Четем „Избрани разкази“ от Кларк Аштън Смит

Избрани разкази от Кларк Аштън Смит излизат с логото на издателство „Изток-Запад“.

Настоящият сборник включва избрани разкази на К. А. Смит. Действието в тях се развива в древните Хиперборея и Атлантида, в митичната средновековна област Авероан, на последния континент на Земята – Зотик, на Марс, Венера, в алтернативни светове и други измерения – места, населени с могъщи некроманти и храбри воини, крадци, търсачи на приключения или забранени познания, причудливи същества, богове, демони, извънземни и безименни чудовища. Ще станете свидетели на невиждани ритуали, заклинания,  болести и проклятия, ще се разходите в загадъчни градове, храмове, гробници и градини и ще се докоснете до чистото, абсолютно зло, което никога не е било виждано, но е някъде там… и ви очаква.

Никой не напипва така добре нотката на космическия ужас. По своята демонична странност и изобилие на идеи г-н Смит е може би ненадминат от друг писател. Кой друг е виждал толкова великолепни, пищни и трескаво изопачени видения на безкрайни сфери и множество измерения и е останал жив, за да ги опише?, пише Х. Ф. Лъвкрафт.

Чудовищно ярко въображение, силно иронично чувство за хумор и неутолим афинитет към зловещото… истински гигант в сферата на фантастичното, коментира Л. Спрейг де Камп.

Направете една крачка през прага на неговите истории и ще се потопите в цвят, звук, вкус и текстура; в език. Той изпълни съзнанието ми с невероятни светове, невъзможно красиви градове и още по-фантастични същества, пише Рей Бредбъри.

Кларк Аштън Смит (1893–1961) е американски автор на хорър, фентъзи и фантастика, един от „голямата троица“ на прочутото сп. „Уиърд Тейлс“ заедно с Лъвкрафт и Робърт Хауърд, с които често го сравняват. Въпреки че днес е известен най-вече с приноса си към митовете за Ктхулу, той е самобитен писател, който не спира да вълнува читателите с уникалните си магични светове. Творчеството му е оказало силно влияние върху редица известни автори – като се започне с Лъвкрафт и Хауърд и се стигне до Майкъл Муркок, Джак Ванс, Фриц Лейбър, Робърт Блох, Харлан Елисън, Рей Бредбъри и Клайв Баркър.

Откъс от разказа „Неизмерим ужас“

Не го казвам, за да се хваля, ала малодушието никога не е било сред моите недостатъци. Безсмислено е да се хваля, като се има предвид почетната грамота, че съм въздушен ас в шест междупланетни експедиции. Трябва обаче да знаете, че няма да се върна на Венера при никакви обстоятелства – нито за изобилието от платина и радий по планинските ѝ склонове, нито за всичките лечебни сокове, полени и растителна амбра в нейните гори. Винаги ще има мъже, готови да изложат живота и здравия си разум на заплаха в търговските пунктове на Венера, както и глупаци, които не спират да предприемат околосветско пътешествие в свят с неземни опасности. Но аз дадох дължимото си и разбрах, че Венера не е създадена за човешки нерви и човешки разсъдък. Противната плодовитост на безбройните видове в прекалено горещите джунгли идва до гуша на всеки; да не говорим за начина, по който толкова много пунктове и техните сгради от неоманганова стомана биват безследно заличени между заминаването на един космически кораб и пристигането на следващия. Не, Венера не е подходяща за хора. Ако все още се съмнявате, чуйте моя разказ.

Бях в първата експедиция до Венера под командването на адмирал Карфакс през 1977 г. Единственото, което успяхме, беше да кацнем, но после се принудихме да се върнем на Земята поради недостиг на кислород, дължащ се на сериозна грешка в пресмятането на нуждите ни. Установихме, че не е безопасно да дишаме гъстия, пълен с пари въздух на Венера, освен ако не е за кратки промеждутъци, а не можехме да си позволим да източваме повече от резервоарите си. През 1979 г. се върнахме, този път с по-добра екипировка за всякакви обстоятелства, и кацнахме на високо плато близо до екватора. Това плато, със сравнително малко представители на вредната флора и фауна, за разлика от пълните с пропасти и покрити с изпарения джунгли, трябваше да стане база за нашите проучвания.

