Емблематичната „Възход и падение на Великите сили“ от Пол Кенеди излиза в луксозно издание
Международната карта през последните петстотин години е подложена на множество промени – границите се „прекрояват“, малки държави се превръщат в основен фактор на геополитическата сцена за известен период от време, велики империи се въздигат и умират, за някои дори забравяме вече. Кои обаче са причините, довели до най-значителните промени в историята на Великите сили през последните петстотин години?
Класическият труд на Пол Кенеди „Възход и падение на Великите сили“, превърнал се в еталон в изследователската литература, се появява в достойно издание с твърди корици, за да припомни кои са икономическите и военни промени от зората на XV век до края на XX век, довели до оформянето на съвременния свят.
Пол Кенеди започва своето пътешествие в миналото, стартирайки със световните събития около 1500 г., анализирайки силните и слабите страни на всяка от могъщите империи и държави по това време – Китай по време на династията Мин, Османската империя и навлизането на исляма в Индия, империята на Великите моголи, Московска Русия, Япония при шогуните Токугава, както и групата държави в Централна и Западна Европа. Разглежда борбите между Великите сили в периода между 1660 и 1815 г., когато някои бивши Велики сили, като Испания, Португалия и Холандия, изостават и се нареждат на втора линия, други, като Франция, Англия, Русия, Австрия и Прусия, набират мощ и застават на челно място. Преминава през бурното развитие на банковата и кредитната система през XVIII век, индустриализацията в Европа през XIX век, трескавите боричкания на Великите сили през 80-те години на XIX в. за колониални територии в Африка, Азия и районите на Тихия океан, за да достигне до катастрофите на Първата и Втората световна война и преразпределението на света след тях.
На достъпен език авторът успява да обясни някои от най-значимите събития, останали в сянка, но изиграли своята съществена роля в преразпределението на влияние. Подходящо за специалисти, студенти и читатели с интерес към политиката и историята, това издание се превръща в може би най-изчерпателната хроника на периода от XV до края на XX век – обширен и противоречив период, в който държавите се пускат „по течението на Времето“, за да доплуват до своите естествени възход или падение.
Придружено от важни таблици и карти и със стотици бележки, изданието на „Възход и падение на Великите сили“ е несравнимо по мащаб изследване, в което взаимната обвързаност на икономиката и военната стратегия на държавите рисува пъстър и детайлен портрет на света такъв, какъвто го познаваме днес, и в който се оглеждат драмите на отминалите векове.
Из „Възход и падение на Великите сили“ от Пол Кенеди
- ВЪЗХОДЪТ НА ЗАПАДНИЯ СВЯТ
През 1500 г., годината, избрана от мнозина учени за водоразделна линия между съвременната епоха и цивилизациите на Стария свят1, жителите на Европа не съзнават, че континентът им вече е заел позициите на господство над по-голямата част от останалия свят. Техните познания за великите източни цивилизации са откъслечни, а нерядко и погрешни, явно почерпани най-вече от разказите на пътешественици, които почти дословно се препредават от уста на уста. И все пак ширещата се навред представа за необятните източни империи, които притежават баснословни богатства и могъща военна сила, е доста точна и на пръв поглед тези общества изглеждат далеч по-надарени от народите на Западна Европа. И наистина – сравнението с великите източни средища на културна и стопанска дейност откроява Европа по- скоро със слабостите є, отколкото с нейните предимства. Тя не е нито най-плодородната, нито пък най-населената земя на света – на челно място стоят Индия и Китай. Геополитически „континентът“ Европа се намира в твърде неудобно положение – ограден с лед и вода на север и запад, изложен на чести нашествия по земя от изток и уязвим за стратегическите набези на съседите си от юг. През 1500 г., а и дълго време преди и след това тези обстоятелства не представляват абстрактни понятия. Само осем години преди това Гранада, последното мюсюлманско кралство в Испания, отстъпва пред армиите на Фердинанд и Изабела, но тази победа отбелязва края на една регионална кампания, а не завършека на далеч по-всеобхватната схватка между християнството и воините на Пророка. Над голяма част от Западния свят все още виси сянката от падането на Цариград през 1453 г., събитие, натежало от значимост и поради факта, че съвсем не слага предел на настъплението на османските турци. До края на века те превземат Гърция и Йонийските острови, Босна, Албания и голяма част от останалите балкански страни, а най-лошото идва през 1520 г., когато прочутите еничарски армии поемат към Будапеща и Виена. На юг, където османските галери нахлуват в италианските пристанища, Ватиканът със страх се пита дали Рим няма скоро да сподели съдбата на Цариград.
