Американската писателка Емили Сейнт Джон Мандел, позната на българските читатели с феноменалната антиутопия „Станция Единайсет“, се завръща на български със завладяващ нов роман – безкомпромисен реализъм на крайностите, до които човек може да стигне по пътя си.
„Стъкленият хотел“ е вдъхновен от най-голямата финансова измама в историята – аферата „Бърнард Мадоф“, в която се оказват въвлечени около три милиона инвеститори, в това число стотици финансови институции, а финансовата пирамида поглъща около 64,8 милиарда щатски долара.
Това, което започва като измислена хроника на реални събития, прераства в безмилостен портрет на алчността и вината, любовта и илюзията, престъпленията и наказанията, както и на безбройните начини, по които търсим смисъл в живота си. Или по които го губим.
Винсънт работи в луксозния хотел „Кайет“, петзвездно убежище на усамотен остров. Една нощ съдбата ѝ взема неочакван обрат, който я среща с уважавания инвеститор Джонатан Алкайтис. Същата нощ някой оставя енигматична и зловеща заплаха върху стъклената стена на лобито: „Защо не преглътнеш натрошено стъкло“. На острова, където богатите бягат от света, някой знае истината за Алкайтис.
Знае, че високо над Манхатън, в своя замък от стъкло и бетон, много над дребните мечти за успех на обикновените хора, Алкайтис гради мащабна финансова пирамида. Знае, че шепа добре платени служители си затварят очите пред истината. Докато не става прекалено късно.
Измамната схема рухва, разорява мнозина и унищожава живота на наивниците, които години наред са се радвали на солидни приходи и са смятали бъдещето си за осигурено.
Винсънт трябва да избере дали да остане в своята златна клетка или да избере нова посока за своя объркан живот.
В смайващата си история за различните начини, по които оцеляваме в този объркан свят, Емили Сейнт Джон Мандел оголва чупливостта на човешките отношения. Защото всяка измама нанася своите опустошения.
„Стъкленият хотел“ е сложна плетеница от животи, която запраща читателя в онова гранично пространство между невинността и покварата. Там, където всяко решение е погрешно. Докато не открие, че на карта са заложени и собствените му представи за добро и зло.
1
ВИНСЪНТ В ОКЕАНА
Декември 2018 г.
1
Започваме с края: летях надолу покрай кораба в непрогледния мрак на бурята, дъхът ми секна от удара при падането, камерата ми литна в дъжда…
2
Помети ме. Думите, които написах на един прозорец, когато бях на тринайсет. Отдръпнах се и пуснах маркера от ръката си, все още си спомнях възторга от онзи момент, чувството в гърдите ми като фини отблясъци светлина върху късчета стъкло…
3
Дали съм се издигнала до повърхността? Студът е унищожителен, нищо друго не съществува освен студа…
4
Странен спомен: стоя на брега в Кайет, на тринайсет съм, усещам чисто новата си камера в ръцете студена и странна, снимам вълните на петминутни отрязъци и докато снимам, чувам собствения си глас да прошепва: „Искам да си ида у дома, искам да си ида у дома, искам да си ида у дома“, само че къде е този дом, щом не е там?
5
Къде съм? Нито съм във, нито съм извън океана, вече не чувствам студ, не чувствам вече нищо, знам, че има граница, но не мога да кажа от коя страна съм, и изглежда, мога да минавам от спомена в спомен, сякаш влизам от една стая в друга…
6
„Добре дошла на борда“, каза третият човек, когато за пръв път се качих на Нептюн Камбърленд. Погледнах го, неочаквано си спомних и си помислих: Ти…
7
Извън времето съм…
8
Искам да видя брат си. Чувам го да ми говори, спомените ми за него се лутат объркани. Съсредоточавах се с огромно усилие и изведнъж се озовах на тясна улица, в тъмното, в дъжда, в непознат град. Някакъв мъж седеше, останал без сили, пред нечия врата точно пред мен. Не бях виждала брат си от десет години, но знаех, че е той. Пол вдигна очи, достатъчно дълго, за да забележа, че изглежда ужасно, измършавял и изгубен, видя ме, но след това улицата трепна и изчезна…
2
ВИНАГИ СЕ ВРЪЩАМ ПРИ ТЕБ
1994 и 1999 г.
