За първи път на български език: Четем продължението на „Мостовете на Медисън“

За първи път на български език излиза продължението на класиката „Мостовете на Медисън“. Книгата „Безброй далечни пътища“ от Робърт Джеймс Уолър ще бъде на книжния пазар още в четвъртък, благодарение на издателство „Лабиринт“.

Преводът е поверен на Стоянка Сербезова-Леви, а художник на корицата е Иван Масларов.

„Мостовете на Медисън“ на Робърт Джеймс Уолър са се превърнали в съвременна класика, в една от най-четените и обичани книги вероятно защото всички сме били подвластни на това велико чувство – любовта, всички сме били ранени от тъгата на раздялата, всички сме били изправени пред невъзможния избор между дълга и зова на сърцето.

Питали ли сте се какво е станало с Робърт Кинкейд и с Франческа? Какъв е бил по-нататъшния им живот? Дали страстта между тях е припламнала като буйно разгорял се огън колкото да бъде потушена бързо от хладните доводи на разума? Или ги е преследвала до края на дните им? И дали съдбите им все пак не са се пресекли отново?

Отговори на тези и на много други въпроси ще намерите в „Безброй далечни пътища“, вълнуващото продължение на „Мостовете на Медисън“.

По-долу четете откъс от книгата:

Роузманският мост стоеше смълчан в студеното ноемврийско утро, след малко от северозапад излезе вятър и кафявият магарешки бодил и есенните листа, които бяха останали по клоните на дърветата, зашумоляха. Сивата боя по дъските на моста се лющеше, а червената беше избледняла и той беше провиснал още повече в сравнение с 1965 година, сякаш се опитваше да стигне водата долу. Сякаш умираше бавно, след като беше живял сто години и очевидно никой не се интересуваше от него.

Река Мидъл беше плитка и бистра през този сезон, точно преди да се предаде и да замръзне през зимата. Клокочеше и се пенеше около камъка, на който навремето Робърт Кинкейд беше седял и беше гледал Франческа, докато тя надничаше през пролуката между две от страничните му дъски.

Някои неща са вечни, помисли си Франческа, камъните, реките и старите покрити мостове. Други са преходни, горещите августовските нощи и всичко, което те носят, а ние живеем без тях, накрая умираме и не оставяме следа след себе си, освен следата от порочната и почитана жена с ум и тяло на фермерска съпруга от Айова.

Франческа се усмихна при спомена за една история, която ѝ беше разказал Робърт Кинкейд. Тогава той бил под един друг мост с високи до коленете гумени ботуши и използвал широкоъгълен обектив, така че мостът сякаш да изчезва в далечината горе. След като направил снимката, ботушите му били затънали в калта. Загубил равновесие и започнал да пада назад, както държал фотоапарата високо над главата си. Паднал по гръб, а ботушите му стърчали от тинята.

– Дълго лежах, гледах небето и се присмивах на себе си. После изгазих от реката и тръгнах по чорапи нагоре по течението. Но успях да направя снимката. Това е най-важното.

Тя му каза, че той с лекота се присмива на себе си. Беше го направил няколко пъти, откакто двамата бяха заедно.

Кинкейд се усмихна и отвърна: 

 – Според мен има два основни признака за зрялост. Единият е способността да се присмиваш на себе си. Повечето хора възприемат себе си и живота си много по-сериозно, отколкото изискват обстоятелствата, без да осъзнават колко е нелепо това. Аз обаче се забавлявам, като се присмивам на глупавите неща, които върша. А аз върша много глупави неща и през повечето време ми е забавно.

Франческа го попита кой е другият признак за зрелост.

– Способността да се усмихваш, да се възхищаваш на постиженията на хората, вместо да се мръщиш от завист – отвърна той без колебание. – Спомням си, че когато за първи път чух Бах, спонтанната ми реакция беше усмивка. Впоследствие си спомнях тази реакция, а не какво съм слушал, и ми беше приятно, винаги съм се опитвал да запазя такава нагласа. Веднъж, беше преди войната, седях в едно кафене в Париж и слушах един китарист, циганин на име Джанго Райнхарт. Използваше два от пръстите си, другите беше загубил при пожар и въпреки това свиреше с невероятна бързина и чистота. Тогава реакцията ми беше същата. Възхищение, а не завист. – Кинкейд вдигна лявата си ръка и сви безименния и малкия си пръст, сякаш свири на китара. – Някъде в архива имам една снимка на Джанго Райнхарт, на която той се е облегнал на една сграда и пуши, а през рамото му е преметнат дъждобран. Само два пръста и показалец. Невероятно. Виждал съм снимки от времето на Мексиканската революция на фотограф, не знам как се казва, но е работил с много по-примитивно оборудване от моето. Прекрасни снимки, забележително майсторство. Скулптурите на Теодор Розак, картините на Пикасо и така нататък. Вместо да изпитваш завист, просто се усмихваш и се стараеш да бъдеш добър в работата си. Да преодоляваш недостатъците си, вместо да търсиш недостатъците на хората около себе си. Но повечето хора правят точно обратното. Според мен защото е много по-трудно да полагаш усилия, отколкото да хленчиш. – Той замълча и се усмихна отново. – Ако зададеш най-обикновен въпрос на някой, който като мен живее сам, той ще ти разкаже повече за това, за което си го попитал, отколкото ти е нужно да знаеш. Извинявай.

Шестнайсет години по-късно Франческа допря длан отляво на моста, където беше закачила бележката си за Кинкейд: „Ако отново имате желание да вечеряме заедно „в часа на нощните пеперуди”, заповядайте довечера, когато приключите със снимките. По което и да е време”.

Господи, какво я беше прихванало, чудеше се тя, както безброй пъти досега. Рискът, фаталното хвърляне на коварните зарове в един безупречен дотогава живот. Разтварянето на мантията, докато порочната и почитана жена заемаше полагаемото ѝ се място през онези четири дни на дълбока драма, останалата неразрешена.

Бих го направила отново с него, заради него, каза си тя с усмивка. Предполагам, моят най-голям грях е, че с малки изключения никога не съм се съжалявала и никога няма да съжалявам за това.

Един гълъб излетя от гнездото си под на покрива на моста и я стресна. Тя свали ръката си от старата дъска и се отправи по дългия път обратно към къщата си, както през по-голямата част от живота крачките ѝ бяха толкова отмерени, че понякога ѝ се искаше да изкрещи. Робърт Кинкейд ѝ беше помогнал да се научи да потиска крясъка и да продължава напред.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.