Докато тези опасности представляват част от една последователна и грандиозна стратегия, ръководена от султан Мехмед II и неговите наследници, съпротивата на Европа е разпокъсана и спорадична. За разлика от Османската и Китайската империя, както и от властта, която в най-скоро време Великите моголи ще установят в Индия, до момента не съществува единна, обединена Европа, чиито държави да признават един-единствен светски или духовен водач. Тя прилича на пъстра мозайка от дребни кралства и княжества, спорни феодални владения на градове държави. На запад се надигат по-силни монархии като Испания, Франция и Англия, но във всяка от тях съществуват вътрешни напрежения, а и всяка гледа на другите по-скоро като на съперник, а не на съюзник в борбата срещу исляма.
Не може да се твърди, че в сравнение с великите източни цивилизации Европа притежава забележителни успехи в областта на културата, математиката, техническите науки или мореплаването. Значителна част от европейското културно и научно наследство е „взето назаем“ от исляма, точно така, както и мюсюлманските общества с векове заемат познанията си от Китай – чрез пряк или опосредстван търговски обмен, чрез военни завоевания или колонизация. Ако погледнем назад, ще видим, че Европа постига своите търговски и научни успехи в края на XV в., но тук сме длъжни да вметнем, че всеки един от големите центрове на световната цивилизация по онова време е на приблизително едно и също ниво на развитие с останалите; някои от тях – по-напреднали в известни области, но за сметка на това по-изостанали в други. В техническо отношение, а оттам и в сферата на военното дело, Османската империя, Китай при династията Мин и малко по-късно Северна Индия под властта на Великите моголи, както и европейската държавна система със своята източна „издънка“ – Московското княжество, далеч превъзхождат разпръснатите поселения на Африка, Америка и Океания. Но докато това подсказва, че през 1500 г. Европа е едно от най-значимите културни средища, то ни най- малко не означава, че един ден тя ще се издигне до върховете на световен водач. Преди да разгледаме причините за нейния възход, трябва да проучим предимствата и недостатъците на останалите претенденти.
Китай при династията Мин
Нито една от цивилизациите на предмодерния свят не изглежда така напреднала, така могъща, както тази на Китай. Значителният брой на населението – 100–130 милиона срещу 50–55 милиона в Европа през XV в., забележителната култура, изключително плодородните долини, свързани с превъзходна система от напоителни канали още от XI в., единното йерархично административно управление, осъществявано от добре образована конфуцианска бюрокрация, придават на китайското общество хомогенност и изтънченост, предизвикващи завист сред чужденците. Вярно е, че тази цивилизация изпитва страдания от разцепленията, причинени от нашествията на монголските орди, както и от чуждото владичество след нашествието на Хубилай хан*. Но Китай има обичая да сменя завоевателите си много по-често, отколкото те успяват да променят него, и когато през 1368 г. на власт идва династията Мин, за да обедини отново империята и да нанесе окончателния удар на монголите, значителна част от древния порядък и знания е съхранена.
За читателите, възпитани в уважение към западната наука, най- невероятната особеност на китайското общество е неговата технологична зрелост. Открай време там събират огромни библиотеки. Печатането с подвижни букви се появява още през XI в. и не след дълго бял свят виждат множество книги. Търговията и стопанското дело, подтиквани от строителството на напоителни мрежи и разрастването на населението, вървят също така бързо напред. Китайските градове са по-големи, отколкото събратята им в средновековна Европа, а китайските търговски пътища – също тъй неизбродни, както европейските. Използването на хартиени пари дава тласък за развитието на търговията и за създаването на нови пазари. През последните десетилетия на XI в. в Северен Китай съществува мощна металургична промишленост, произвеждаща 125 хиляди тона метал годишно главно за военни и държавни нужди, тъй като армията, наброяваща над един милион души, е огромен потребител на метални изделия. Трябва да отбележим, че този производствен обем надхвърля обема на британското металургично производство в началните етапи на промишлената революция, настъпила седем века по-късно. Китайците навярно са откривателите и на барута, а за изгонването на монголските нашественици през XIV в. владетелите от династията Мин използват огнестрелни оръжия.
