано копеле, не ще и дума.

Госпожица Джени Цинг, собственичка на Хо Пий, откак депресираната ѝ майка бе хвърлила умопобърканото си тяло в реката (с лека засилка от скалите) заради дългове от кучешки боеве (според някои) или заради упоритата жилка на лудост в семейство Цинг (според други). Джени изгледа възмутено гъстата, тлъста супа, сякаш искаше да каже: Да си трупна такова нещо на задника? Никога! и избута купичката. Облечена беше в бял кожен гащеризон и ботуши с цип като на конен полицай, косата ѝ разпусната. В тоя сезон беше боядисана на кичури и подстригана на бретон, който издухваше ведно с ритмични облаци цигарен дим.

Госпожа Маку Хартнет, по баща Симао, родом от кафене Алядос, кралица на Контетата, в скъпа плетена кашмирена рокля по тялото под тънко манто (кремаво), които, можете да сте сигурни, ѝ бяха стрували не един и два петака в лъскавия бутик в Новия град, в който си ги беше набелязала. Гледаше сърдито Джени, гледаше сърдито Логан и си мислеше: На четиресет и три шибани лазарника съм, за какъв дявол седя тука и обсъждам шибаната война между бандите?

– Колко клана ще прати Кюс освен своя? – попита Джени.

– Най-много три – отвърна Логан. – Макгроарти със сигурност са на негова страна. Винаги им е бил къс фитилът. Вадят нож и заради наебана муха. Линейн също. Линейн лесно можеш ги купи, винаги са били за продан. Оттам насетне…

Махна пренебрежително с ръка, за да покаже колко рехави са редиците от Възвишенията.

– Доста врява вдигат като за три клана – измърмори Маку.

– Ако държиш да гледаш песимистично, сърце мое, може и така да се каже – измърмори Логан.

Истината бе, че нямаше как да не ги чуе: скалите над Бохейн кънтяха от дивашки викове.

– И цяла гора огньове, Логан. Видях ги, като слизах от къщата.

Така беше, по скалите танцуваше цяла върволица огньове – посланието беше ясно: северняшките кланове са готови за война.

– Да ги палят колкото си щат. Замисли се за друго, Маку, ако обичаш – никога, нито веднъж през целия си шибан живот, не си имала хубаво предчувствие в нощта преди война.

– Може би идва момент, когато поредната война се оказва последна, Логан.

Логан изгледа сърдито жена си, но не даде израз на недоволството си, вместо това изви шия и обърна студен, усмихнат поглед към лейтенанта си.

– Джени, малката, чувам, че си станала редовен посетител на Бохейнска прегръдка?

Джени Цинг дори не трепна.

– Оказа се, че в хотела можеш да научиш прелюбопитни истории за бохейнското изгубено време – каза.

– Така ли? – обади се Маку. – Какви точно?

– Всякакви пикантерии. Как някои се издигат, други пропадат.

– Сигурно бая неща знае за теб скъпата ми свекърва.

Джени я изгледа остро.

– Също и откъде са се довлекли някои хора. Навремето, така да се каже.

От ламинираните плакати по стените се звереха петли, прасета, плъхове. Над пластмасовите масички, от стена до стена, бяха опънати лампички и светеха зловещо. Логан сърбаше супата с усмивка – обичаше бой между котки.

Маку, любезна като превтасала отрова, не се сдържа:

– И откъде са твойте хора, Джени?

Джени извади пурета от джобчето над сифоните си, подряза я и запали, засмука дълбоко и издиша кафеникав дим.

– Дошли са много преди изгубеното време. Мъглеград е вдигнат с наша кръв. Стар род е Цинг. Не сме се домъкнали с последната вълна, госпожо.

Ръката ѝ, стиснала цигарата, бавно изписа вълна във въздуха и димът остави неразгадаеми следи в призрачната светлина.

– За това спор няма – съгласи се Маку. – Мъкнете се из уличките, откак се помня. Пъхате си носа навсякъде.

– Дами – намеси се Логан, – моля ви.

