Четем последния роман на Жул Верн „Хубавият жълт Дунав“

Последният роман на Жул Верн – „Хубавият жълт Дунав“ – е публикуван през 1908 г., три години след смъртта на автора, от неговия син Мишел, който не само променя заглавието му на „Дунавският лодкар“, но и буквално пренаписва творбата, без никъде да оповести този факт.

Оригиналният ръкопис е намерен десетилетия по-късно и е издаден от Обществото на Жул Верн едва през 1988 г., а сега излиза за пръв път и на български език с логото на издателство „Изток-Запад“. 

Унгарският въдичар Илия Круш решава да се спусне с лодка по река Дунав от извора ѝ до Черно море, като лови риба по цялото течение и продава улова си в крайбрежните градове. Той обаче допуска грешката да вземе със себе си един загадъчен мъж, който, изглежда, е свързан по някакъв начин с контрабандистите по голямата река. 

Кой всъщност е г-н Йегер и дали присъствието му няма да осуети успешния завършек на пътуването?

Жул Верн (1828–1905) е френски писател. Той е сред най-четените романисти, превеждан на 148 езика според статистиката на ЮНЕСКО. Автор е на пиеси, либрета за оперети, разкази и на 65 романа. Широко разпространено е мнението, че той е един от създателите на жанра научна фантастика. Романите му са изградени върху внимателно проучени научни факти и теории, а в тях действието се разгръща чрез полета на въображението. Жул Верн предвижда много научни постижения, включително пътуване в Космоса, пътуване под вода, управляеми ракети. Неговата напълно реализирала се фантастика представлява стартова площадка за грандиозното развитие на научната фантастика през 20-ти век.

Жул Габриел Верн е роден на 8 февруари 1828 г. в Нант, Франция. Той е най-голямото от петте деца на Пиер Верн, преуспял адвокат, и Софи Алот. Жул Верн и по-малкия му брат Пол са изключително близки през целия си живот. Като момчета те обичат да четат в различни списания за пътешествия и да си фантазират за такива. Увличат се по кораби, искат да станат моряци. На дванайсетгодишна възраст Жул Верн успява да се качи на един кораб, който заминава за Карибските острови, обаче баща му го сваля на следващото френско пристанище. Влечението към мореплаването Жул Верн наследява по майчина линия – майка му е от известна фамилия на корабостроители и морски капитани.

През 1848 г., след завършване на лицея в Нант, Жул Верн заминава за Париж и започва да следва право. Там един негов роднина го въвежда в литературните кръгове и Жул Верн започва да публикува пиеси, повлияни от автори като Виктор Юго и Александър Дюма, с когото се познава и лично. Първата му пиеса е едноактната комедия „Пречупени сламки“ (Les pailles rompues), която се играе в Париж, когато авторът ѝ е на 22 години. Въпреки голямата си ангажираност с писането и спряната финансова подкрепа от страна на баща му, Жул Верн успява да се дипломира. Макар и с диплома на юрист, Жул Верн решава да не се върне при баща си и да работи в неговата кантора, а остава в Париж. За да се издържа, първоначално работи като писар при един нотариус, а след това като секретар на малкия „Театр лирик“.

Романите на Жул Верн бързо печелят огромна популярност по цял свят. Авторът няма образование на учен, нито опит като пътешественик, но отделя много време за проучване на материала за своите книги. Жул Верн се опитва да представя реалистично дори и най-малките подробности. Той написва най-значителните си творби до 1880 г. През първата част от кариерата си той изразява своя оптимизъм на технофил за прогреса и за централната роля на Европа в социалното и техническо развитие на света. В по-късните романи на Жул Верн се отразява авторовия песимизъм в атмосфера „идване на страшния съд в края на века“.

Няколко седмици след своя 77-ми рожден ден Жул Верн сероизно заболява. Чекмеджетата на бюрото му се пръскат от завършени ръкописи. Жул Верн запазва съзнание до самия си край. Почива тихо, в присъствие на семейството си, на 24 март 1905 г. Погребан е близо до дома си в Амиен. На гроба му е поставен паметник, на който е изобразен Жул Верн, излизащ от гроба с протегната към звездите ръка.

По-долу четете откъс от книгата:

Този ден – 25 април – голямо оживление, което се изразяваше в песни, гръмогласни възгласи, наздравици и звънтене на чаши, изпълваше кръчмата, наречена „Срещата на рибарите“.