Почувствах, че ми е оказана изключителна чест, когато адмирал Карфакс разпореди да отговарям за въздушния катер, чиито отделни части бяха извадени от търбуха на огромния космически кораб и сглобени за местни нужди. Аз, Ричард Хармън, бях обикновен инженер, трети помощник-пилот на космическия съд, без каквито и да е претенции за научна слава; а четиримата мъже под мое ръководство, оставени на моите грижи, до един бяха експерти с международна известност. Това бяха ботаникът Джон Ашли, геологът Аристид Роше, биологът и зоолог Робърт Манвил и Хюго Маркхайм, началник на Интерпланетарната инспекция. Карфакс и останалите шестнайсет души от екипажа щяха да останат на космическия кораб, докато не се завърнем и не представим доклада си. Възнамерявахме да следваме екватора, често да кацаме, за да правим наблюдения отблизо, и ако сметнем за необходимо, да обиколим цялата планета. В наше отсъствие щяха да сглобят още един въздушен катер – за надлъжно обследване на полюсите.

Катерът беше от вида, който сега често се използва за летене на всички равнища на земната атмосфера. Изработен от алуминий и закален с неонин, той беше просторен и удобен, с илюминатори от синтетичен кристал, по-здрав от стомана, и можеше да се херметизира. Двигателите му бяха от обичайния вид, работеха с атомно гориво и притежаваха допълнителен комплект от старите електросоларни турбини за спешни случаи. Имаше системи за отопление и охлаждане, беше снабден с електронни картечници с обсег четиридесет мили, а за ръчно оръжие носехме голямо количество инфрачервени гранати, термопомпи и нулиращи помпи, защото не знаехме какви враждебни форми на живот може да срещнем. Хората не бяха изобретявали по-смъртоносни от тези оръжия; с тях и дете можеше да погуби цели армии. Сега обаче ми иде да се усмихна на тяхната неадекватност… 

Платото, на което бяхме кацнали, се намираше на голяма височина, в планинска верига, която нарекохме Пурпурните възвишения, защото бе покрита от подножието до върха си с огромни, дълги две стъпки лишеи с плътен тирийски цвят. И на платото имаше места с такава растителност – там, където почвата беше прекалено бедна, за да храни по-сложни растителни форми. Сред множеството от гейзери и рогатите, фантастични върхове, които периодично се виждаха в пълния с пари въздух, ние се бяхме настанили в поле с лишеи. Дори и там трябваше да бъдем с охладителни скафандри и да носим кислород винаги, когато излизаме от космическия кораб, иначе от високата температура за няколко минути щяхме да се сварим като на пара, а и извънземните газове във въздуха бързо щяха да ни погубят. При тези обстоятелства беше странна работа да сглобяваме въздушния катер. С огромните скафандри и маски от зелен витриол сигурно приличахме на група усилно трудещи се демони в изпаренията на Огнената геена.

Никога няма да забравя часа, когато ние петимата, избрани за това първо откривателско пътуване, си взехме довиждане с адмирал Карфакс и останалите, подир което се качихме на въздушния катер. Необяснимо защо ни обзе по-голямо вълнение, отколкото изпитвахме в началото на пътешествието ни през звездното пространство. Разбира се, двайсет и трите хиляди мили от намислената обиколка щяха да бъдат дреболия, но на какви ли чудеса и феномени щяхме да попаднем? Ех, защо ли не знаехме истината! Всъщност имахме късмет, че нямаше как да я знаем… 

Като летяхме много бавно, толкова ниско до повърхността, колкото бе възможно, излязохме от платото и се спуснахме през дълъг, завзет от джунглата проход, към екваториалните равнини. Понякога, дори когато почти докосвахме върховете на растенията в джунглата, попадахме в безкрайни, влачещи се вълма облаци, а на други места виждахме само на няколко мили пред нас или пък различавахме нажежената до бяло ослепителна светлина на тропическото слънце, което неизменно висеше в небето, достигнало зенита.

Имахме само бегла представа какво расте на повърхността. Виждахме неясна маса от синкаво и белезникаво зелено, избледняло мораво и шафранено жълто с оттенъци на нефрит. Беше ни ясно обаче, че това по-скоро са камъш или грамадни треви, а не дървета. Дълго време напразно търсихме място, където да кацнем и да започнем проучването си.