1
В края на 1999 година Пол учеше финанси в университета в Торонто, което трябваше да изживява като истински успех, само че нищо не беше както му се искаше. Като малък вярваше, че ще учи композиране, но в период на трудности преди две години беше продал кийборда си, а майка му не гореше от желание да подкрепя идеята за висше образование без никакво практическо приложение. След няколко престоя в рехабилитационни центрове той не можеше да я обвинява с чисто сърце, затова се записа да учи финанси с мисълта, че това е практична и впечатляващо достойна посока на развитие за възрастен човек: Погледнете ме, уча за пазарите и движенията на парични средства! Този бляскав план имаше един недостатък, а именно че темата му се струваше безумно скучна. Векът клонеше към края си и той имаше от какво да се оплаче.
Пол очакваше, че най-малко ще успее да създаде връзки в подходящите кръгове. Светът обаче продължава без изпадналите от него и между всепоглъщащата действителност и времето, в което изпълняваше задълженията на продавач в душегубни работни места, докато се опитваше да не мисли за всепоглъщащата действителност и времето, прекарано по болници и възстановителни центрове, Пол стана на двайсет и три и изглеждаше състарен. През първите няколко седмици в университета ходеше по купони, обаче открай време не го биваше да завързва разговори с непознати, а и всички му се струваха много млади. На изпитите в средата на срока се представи плачевно, затова в края на октомври прекарваше времето си или в библиотеката – в четене и мъки да породи в себе си интерес към финансите и да промени положението си, или в стаята си, докато все по-силен студ сковаваше града, който го заобикаляше. Стаята беше за един човек, защото един от малкото въпроси, по които той и майка му постигнаха съгласие, беше, че ще е истинска катастрофа, ако Пол има съквартирант и този съквартирант се друса, затова почти винаги беше сам. Стаята беше толкова малка, че в нея го обземаше клаустрофобия, която го отпускаше само ако седи срещу прозореца. Общуването му с другите хора вървеше ограничено и повърхностно. Откъм хоризонта все повече надвисваше тъмен облак изпити, а ученето даваше отчайващи резултати. Полагаше усилия да се съсредоточи върху теорията на вероятностите и случайните променливи. Мислите му обаче постоянно се залутваха към композиция за пиано, именно към онази издържана изцяло в до мажор мелодия, накъсвана от малки отрязъци разрушителни минорни акорди, за която беше наясно, че ще си остане недовършена.
В началото на декември Пол излезе от библиотеката едновременно с Тим, с когото посещаваха общи часове по два предмета, той също предпочиташе да седи на последната редица в залата.
– Довечера зает ли си? – попита Тим. За пръв път от доста време някой го заговаряше.
– Мислех да потърся място, където свирят. – Идеята осени Пол миг преди да я изрече, но изглеждаше като правилна насока за вечерта. Лицето на Тим леко просветля. И при предишния им разговор си бяха говорили за музика.
– Слуша ми се оная група „Балтика“ – сподели Тим, – но трябва да уча за изпитите. За тях чувал ли си?
– За изпитите ли? Да, ще се проваля зрелищно.
– Не. „Балтика“ – примигваше объркано.
Тим май не разбираше от шега, Пол се сети за тази особеност, която вече беше забелязал. Все едно говореше на антрополог от друга планета. Пол си помисли, че това може пък да е някакво начало на приятелство, но не можеше да реши как да поведе разговора: Забелязах, че и ти като мен май не си съвсем в час, да си сверим бележките, а пък и Тим вече се отдалечаваше в мрачната есенна вечер. Пол взе броеве на седмичниците от кутиите за вестници до кафенето и се върна в стаята си, където си пусна Петата симфония на Бетовен за компания и след това преглежда обявите, докато не откри „Балтика“. Групата щеше да свири на напълно неизвестно му място, някъде по Куин и Спедайна. Той кога последно беше излизал, за да послуша някоя група на живо? Пол си оформи косата на шипчета, махна ги, пак ги направи, пробва три ризи и излезе от стаята, преди да е предприел някакви други промени, отвратен от собствената си нерешителност. Застудяваше, но студеният въздух действаше някак проясняващо, терапевтът му беше препоръчал физически упражнения, затова реши да повърви.
