Четем Том 2 на книгата на Антъни Бийвър за Втората световна война

Том 2 на книгата на Антъни Бийвър за Втората световна война вече е на книжния пазар с логото на издателство „Изток-Запад“.

Тази война, която отнема живота на повече от 60 милиона души и засяга цялата планета, илюстрира безпомощността на повечето обикновени смъртни пред непреодолимите сили на историята. В безпощадния си разказ, който проследява събитията от нахлуването на Хитлер в Полша на 1 септември 1939 г. до победата над Япония на 14 август 1945 г., Бийвър описва конфликта в неговия глобален обхват с участието на всички големи държави. Резултатът е зашеметяваща със своя драматизъм и задълбоченост история на най-кръвопролитните и трагични събития на XX век.

Книгата на Бийвър е най-авторитетната история. Това е Втората световна война, както Толстой би я описал – в голямото и в малкото, пише Уошингтън Поуст.

Антъни Бийвър е най-известният британски историк и бестселъров автор, чиито  книги са преведени на 32 езика и са продадени в над 7 милиона екземпляра. Бийвър е носител на множество престижни литературни награди, между които са призът за военна литература „Прицкер“ – за цялостен принос към писането на военна тематика; наградата „Самюъл Джонсън“; историческата награда „Улфсън“; Наградата на Лонгман. Притежава множество държавни отличия (на Франция, Белгия, Естония, Испания) и почетни докторски степени на различни университети. Творбите му се смятат за най-добрите образци на военната литература. Бийвър е служил в кавалерията на британската армия и е бил командирован по служба в Германия. Книгите му се отличават със задълбочено проучване на темите, прецизност при боравене с фактите и много жив и увлекателен стил на писане. Сред най-известните му творби са книги като „Сталин град“, „Падането на Берлин (1945)“, „Битката за Испания“, но безспорно най-амбициозният му проект е изчерпателната хроника на Втората световна война.

По-долу четете откъс от книгата:

Европа зад бодливата тел

1942–1943

Нахлуването в Съветския съюз дава отражение върху германската окупационна политика в почти цяла Европа. На изток упоителното, но и плашещо в същото време съзнание, че имат власт над милиони хора, тласка допълнително нацистите към терор, на който разчитат, за да постигат целите си. Въпреки че в началото някои старши офицери и администратори са се надявали да привлекат на своя страна в кръстоносния си поход срещу болшевиките определени националности като жителите на балтийските страни и украинците, Хитлер вижда смисъл единствено в насаждането на страх. Както в случая с Полша, той смята, че техните държави трябва да бъдат напълно заличени от картата.

Въпреки че Хитлер се отвращава от мисълта за славяни в униформата на Вермахта, близо един милион съветски граждани служат под някаква форма в германската армия и СС. Повечето са взети по принуда от военнопленнически лагери, където ги чака гладна смърт, и изпратени като невъоръжени помощници – „хиви“ – в германски дивизии. Между тези „ивановци“ обаче има и някои, които са включени неофициално в подразделенията като редовни войници. Командир на 12-а танкова дивизия от СС „Хитлер Югенд“ по-късно говори с гордост за своя руски шофьор и телохранител, който го придружавал навсякъде. Повече от 100 000 служат – с повече или по-малко ентусиазъм и усърдие – в Руската освободителна армия на генерал Власов и в „казашки“ корпус за борба с партизаните на съветска територия, а по-късно в Югославия и Италия. Украинските полицаи и надзиратели в концентрационни лагери се сдобиват с ужасна репутация заради жестокостта си. Химлер също записва латвийци, естонци, етнически кавказци и дори босненски мюсюлмани във формациите на Вафен СС. През 1943 г. той сформира и украинска дивизия, която обаче е наречена дивизия „СС Галиция“, за да не предизвиква гнева на Хитлер.1 В нея изявяват желание да се включат 100 000 украинци, от които са приети само една трета.

Отношението към цивилните в окупираните територии и към военнопленниците остава ужасно. До февруари 1942 г. около 60% от трите и половина милиона пленени червеноармейци измират от глад, болести и непоносими условия на живот. Безмилостният подход на нацистите е не само повод за гордост. Дехуманизацията на жертвите от няколко групи – евреи, славяни, азиатци и роми – е целенасочено търсена, за да се представи следствието като причина: да ги принизят чрез унижения, страдания и глад до нивото на животни и по този начин да „докажат“ тяхната генетична непълноценност.