След като летяхме един-два часа над гъстата джунгла, прекосихме голяма река, която едва ли беше много далече от точката на кипене, ако можеше да се съди по стълбовете пара, които се виеха над нея. Там можахме да измерим височината на джунглата, защото бреговете бяха белязани от титанично дълги тръстики на сегменти от по десетина ярда, които се издигаха във въздуха на десет пъти по-голяма височина, засенчени от дървесните папрати зад тях. Но дори и там нямаше подходящо място за кацане. Прекосихме и други реки, пред някои от които Амазонка би изглеждала като поточе през лятото, и вероятно още час се носихме над изпаренията от древната гора, преди да стигнем до поляна без растителност.

Щом зърнахме мястото, веднага се почудихме какво е. Приличаше на лъкатушещ, широк миля откос в джунглата, чието начало и край се губеха в изпаренията. Синкаво-червената повърхност като че ли беше прочиствана наскоро, защото бе гладка и гола, сякаш отгоре ѝ бяха минали безброй парни валяци. Бяхме невероятно развълнувани, защото си казахме, че това ще е дело на разумни същества, от които засега не бяхме попадали на никаква следа. 

Внимателно приземих катера на просеката, близо до края на джунглата. Облякохме си охлаждащите скафандри и се въоръжихме с термопомпи, развинтихме седеминчовия кристал на люка и излязохме навън.

Любопитството, което изпитвахме към голото пространство, се изпари пред изумлението ни от съседната гора. Съмнявам се, че мога да ви създам истинска представа за какво ставаше дума. И най-пищната тропическа джунгла на Земята беше като царевична нива в сравнение с нея. Нейното плодородие изглеждаше зашеметяващо, плашещо, ужасяващо. Всичко бе обрасло, нагъсто и в изобилие; още докато човек гледаше, буйната растителност се наместваше, надигаше и напластяваше. Навсякъде кипеше живот: всичко вреше, пъплеше, множеше се, гниеше. Вярвайте ми: наистина виждахме растежа и разложението, сякаш бяха заснети на забавен кадър. Разнообразието беше кошмар за ботаника. Ашли ругаеше като хамалин, докато се опитваше да класифицира част от намерените неща. И Манвил си имаше проблеми, защото из чудовищните гори пърпореха, пълзяха, блъскаха се и летяха всевъзможни неизвестни насекоми и животни.

Направо ме е страх да опиша някои от растенията. Стига да кажа за надвисналите над главите ни папратови палми с техните месести листа, болезнено морави на цвят. Ами малките растения, които никнеха под тях или от стеблата и клоните им? Половината бяха невероятни паразити, а много направо ставаха саркофази за другите. Имаше камбановидни цветя с размерите на бъчви за вино и върху всичко, минаващо отдолу, капеше парализираща течност, докато труповете на летящи гущери и странни безкраки млекопитаещи се разлагаха в кръг под тях, а от гнилочта, където бяха поникнали, се подаваха нови цветя. Имаше растителни мрежи, в които се бяха хванали гърчещи се създания – мрежи като сплетени космати въжета със зелен цвят. Имаше нашироко плъзнали ниски струпвания от фунгоиди, които като блато всмукваха нищо неподозиращите настъпили ги твари. Виждаха се и орхидеи, невъобразимо нелепи наглед, които пускаха корени само в телата на живи организми, така че много представители на фауната имаха за украса флорални паразити.

И макар че всички бяхме въоръжени с термопомпи, не си позволихме да се отдалечим в горите. Навсякъде наоколо никнеха нови растения и почти всичко – и от животинския, и от растителния свят – имаше хранителни въжделения към нас. Наложи се да пръскаме с термопомпите ластари и клонки, които се увиваха около нас, а освен това скафандрите ни бяха плътно покрити с белия полен на месоядни растения – полен, упойващ безпомощните чудовища, върху които падаше. Един същински бегемот с глава и предни крака на динозавър изведнъж изникна от папратите, които бе стъпкал, и се извиси над нас, но избяга с писъци, подобни на оглушителна гръмотевица, когато насочихме към него топлинните лъчи, докато дебелата му като броня кожа не започна да цвърти. Дългокраки змии, по-големи от анаконди, дебнеха наоколо и бяха толкова проклети, а и прииждаха като такова непрекъснато увеличаващо се множество, че ни беше трудно да ги отблъснем. Затова се оттеглихме към кораба.

