„Заветното заклинание“: Финалът на „Софийски магьосници“ от Мартин Колев

Време е за вълнуващия завършек на една от най-популярните български фентъзи поредици

Още с появата си през 2017 г. „Софийски магьосници“ от младия писател Мартин Колев се превърна в безапелационен бестселър, вдъхновил хиляди деца да заобичат книгите и възродил цял един литературен жанр у нас – т. нар. ърбън фентъзи, в което  се преплитат съвременни пейзажи и мотиви от българския фолклор.

След успеха на „Софийски магьосници“, „Софийски магьосници: В сърцето на Странджа“ и „Софийски магьосници: Вещиците от Витоша“, този декември любимата тетралогия намира своя достоен и вълнуващ завършек в Софийски магьосници 4: Заветното заклинание“

Изданието включва и специален бонус – три специални разказа от света на „Софийски магьосници“, които бяха публикувани само онлайн досега.

Сянката на войната е надвиснала над зимна София. Изминала е година от Битката за последния печат, когато страховит демон се опита да превземе света през отслабената българска територия. Дошъл е решителният момент, в който софийските магьосници и чудатите обитатели на Горна и Долна София трябва да обединят последни сили, за да спасят не само града, който обичат, но и цялата Земя. 

Всички са възложили надеждите си за спасение на младия Бриян, но може ли момчето да се превърне в мъж, да усвои за твърде кратко време рисковани умения, изискващи години подготовка, и да обедини враждуващите зорници и здрачници? Или съдбата на всички вече е предопределена от древно пророчество и никой не може да я промени?

Всеки миг е решаващ,  магьосническото сърце може да бъде също толкова чупливо, колкото стъклена фигура. А краят сякаш е само началото…

Мартин Колев

Несравнима по размах, „Софийски магьосници 4: Заветното заклинание“ е най-амбициозната част от поредицата, в която неочаквани обрати, скрити послания и истинска магия се преплитат. Всичко това в сърцето многоликата София, преживяла царе и президенти, войни и бомбардировки, тържества и траур. София, която въпреки всичко е винаги там, готова да се възправи в защита на хората, които я населяват – без значение дали притежават магически сили, или не.

Из „Софийски магьосници 4: Заветното заклинание“ от Мартин Колев

„Софийски магьосници 4“

…Свилен забърза ход. Студеният вятър изпълни ноздрите му, козината му настръхна. Планината беше мрачна, мълчалива и пуста. Беше скрила под повърхността си всичко ярко и драгоценно. Зимата вече надничаше иззад ъгъла. 

Свилен се спусна надолу по хълма. Изведнъж го лъхна мирис на магия. Недалеч оттам, зад десетки защитни заклинания, се криеше къщата на Буря. Свилен често ѝ гостуваше, обичаше да прекарва време при нея. Поправяше едно-друго в замяна на вечеря и меко легло. Понякога му втръсваше да спи на открито. 

Извърна муцуна към къщата и вдъхна дълбоко. Усети мирис на сармички, устата му се напълни със слюнка. Подуши и човешка миризма ‒ не познатата миризма на Буря, а друга… Някой ѝ беше на гости. Бриян! 

„Разбира се ‒ помисли си Свилен, ‒ днес е неделя. Той ѝ гостува всяка неделя.“

Трябваше да ги посети на връщане. Хем щеше да види малкия, хем да утоли глада си. Буреносна винаги готвеше за повече гърла, отколкото планираше да нагости. Обичаше да посреща гости.

Свилен погледна надолу, към столицата, която се мержелееше в далечината. Гледката го изпълваше със смесени чувства. София беше твърде голяма, твърде шарена и променлива, за да изпитва към нея само безразличие или любов, само тревога или погнуса. Тя беше комини и неонови надписи, грозни стари блокове и красиви стари къщи, безбройни досадни дни и безкрайни шумни нощи, скупчени улици и огласени от смях детски площадки. София беше прошепната поезия и селска гюрултия, каруца по булеварда и електрическа тротинетка пред кварталния магазин, полуразрушени домове и лъскави барове. София беше най-дългото задръстване и най-красивата панорама, мирис на гнило и дъх на липи… И при все цялата си многоликост, цялата си обърканост София неизменно беше там, щом я потърсиш с поглед. Беше преживяла царе и президенти, войни и бомбардировки, тържества и траур… и все още беше там. Свилен трябваше само да я погледне и веднага си припомняше защо я обожава и ненавижда. И му се струваше абсурдно, че тази София, неговата София може изведнъж да изчезне, просто ей така…

Маймунката нададе вик: 

‒ Почакай, тук някъде е! 