Прозорците ѝ гледаха към левия бряг на Дунав, в края на очарователното градче Зигмаринген – столица на пруското херцогство на семейство Хоенцолерн, – разположено почти в началото на тази най-голяма река в Централна Европа.

Както показваше табелата, изписана с красиви готически букви и поставена над входната врата, точно в тази кръчма през въпросния ден се бяха събрали членовете на „Дунавска въдица“ – международно сдружение на рибарите, включващо предимно германци, австрийци и унгарци. Пиеше се с пълни халби и пълни чаши хубава мюнхенска бира и добро унгарско вино. А по време на такива събрания голямата зала почти не се виждаше от непрестанно диплещия се ароматен дим на дългите лули. И макар събралите се вече да не можеха да се видят, те се чуваха добре. И как можеше да не се чуват, освен ако не бяха глухи?

Трябва да отбележим, че макар въдичарите да са спокойни и тихи, когато работят, те са най-шумните хора на света, когато не са на работа, а още повече, когато разказват подвизите си – същите са като ловците, а това вече казва достатъчно.

Бяха към края на един особено обилен обяд, който бе събрал стотина сътрапезници около масата в кръчмата. Всички те бяха рицари на въдицата, страстни почитатели на плувката, фанатични привърженици на кукичката. Би могло да се предположи, че гърлата им бяха доста пресъхнали по време на упражненията в тази хубава априлска утрин. Затова на страничната маса бяха натрупани много бутилки, които бяха отстъпили място на различни ликьори за кафето: арак от ферментирал ориз, тафия от източна Индия, ратафия, който се прави от касис, кюрасао, ракия от Данциг, хвойнов ликьор, еликсир от Гарус, Хофманови капки, вишновка, корсоли от Торино, скубач и дори уиски от шотландски ечемик, макар в обществото да не присъстваше нито един син на зелената Ерин.

Часовникът в „Срещата на рибарите“ отброи три часа следобед, когато сътрапезниците, все по-подпийнали, станаха от масата. Неколцина залитаха и се опираха на другарите си. Но в интерес на истината повечето здраво се държеха на краката си, тъй като бяха свикнали с тези тържествени банкети, които се провеждаха няколко пъти в годината и съпътстваха състезанията на „Дунавска въдица“. Тези надпревари биваха посещавани от многолюдна публика, чествани тържествено и имаха солидна и напълно заслужена репутация както в горната част, така и в долната част на прочутата река – жълта, а не синя, както се пее в известния валс на Щраус. Стичаха се участници от херцогство Баден, от Вюртемберг, от Бавария, от Австрия, от Унгария, от румънските провинции и всичко това се дължеше на авторитетното ръководство на председателя на „Въдицата“ – унгареца Миклеско.

Сдружението съществуваше вече от пет години. С помощ­та на спомоществователите то процъфтяваше. Средствата и възможностите му непрестанно нарастваха и му позволяваха да раздава на редовните си надпревари награди с немалка стойност. Освен това се бореше – и то доста успешно – против съперническите сдружения и знамето му блестеше от медалите, получени за всяка негова победа. Следеше внимателно законите за речния риболов, които подкрепяха правата му както против държавата, така и против частните собственици, а във всяка страна, както е известно, всеки може да лови риба в големите и в малките реки, било с въдица, било на дъно. На много места по протежение на реката сдружението притежаваше езера и резервати, надзиравани от пазачи, на които плащаше от собствената си каса. Най-сетне, то защитаваше своите привилегии с постоянството, може да се каже дори с професионалната упоритост, присъща на онова човешко създание, чиито инстинкти на рибар въдичар правеха достойно да бъде отделено в специална категория на човечеството.

Надпреварата, която се бе провела току-що, в същия този ден, беше първата за 186… г. От пет часа сутринта членовете на „Въдицата“, около шестдесетина на брой, бяха излезли от града и се бяха настанили на левия бряг на Дунав, малко по-надолу по реката.