Когато стигнахме до просеката, където преди минути земята бе съвсем гола, видяхме, че са поникнали нови дървета и растения, които започват да я превземат. При скоростта им на растеж след час-два катерът щеше да изчезне от погледа, скрит от тях. Почти бяхме забравили колко ни озадачи голото пространство, но сега проблемът се появи с възобновена сила. 

– Хармън, тази просека трябва да е била направена през последния час! – възкликна Манвил, когато се качвахме в катера, изостанали от другите.

– Ако тръгнем по нея – додадох аз, – скоро ще открием кой или какво я прави. Склонни ли сте на едно леко отклонение, приятели?

Бях затворил люка и сега говорех на четиримата си спътници. Никой не се възпротиви, макар че, ако следвахме просеката, щяхме да тръгнем по диагонал от предвидения курс. Всички бяхме нащрек, обзети от вълнение и любопитство. Никой не можеше да изложи предположение, което да изглежда вероятно, относно нещото, оставило широка цяла миля следа. Освен това не можехме да решим в каква посока се беше движило.

Включих двигателите и с познатия рев от разлагащите се въглеродни атоми в цилиндрите под нас се издигнахме чак до върховете на папратовите дървета, а после подкарах катера над просеката в посоката, в която сочеше носът му. Скоро обаче открихме, че сме на погрешен път, защото новите растения под нас станаха непропорционално високи и дебели, сякаш могъщата джунгла се мъчеше да запълни празнотата, запазила се в средата ѝ. Затова обърнах летателния апарат и се върнахме назад.

Не вярвам да бяхме разменили и пет-шест думи помежду си, докато следвахме просеката, когато видяхме по върховете, че растенията се смаляват, докато отново не се оголи пурпурносинкавата почва. Представа нямахме какво следва да открием, а и вече бяхме прекалено развълнувани дори за да изказваме предположения. Честно ще си призная, че ако става въпрос, и самият аз се усещах леко изнервен – нещата, видени вече в гората, заедно с внушителната доскоро просека, която не можеше да е направена от земна машина, стигаха, за да се наруши равновесието на човешката система. Както вече казах, не съм страхливец; без да мигна, съм посрещал не една опасност далече от Земята, но вече бях започнал да подозирам, че се намираме сред неща, които не бяха предназначени за човешки очи, а и за човешко въображение. Малко оставаше да ми прилошее от отвратителното плодородие на джунглата. Кой тогава можеше да бъде извършителят, разчистил мястото по-успешно от машина, изорала поле? 

Наблюдавах в рефлектора до мен забулената в изпарения картина пред нас, а другите се бяха залепили за кристалинните илюминатори. Засега не се виждаше нищо необичайно, но започ­нах да забелязвам леко, необяснимо ускорение в движението на катера. Не бях променял скоростта; летяхме бавно, с не повече от сто и петдесет мили в час, но сега се забързвахме, сякаш бяхме попаднали в силен въздушен поток или ни привличаше магнетична сила. 

Изпаренията пред нас се бяха сгъстили, а сега се бяха завихрили от двете ни страни и пейзажът напред се виждаше в продължение на много мили. Мисля, че всички едновременно забелязахме Нещото, но половин минута никой не проговори. После Манвил каза много тихо: „Боже милостиви!“

Пред нас, на не повече от половин миля, просеката беше изпълнена от край до край с движеща се маса с цвета на земен червей, по-висока от джунглата. Издигаше се като стръмна скала и ние летяхме към нея. Виждахме, че бяга от нас, че пълзи напред през гората. Консистенцията на грамадата беше като на медуза. Надигаше се и спадаше, разширяваше се и се свиваше бавно и ритмично, и при всяко свиване цветът ѝ ставаше по-наситен. 

– Живот! – промълви Манвил. – Непозната форма на живот в мащаб, който не би бил възможен в нашия свят.

Можете да поръчате книгата ТУК.