При този културен и технологичен напредък естествено е китайците да обърнат поглед към отвъдморската търговия и изследователското дело. Магнитният компас е тяхно изобретение, някои от китайските джонки не отстъпват по размери на по-късните испански галеони, а търговията с индийските и тихоокеанските острови обещава да носи печалба, равняваща се на печалбата от търговията по суша. Много десетилетия преди това на р. Яндзъ се водят морски битки – за да потопи китайските кораби на император Сун през 60-те години на XIII в., Хубилай хан е принуден да построи свой собствен флот от бойни кораби, оборудвани с метателни съоръжения, а през XIV в. крайбрежната търговия със зърнени храни достига пълен разцвет. Писмени документи свидетелстват, че през 1420 г. флотът на династията Мин наброява хиляда триста и петдесет бойни съда, в това число четиристотин големи плаващи крепости и двеста и петдесет кораба, предназначени за далекообхватни операции. Тази сила се допълва, но не включва в постоянния си състав множеството кораби, собственост на търговци, които често пътуват до Корея, Япония, Югоизточна Азия и дори Източна Африка и носят приходи за китайската държава чрез данъците, с които се облага търговията по море.
Най-известните официални морски експедиции, предприети по поръчение на императорския двор, са седемте далечни изследователски пътешествия, осъществени под командването на адмирал Чжън Хъ между 1405 г. и 1433 г. Наброяващи на моменти до няколко стотици кораба и десетки хиляди души, флотилиите навлизат в пристанищата от Малака и Цейлон до Червено море и Занзибар. Капитаните им щедро раздават подаръци на покорните местни владетели, а непокорните заставят със сила да признаят властта на Пекин. От Източна Африка се завръща кораб, натоварен с жирафи, докарани за развлечение на китайския император. Друг довежда на борда си пленен цейлонски вожд, който има неблагоразумието да не признае върховенството на Сина на 35
небето. Трябва да отбележим, че за разлика от португалците, холандците и други европейски нашественици в Индийския океан, китайците не плячкосват и не убиват безразборно. Ако се съди по изследванията на историците и археолозите за числеността, мощта и устойчивостта на морския флот до времето на Чжън Хъ, излиза, че някои от големите кораби съкровищници са били с дължина приблизително 400 фута и водоизместимост около 1500 тона – с други думи, напълно годни да обиколят Африка и да „открият“ Португалия няколко десетилетия, преди експедициите на Енрике Мореплавателя да предприемат сериозни завоевания на юг от Сеута.
Китайската експедиция от 1433 г. е последната от поредицата морски пътешествия, а след три години строителството на морски кораби е забранено с императорски указ. Скоро след това специална заповед поставя под забрана съществуването на кораби с повече от две мачти. Оттук насетне моряците търсят препитание по малките кораби, движещи се по Големия канал. Огромните бойни кораби на Чжън Хъ гният, изоставени на произвола на времето. Въпреки многобройните възможности, които я мамят отвъд океана, китайската империя взема решение да обърне гръб на света.
Това поведение несъмнено е продиктувано от благоразумни стратегически съображения. Северните граници на империята отново са застрашени от монголите и съсредоточаването на военните ресурси в тези уязвими области изглежда далеч по-целесъобразно. При това положение поддържането на многочислен флот се превръща в лукс, още повече че опитите за експанзия на юг към Анам (Виетнам) се оказват безплодни и твърде скъпи. Тези съображения, твърде основателни за момента, едва ли се преосмислят по-късно, когато отрицателните последствия от съкращаването на военноморския флот стават от ясни по-ясни – в продължение на почти цял век крайбрежието на Китай, та дори и градовете по р. Яндзъ са атакувани от японски пирати, но сериозно възстановяване на императорския флот така и не е предприето. Даже и многократните появи на португалски кораби около бреговете на Китай не довеждат до преоценка на ситуацията. Отбрана по суша – това ни е нужно, смятат китайските мандарини, нали да търгуват по море и бездруго е забранено на поданиците на императора на Китай!