Клубът се намираше в мазе под магазин за дрехи в готически стил, слизаше се по тъмно стълбище. Замота се на тротоара няколко минути, когато видя обстановката, притеснен, че може да се окаже някакъв готик клуб – всички щяха да се смеят на джинсите му и на ризата му с поло яка – но бодигардът на входа едва го удостои с поглед, а от посетителите само половината бяха облечени като вампири. „Балтика“ се оказа трио: бас китарист, друг един тип, който свиреше на непонятни електроники, прикачени към кийборд, и момиче с електрическа цигулка. Каквото и да правеха на сцената, звучеше не толкова като музика, колкото като зле настроено радио, всичко излизаше на странни изблици на статичен шум и откъслечни ноти, от онзи тип хаотична ембиънт електронна музика, която Пол, който цял живот беше почитал Бетовен, изобщо не проумяваше, но момичето беше красиво, затова реши, че всъщност няма нищо против. Ако не се наслаждаваше на музиката, поне можеше да се радва на гледката, която тя представляваше. Момичето се беше привело на микрофона и пееше Винаги се връщам при теб, обаче имаше ехо – онзи тип на кийборда беше натиснал крачен педал – и се чуваше като:
Винаги се връщам при теб, връщам при теб, връщам при теб…
Наистина беше лишено от хармония, гласът със звуците от кийборда и изблиците на статичен шум, тогава обаче момичето вдигна цигулката си и това се оказа липсващият елемент. Когато прокара лъка по струните, сякаш прехвърли мост между острови статичен шум и Пол успя да чуе как всичко вече си пасна, цигулката, статичният шум, мъглявата поддръжка на заден фон от бас китарата; за миг музиката го разтърси, после момичето свали цигулката си и музиката отново се разпадна до неравни съставни части, а Пол се почуди как изобщо някой би могъл да слуша подобна какофония.
По-късно, когато групата пиеше на бара, Пол издебна момент, в който цигуларката не говореше с никого, и я заговори.
– Извини ме, ей, само исках да ти кажа, че твоята музика ми харесва.
– Благодаря – каза цигуларката. Усмихна се, но по сдържания начин на изключително красивите момичета, на които продължението им е ясно.
– Наистина беше фантастично – каза Пол на бас китариста, за да не отговори на лошите очаквания и да подплаши цигуларката.
– Благодаря, приятел! – Бас китаристът така засия насреща му, че Пол се запита дали не е друсан.
– Аз съм Пол впрочем.
– Тео – каза бас китаристът. – Това са Чарли и Аника.
Чарли, кийбордистът, кимна и вдигна бирата си, а Аника погледна Пол над ръба на чашата си.
– Мога ли да ви задам един странен въпрос? – Пол страшно много искаше отново да види Аника. – Нов съм в града и не знам къде да ида да потанцувам.
– Даваш надолу по улица Ричмънд, после вляво – упъти го Чарли.
– Не, имам предвид, че съм бил на някои места тук, просто ми е трудно да намеря място, което да си струва, чудех се дали пък не бихте могли да ми препоръчате…
– О, да – Тео пресуши остатъка от бирата си. – Да, пробвай в „Систем саунд“.
– В почивните дни обаче е ад – осведоми го Чарли.
– Да, приятел, през почивните недей да ходиш. Вторник вечер бива.
– Вторник вечер е най-готино – рече Чарли. – Откъде си?
– Дълбините на предградията – отговори Пол. – Вторник вечер в „Систем“, добре, благодаря, ще пробвам. – Обърна се към Аника: – Може пък да те видя там някой път – и се оттегли светкавично, за да не види пълната ѝ незаинтересованост, която усещаше като студен вятър по гърба си чак до вратата.
Можете да поръчате „Стъкления хотел“ ТУК.