Двамата забавиха ход и се ослушаха. Възвърнаха си човешкия облик и се огледаха наоколо, размахаха ръце. Печатът също бе скрит от защитни заклинания ‒ не десетки, а стотици. Специалисти от Евромаг бяха дошли специално за да помогнат със защитите ‒ те се разместваха през няколко часа, създавайки допълнително объркване.

Един магиционер изскочи сякаш от нищото. Стискаше в ръка амулета си, увеличителна лупа, и беше готов да атакува. Щом забеляза новодошлите, отпусна ръката си.

‒ А, вие ли сте ‒ каза. ‒ Днес не идвахте ли вече?

Свилен сви рамене.

‒ Идвахме, ама… за всеки случай. Точно сега трябва да сме нащрек.

‒ Говори ми, всички сме на нокти! ‒ Магиционерът махна с ръка. ‒ Айде!

Той повдигна невидимата завеса и ги пусна да преминат. Земните печати бяха истинско чудо на природата, естествена защита на планетата срещу нападение. Ето защо тяхната охрана беше от първостепенно значение за способните. Гласът се бе възползвал от занемарената защита на българските печати и постепенно бе унищожил всички освен един. Последният печат в подножието на Копитото бе оцелял, но никой не знаеше защо. Едно бе сигурно ‒ рано или късно Гласът щеше да се завърне и да довърши започнатото. Ако разбиеше печата, демонските легиони щяха необезпокоявани да нахълтат от своето измерение. Тогава вече нищо не можеше да ги спре ‒ щяха да опустошат София, да завладеят цялата страна. Открай време демоните си мечтаеха да покорят Земята и целта им никога не бе била толкова близо…

Ето защо Евромаг се постара да укрепи последния печат. Той бе най-строго охраняваният обект в цяла България, ако ли не и в цяла Европа. Достъпът до него бе забранен за външни лица, в началото не допускаха дори Свилен. Нямаше значение, че той бе участвал в Битката на последния печат, че се бе изправил срещу Гласа и дори си беше потрошил гръбнака. Охраната бе изключително строга и не допускаше изключения. Наложи се самата Висша везница на София да издейства пропуск на Свилен. За щастие, тя беше негова стара познайница…

‒ Ето на ‒ каза магиционерът, ‒ гледайте и се радвайте!

Всъщност прословутият печат изобщо не се виждаше. Беше захлупен като матрьошка от пет-шест укрепления, скрити на свой ред под масивен бункер. На няколко екрана наоколо се излъчваше запис от вътрешността на бункера. Там се виждаха само един прост дървен кръст и един буков дънер. От време на време над дънера се разнасяше бледо сияние ‒ печатът проблясваше. Имаше различни хипотези какво значат проблясъците му, но по-важ- ното бе друго: щом печатът продължаваше да свети, значи беше здрав.

‒ Ето го ‒ промълви Антон.

‒ Да ‒ каза Свилен.

Все едно камък му падна от сърцето. Гледката на здравия печат винаги го обнадеждаваше. Не беше виждал Гласа от деня на онази брутална битка. На всеки празник се боеше, че той ще се завърне с гръм и трясък, че ще изпепели целия свят с адски пламъци… Залогът бе твърде висок за сляпа надежда. И все пак гледката на печата му носеше известен покой. Той сякаш му казваше: „Всичко ще бъде наред. И този празник ще мине необезпокоявано…“.

Магиционерите се разшумяха наоколо, изкараха амулетите си и се огледаха. Отначало Свилен не разбра какво ги е стреснало. Антон прошепна:

‒ Телефонът ти, не чуваш ли? Звъни!

‒ Ох, вярно…

Свилен измъкна телефона от джоба си. Служебният беше. Надеждата изчезна също толкова бързо, колкото беше дошла. Той погледна екрана и изпсува: 

‒ Триста хиляди проклети демони!

Антон и магиционерите го приближиха, попитаха предпазливо:

‒ Какво?

‒ Ванина е ‒ отвърна Свилен гробовно. ‒ Нещо се е случило…

Можете да поръчате книгата ТУК.