Отмести купичката. Сплете дълги пръсти над плоския си корем. Винаги се чувстваше уютно в навечерието на война. Знаеше, че Кюсак Зъркела трудно ще удържи песоглавците си, и беше в отлично настроение, изпълнен с очакване. Когато оглавяваш банда, редовните демонстрации на сила са задължителни – за да държиш града нащрек и също толкова важно, да поддържаш момчетата във форма. Твърде много слънце и сладък живот и момчетата затлъстяваха, почваха да любезничат и да отделят прекомерно внимание на модните списания.

Джени Цинг погледна Логан, после Маку и отново Логан.

Джени Цинг вдигна вежда и издуха кълбо дим към кования месингов таван на Хо Пий.

Джени Цинг си каза: Това ли е то, да ръководиш шибаната банда на Лабиринта?

– Ще вдигаме ли знамената? – попита.

– Непременно – отвърна Логан. – Като ще правим нещо, да го правим като хората.

– Тия знамена са ми трън в задника – отвърна Джени. – За какъв дявол ще маршируваме със знамена, Х.? Това да не ти е парад по случай Свети Патрик? Давай да излизаме и да ги погваме тия копелета. Знамената нямат значение, щом ще колим боклук от Възвишенията, сещ’се?

Логан въздъхна по бащински снизходително.

– Джени? В крайна сметка не сме диваци. Ако утре някой младеж се озове в гробището, трябва да се знае кой носи отговорност. Знамената на Контетата трябва да бъдат развети.

– Тия сантиментални лайна ми лазят по нервите – изръмжа Джени. – Шибани знамена и шибани флагове…

– Май чувам Гърли да говори – подхвърли Маку.

– И на мен така ми се струва – съгласи се Логан с усмивка.

За Гърли Хартнет се знаеше, че е на нож с традициите. Нея ако питаш, Бохейн прекаляваше с лигавщините и сантименталностите. Естествено, това не ѝ пречеше да се отдава на спомени.

– Казвам само, че си имаме достатъчно работа и без да разиграваме циркове…

– Джени – прекъсна я Логан строго, – не го наричай цирк.

– Казвам само…

– Джени? Стига, моля те.

– Но Гърли смята, че…

– Остави я шибаната Гърли! Аз ръководя проклетите Контета!

– Така ли, Х.? Тогава защо Гърли подписа поканата?

Леденият му поглед би разтреперил някой по-плах мъж, но не и Джени.

– Заради жеста – отвърна той. – Наречи го протокол, ако щеш. Нека си мисли, че още е на руля. Това я държи, нали разбираш.

Настъпи мълчание.

Логан се намуси.

Джени продължи да пуши.

А Маку се взираше в зеленикавата мъглица на нощния Мъглеград. Започнало бе сутрешното шествие на наркомани, пияндурници и курвари. Замисли се – пряко волята си – дали и той не броди някъде из улиците. Дали ще го разпознае по походката. Дали е запазил някогашната горда осанка. Така и не беше отговорила на писмото. Второ не получи. Минали бяха шейсет дни, откакто ѝ връчиха първото.

Джени Цинг се смъкна от стола и тръгна към вратата. Отвори я и отвън нахлу уличната тупурдия.

– Колко време им даваш, Х.?

– Доколкото познавам Кюсаците, няма да се наложи да чакаме.

– Контетата готови ли са? – обади се Маку.

– Спри да се тревожиш, момиче. Готови са от седмици, нали, Джен?

– Могат да схрускат и дете, Х.

Логан дояде супата, остави лъжицата и сплете пръсти върху корема си.

– Върви да провериш, Джени.

– Война! – възкликна Маку. – Мамка му, вече сме на по четиресет и кусур!
– Такъв е животът, момиче – отвърна Логан.

– Докога, Логан?

Джени прекрачи прага и махна с ръка.

– Много здраве на Гърли – подвикна Маку.

Джени измърмори някаква мръсотия под нос.

– Какво каза, малката?

– Нищо, госпожо Хартнет.

– Някой ден ще ми паднеш, тесноока кучко, чуваш ли? – подвикна Маку.

– Дами, престанете! Моля ви! – намеси се Логан.

– Не я ли чу, Логан? Щяла да ми изправи очите, моля ти се!

 

Можете да поръчате книгата ТУК.