Ето защо освен разходите и произтичащите от тях отрицателни стимули основен момент, предизвикал отстъплението на Китай, е абсолютният консерватизъм на Конфуцианската бюрокрация – консерватизъм, засилен при управлението на династията Мин от нежеланието да се приемат промените, налагани по-рано от монголите. В тази атмосфера на реставрация цялото висше чиновническо съсловие се грижи единствено за запазването и съхраняването на миналото, а не за сътворяването на едно по-светло бъдеще, изграждано въз основа на задморската експанзия и търговия. Конфуцианската философия заклеймява войната като недостойна дейност, а необходимостта от поддържане на въоръжени сили се определя единствено заради опасността от варварски нападения или вътрешни междуособици. Неприязънта на мандарините към армията (и флота) е съпроводена от тяхната подозрителност спрямо търговците. Натрупването на частен капитал, практиката да се купува евтино, а да се продава скъпо, показността на новобогаташите – всичко това предизвиква у елитните, образовани бюрократи неприязън, почти така силна, колкото и възмущението, което самите те будят у обикновените трудови хора.
Макар да не искат да оставят в застой пазарното стопанство като цяло, мандарините често се месят в работата на самостоятелните търговци, като конфискуват имуществото им или слагат под забрана тяхната дейност. Външната търговия, извършвана от китайски граждани, сигурно изглежда много съмнителна в очите на държавните служители, и то не заради друго, а защото тя напълно се изплъзва от контрола им.
Враждебното отношение към търговията и частния капитал не попречва за постигането на огромен технологичен напредък. Изграждането на Великата китайска стена, развитието на системата от напоителни канали, металургичните заводи и императорският флот – всичко това, осъществено при династията Мин, е предназначено за държавни цели, защото бюрократичният апарат твърди, че то е нужно на императора. Но и тези начинания са прекратени със същата лекота, с която са били започнати. След време каналите са оставени на разрухата, армията периодически страда от недостиг на муниции, астрономическите часовници (създадени през 1090 г.) са отминавани с пренебрежение, добиването на метали постепенно замира. Действията, довели до спадане на икономическия растеж, не спират дотук. Печатното дело е ограничено до публикуването на научни трудове. То не се използва даже за широко разпространение на практически познания, камо ли за отразяване на обществения живот. Употребата на книжни пари е преустановена. Китайските градове така и не се сдобиват с автономността, която притежават градовете на Запада. В Китай буржоазия няма независимо какво съдържание ще вложим в понятието. Когато императорският двор променя местожителството си, с него се сменя и столицата на Китай. Лишени от официални стимули, търговците и предприемачите не могат да преуспеят, а онези от тях, които все пак се замогват, обикновено изразходват богатството си, за да придобият земи и образование, а не за да направят първоначалните инвестиции за развитието на промишлеността. Забраната на външната търговия и риболова по аналогичен начин отнема още един потенциален мотив за последователна и икономическа експанзия – търговията с чужбина, доколкото се върши с португалци и холандци, е сведена до продажби на предмети на разкоша и (независимо от редицата отклонения) е контролирана от държавни служители.
Ето защо по време на династията Мин Китай представлява държава, твърде немощна и инертна в сравнение с периода на династията Сун, която управлява четири века по-рано. Няма съмнение, че при династията Мин технологията на обработка на земята е подобрена, но скоро след това дори и интензификацията на земеделието и разораването на необработваеми земи изостават по темпове от растежа на набъбващото китайско население, чието удържане е възможно единствено с помощта на малтусиански средства като чума, наводнения и войни – събития, едва ли подлежащи на контрол. Дори и смяната на династията Мин през 1644 г. с управлението на по-силните императори от Манджурската династия не може да задържи системния относителен упадък.
Една последна подробност за епилог на разказа ни. През 1736 г. – тогава, когато металургичните заводи на Ейбрахам Дарби в Коулбрукдейл навлизат в апогея си, доменните и коксовите пещи в Хунан и Хубей са спрени напълно. Извънредно производителни преди Уилям Завоевателя да слезе на брега на Хейстингс, те ще влязат в действие отново едва през XX в.
Можете да поръчате книгата ТУК.