Четем „Майсторите и Голямото кино“ от Олга Маркова

„Майсторите и Голямото кино“ от Олга Маркова излезе в ново издание на „Изток-Запад“.

Издаването на цялостна трилогия за майсторите на Голямото кино е извикано на живот не само от необходимостта да се остави за поколенията един компактен труд, надникващ в творческата лаборатория; в търсенията и реалните постижения; в цената на успеха на уникални засега най-значими филмови автори. То е и резултат от високите професионални и любителски оценки на трите отделни книги, на които д.и. Олга Маркова е посветила последната четвърт от живота си. И в крайна сметка – пълното им изчерпване от книжарниците в страната, т.е. вече се оказват библиографска рядкост.

Тези своеобразни сборници от творчески портрети-интервюта с най-видни режисьори на съвременното кино – над 70 на брой (от Копола, сър Алън Паркър, Тео Ангелопулос, Робърт Олтман, Вим Вендерс, Оливър Стоун, Вернер Херцог; през Сергей Параджанов, Никита Михалков, Зануси, Костурица, Александър Сокуров, Отар Йоселиани, Николай Бурляев, Андрей Кончаловски, Иржи Менцел, Горан Паскалевич, Марлен Хуциев, Карен Шахназаров; до Тонино Гуера, Жан-Клод Кариер, Карлос Саура, Дейвид Линч, Такеши Китано, Клод Льолуш, Люк Бесон, Минчо Манчевски, Данис Танович, Биле Аугуст, Хю Хъдсън, Нури-Билге Джейлан, Джафар Панахи) – са твърде специфични по своята форма. Към тях са добавени и портрети на съвременни изключителни с приноса си актьори от ранга на Клаудия Кардинале, Джон Малкович, Франко Неро, Рупърт Еверет, Катрин Деньов, Василий Лановой, Владимир Висоцки, Джейн Фонда, Джералдин Чаплин, Гойко Митич, Людмила Чурсина, Любиша Самарджич. Те дават възможност да се проникне в тайните на любимата им професия; в техните прогнози за бъдещето на Седмото изкуство. Същевременно настройват читателя да се замисли над важни екзистенциални проблеми: за живота и смъртта; за смисъла на човешкото съществуване; за самотата; за вярата в истината и доброто…

Името на Олга Маркова, доктор по изкуствознание, присъства повече от тридесет години както по страниците на периодичния и специализиран печат, така и в предавания по радиото и телевизията. Обикновено се свързва с проблемите на изкуството, предимно с киното на днешния ден и неговите представители. Автор е на значими студийни изследвания за седмото изкуство и взаимоотношенията му с литературата, за същността на процеса екранизация, за ролята и приноса на най-известните български писатели в изграждане на художествения облик на българското кино, а също и на редица творчески портрети, монографии, рецензии, интервюта. Публикувала е редица книги, някои от които са преиздавани: “От литературата към екрана”, “Един час със…”, “Киното – изкуство или търг”, “Екранът – арена на мнения и съдби”, “Ролята на българската култура в световната цивилизация” (на английски език).

По-долу четете откъс от книгата: 

Познавам творчеството на Франсис Форд Копола и се възхищавам от него, но никога не съм си представяла режисьора в толкова демократична светлина, в каквато ми го откри личният контакт на гръцка земя. Може би защото в съзнанието ми още е жив документалният филм за снимачния процес на Апокалипсис сега, удостоен със „Златна палма“ в Кан и обявен от световната критика за „крайъгълен камък на киното, за уникално артистично и техническо постижение и свидетелство за непреходните стойности на нашата епоха (подобно на шедьоври като Сикстинската капела, Крал Лир и Деветата симфония/“. Няма да забравя ситуацията, когато Копола и целият екип са принудени по технически причини да прекъснат снимките на Филипините за неопределено време. Всички са достатъчно изнервени, а и самият остров ги притиска с ограничената си територия. Марлон Брандо постоянно се разхожда напред-назад, гладейки голата си глава, и потъва все по-дълбоко в образа на полковник Уолтър Кърц. А Мартин Шийн, преуморен, със сетни сили се оплаква, че не се чувства добре. Тъкмо в този критичен момент Копола отсича: „Престани да се глезиш!“ Всъщност само ден-два след това актьорът е откаран в болница с инфаркт…

Знаех, че напоследък режисьорът снима в Румъния и у нас – в Двореца в Балчик. Но не бях убедена, че ще отдели време да дойде предпоследния ден (26 ноември 2005) на 46-ия Международен кинофестивал в Солун, при това с дъщеря си София и сина си Роман, за да бъде удостоен тържествено в кинотеатър „Олимпион“ с Голямата награда „Златен Александър“ за цялостен принос във филмовото изкуство. Връчването на наградата се превърна в истински спектакъл, режисиран от самия Копола и аплодиран на крака от публиката, която той упорито приканваше да се качи на сцената.

Изключителна като преживяване бе срещата с него в Македонския музей за съвременно изкуство, отново режисирана от самия него, озаглавена Хайде да поговорим за Изкуство, хайде да поговорим за Кино. Още в самото начало с отговора на отправения към него въпрос „Как се чувствате?“ той предразположи всички за разговор:

– На 16-годишна възраст се чувствам отлично, тъй като, както е известно, след 50 години човек започва живота си отново.