Времето беше хубаво, дори доста топло, и не се налагаше да се вземат предпазни мерки против дъжд. Състезателите бяха облечени в униформата на сдружението – свободни вълнени дрехи, които в големите горещини биваха заменяни с памучни: късо сако, позволяващо свобода на движенията, панталон, пъхнат в ботушите с дебели подметки, бял каскет с широка козирка. Бяха снабдени с различни приспособления, както са изброени в наръчника на рибаря: тръстикови въдици, кепчета, въдици, прибрани в калъфите им от еленова кожа, корда, кутия с плувки, тежести, оловни топчета от всякакви размери за риболов на дъно, запас от изкуствени мухи и флорентинска корда. Риболовът трябваше да е свободен, което означаваше, че рибите – независимо от вида им – трябваше да са уловени според правилата, и всеки рибар можеше да постави стръв на своето място както смята за най-добре в зависимост от различните риби – уклейки, змиорки, мрени, платики, речни шарани, главуши, бодливки, червеноперки, кротушки, скобари, сладководни сьомги, костури, линари, камбали, пъстърви, щуки и всякакви други, – които живеят във водите на Дунав.

В шест часа точно деветдесет и седем състезатели бяха заели своите места с въдица в ръка, готови да заметнат кукичката.

Изсвирване на тръба даде сигнала за начало и деветдесет и седемте въдици се простряха над водата по цялото протежение на реката.

Множество различни награди бяха предвидени за тази надпревара, но първите две, на стойност от по двеста флорина, щяха да бъдат присъдени както следва: първата – на рибаря, уловил най-голям брой риби, а втората – на рибаря, уловил най-едрата риба.

Състезанието протече при отлична организация. Имаше няколко възражения за прекалено строго определени места и за преплетени въдици – малки, обичайни инциденти, при които се наложи намесата на съдиите, но нищо сериозно не се случи до втория сигнал на тръбата, който в единадесет часа без пет минути обяви края на тази надпревара.

Тогава всеки улов беше представен на журито, състоящо се от председателя Миклеско и четирима членове на „Дунавска въдица“. Тези почтени господа отсъдиха с най-голяма безпристрастност, така че да няма никакви недоволства и спорове, макар че в този особен свят хората се разгорещяват, когато честолюбието е заложено на карта. Колкото до крайния резултат от състезанието, разпределението на различните награди – било за тежестта, било за бройката – беше запазено в тайна от журито. Щеше да се узнае едва при връчването им, сиреч след тържествения обяд, на който всички състезатели се събраха около една маса.

Този час настъпи. Рибарите – да не говорим за любопитните, дошли от Зигмаринген – се бяха събрали около естрадата, на която бяха заели места председателят и другите членове на журито.

В интерес на истината трябва да отбележим, че имаше достатъчно столове, пейки и трикраки столчета, както и маси, кани с бира, бутилки с различни ликьори и всякакви чаши – големи и малки. На събиранията на въдичарите не може да се слуша реч, ако не си седнал, и не може да седиш, без да утоляваш жаждата си.

Тогава председателят се изправи и беше поздравен с викове „Слушайте, слушайте“ – многобройни и шумни.

Господин Миклеско – мъж на четиридесет и пет години, в разцвета на силите си – беше истински унгарец със симпатична физиономия, топъл, приятен глас, елегантни и убедителни движения. И наистина се отличаваше от помощниците си: единия по-възрастен – сърбина Иветозар, другия по-млад – молдовеца Тича. Говореше безупречно немски език – език, който разбираха всички членове на „Дунавска въдица“ – и присъстващите не пропуснаха нито една негова дума.

След като изпразни халба бира, чиято пяна проблясваше по краищата на дългите му мустаци, господин Миклеско каза следното:

– Драги колеги, не чакайте реч с добре подредени въведение, изложение и заключение. Не, не сме се събрали тук, за да се опияняваме с официални приказки. Искам само да поговорим за нашите си работи като добри другари, ще кажа дори като братя, ако това определение ви се струва оправдано в такова международно събрание!

Тези две изречения, дълги като всички онези, с които обикновено започват речите, дори когато говорещият няма намерение да държи реч, бяха посрещнати с единодушни ръкопляскания, към които се прибавиха многобройни „Много добре! Много добре!“, примесени със звън на чаши и дори с хълцане.

После, тъй като председателят вдигна чашата си, всички пълни чаши го последваха и се чукнаха една в друга. Тези, които се счупиха при този малко силничък сблъсък, веднага бяха заменени с нови.

Можете да поръчате книгата ТУК.

1 Коментар

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.