– Мислите ли понякога за смъртта?

– Преживявал съм я многократно с не един от актьорите ми. Не се старая да мисля за нея. Представям си я като асансьор, който непрестанно се движи нагоре – надолу. Е, в един момент вратата на асансьора няма да се отвори…

– Току-що идвате от Балчик. Бихте ли снимали в България?

– Очарован съм от живописността на вашата природа и таланта на вашите актьори. Надявам се да се завърна отново и да снимам в този морски град. Харесвам и румънските актьори.

– Бихте ли споделили мисли за новия си филмов проект Младост без младост, който започнахте да снимате в Румъния?

– Не обичам да говоря предварително. Заинтересува ме творчеството на един румънски ориенталист, автор на религиозни произведения, романи и къси разкази, починал преди 15 години. Върху него базирам филма…

– Какъв вид кинотворби привличат вниманието ви?

– Интересувам се от филми, които можеш да направиш за самия себе си. Да реализираш творба е все едно да отправиш въпрос. И когато я завършиш, получаваш отговора. Едва ли съзнавате колко трудно е да убедиш финансистите, че искаш да създадеш филм, тъй като у теб се таи въпрос, на който се стремиш да намериш екранен отговор. През целия ми живот с произведенията си съм експериментирал. Впускал съм се във всякакви експерименти. Сега използвам всичко онова, което съм научил с годините, без да се водя от касовите си успехи.

– С музикалната фантазия От сърце още в 1982 г. проправяте пътя за употреба на видеомонтажни техники в киното, които днес вече са стандартна практика. Филмът обаче се оказва финансов провал. Дори някои „доброжелатели“ предсказват край на вашата кариера. В отговор – вие не само се задържате на екрана, но и могъщо го превземате. Кръстникът III (1990) сякаш е триумф на професионалното ви отмъщение.

– Близо сте до истината. Когато шефовете на „Парамаунт“ ми възложиха да режисирам Кръстникът (1971), бях на 32 години. Те не ми вярваха до такава степен, че наеха и друг режисьор, който да върви по петите ми и да ми напомня как всеки миг мога да бъда заменен. Снимачният процес не беше особено уютен… В даден момент Чарлс Блъдорн, който ръководеше фирмата собственик на „Парамаунт“ – „Gulf + Western“, – ме заплаши с уволнение. Тогава Марлон Брандо – уникалният изпълнител на ролята на Дон Корлеоне – заяви публично: „Ако уволните Франсис, аз ще напусна екипа.“ Истории всякакви…

– Самият Марлон Брандо твърди: „Дълбоко съм убеден, че режисьорите тряб-

ва да разполагат със свободата да реализират идеите си, макар че Франсис оста-

ви в нашите ръце разгръщането на образите.“

– Да. Оставих актьорите сами да решат какво да правят. Брандо, например, съкрати много от написаното в сценария и изгради ролята такава, каквато смята, че трябва да бъде. А през 1972 г. двамата с Марио Пузо получихме „Оскар“ за сценария. Филмът бе удостоен общо с три „Оскара“.

– Доколкото зная, с помощта на Марлон Брандо се пренаписва и сценарият на Апокалипсис сега, по романа Сърцето на мрака на Джоузеф Конрад, с цел да се приближи повече до литературния първоизточник.

– Книгата бе много силна и обсебваща. А сценарият не се оказа на нейното ниво. По време на работа този факт се изясни доста красноречиво. Така, че прибягнахме до пренаписване на текста.

– Безспорен авторитет ли е за вас сценарият? Какво се случва, ако един режисьор или актьор иска да направи нещо от гледна точка, различна от предложената в драматургията?

– Личният ми опит доказва, че сценарият е много важен. Но понякога творецът не го следва точно. Смисълът на кинодраматургията е в това: всеки от екипа да разбере какво трябва да прави. Аз обикновено окуражавам актьорите да се изявяват със свои идеи, които могат и да са различни от сценария. В процеса на работа опитваме разни варианти и от тях запазваме най-качествения. Понякога това ражда отличен резултат.

– Като син на композитор – Кармин Копола – вие не само се обучавате за му-

зикант, но и печелите специална стипендия за Военната академия в Ню Йорк.

Може би тук се крие разковничето за изключително драматичната роля на музиката във вашите филми!

– Бях много добър изпълнител на туба. Интересът към музиката предшестваше бакалавърската ми степен по театрални изкуства (1959) и обучението ми по кино в UCLA (1966), където моят втори филм Вече си голямо момче ми донесе магистърска степен. За мен без музика не може да бъде постигната емоционалната атмосфера на екрана.

– Каква е причината да не снимате вече десетилетие?

– Най-важното при започването на един филм е да намериш проблем, който те интересува и желаеш с него да заинтригуваш и другите. Често в търговската филмова индустрия една и съща кинотворба се прави отново и отново. Реализирането на филм изисква пари, които трябва да намериш отнякъде…Всъщност от години Копола се впуска в различни търговски начинания, включително ресторантьорство и винопроизводство, с единствената цел да набира средства за самофинансиране на филмите си. Така че, когато някой проект го съблазни, да не бъде принуден да проси пари.

 

Можете да поръчате книгата ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.