Хаотичното съперничество между сатрапите на Хитлер на изток надминава дори конкурентните борби между нацистката партия и различните органи на управление. Алфред Розенберг е назначен за министър на източните територии, но му подлагат крак при всяка възможност. Неговият Остминистериум е обект на подигравки, отчасти защото Розенберг е един от малкото цивилни държавни ръководители, които искат да привлекат представители на бивши съветски националности във войната срещу болшевизма. Гьоринг, който отговаря за военната икономика, просто иска да ограби напълно окупираните райони и да умори от глад населението им, докато желанието на Химлер е да ги прочисти с масови убийства, за да ги подготви за германска колонизация. Затова Розенберг няма контрол върху сигурността, снабдяването с храни или икономиката, което означава, че няма контрол върху нищо. Той няма власт даже над Ерих Кох – райхс­комисаря за Украйна и гаулайтер на Източна Прусия. Бруталният пияница Кох нарича местните жители „негри“2.

Измисленият от Херберт Баке „План на глада“, който се очаква да доведе до смъртта на 30 милиона съветски граждани, остава само на хартия. Гладът е масов, но не и организиран по плана на нацистите. Командващите от армията заобикалят заповедите да уморят от глад населението на градовете чрез обсада, тъй като Вермахтът има нужда от голям брой живи съветски работници, които да обслужват нуждите му. Още по-ялова се оказва идеята на Баке да изхранват с местни ресурси както Вермахта на Източния фронт, така и самия Райх. Земеделието в украинската „житница“ на практика се е сринало вследствие от съветската тактика на изгорената земя, щетите от войната, обезлюдяването, евакуацията на тракторите и партизанската дейност. Да се изхранват с местна продукция за Вермахта означава да конфискуват фураж и зърно и да колят безразборно домашни птици и добитък, без да мислят за снабдяването в перспектива, да не говорим за оцеляването на цивилните, които произвеждат храната. Липсата на подвижен железопътен състав и моторни превозни средства означава, че по-голямата част дори от наличните храни не могат да се разпределят според реалните нужди.

Нацистките идеи за бъдещето се свеждат почти изцяло до нелепи фантазии. „Генералният план за изтока“ предвижда германска империя, която стига до Урал, с магистрали, свързващи нови градове, сателитни градчета и образцови села и ферми, в които живеят въоръжени заселници и „унтерменшен“ – роби, които обработват земята. Химлер мечтае за gemütlich германски колонии със зеленчукови и овощни градини върху площите, където неговите айнзацгрупи от СС някога са сеели смърт. Като ваканционен център ще служи Крим, преименуван на Готенгау, който ще стане германската Ривиера. Главният проблем обаче е как да намерят достатъчно хора, подлежащи на „регерманизация“, които да запълнят източните територии. Много малко датчани, холандци и норвежци са изразили подобно желание. Съществува дори налудничавата идея да изпращат славяни в Бразилия, а на тяхно място да върнат германски заселници от провинцията Санта Катерина. По времето, когато германците претърпяват поражение при Сталинград и се изтеглят от Кавказ, вече е ясно, че няма дори приблизително толкова германци – истински, новозаписани или възвращенци, – че да изпълнят набелязаната цел от 120 милиона и по този начин да удовлетворят представите на Хитлер и Химлер.

Етническото прочистване и масовите премествания на хора в Централна Европа са не само жестоки – те са невероятно пропиляване на човешка сила и ресурси в критичен момент от войната. Оказва се, че заселниците не могат да обработват земята толкова добре като предишните ѝ стопани и земеделското производство спада катастрофално.

Германската военна машина, разтегната върху прекомерно обширна територия, изпитва отчаян недостиг на човешка сила; затова Фриц Заукел, в сътрудничество с министъра на въоръжението Алберт Шпеер, пътува из окупираните области и страни, за да набави пет милиона работници за принудителен труд във фабрики, мини, металургични заводи и ферми. В Райха изникват безброй лагери за тази набъбваща маса от робска работна сила. За германските цивилни, които ги гледат уплашено с крайчеца на окото си, тези чужденци са врагове в собствената им страна. Повечето нацистки ръководители се чувстват неловко от осъзнаването на парадокса, че след като са започнали да се освобождават от „расово нежелателното“ си население, сега докарват стотици хиляди души от същата категория в самата Германия.

Нацистките чиновници на високи постове са обещали „великогерманска икономическа сфера“3 и европейски икономически съюз, които да повишат жизнения стандарт, но противоречивите мерки и импулсивният стремеж към експлоатация на подчинените страни постигат противоположния резултат. Завладените страни са принуждавани да плащат разходите за собствената си окупация от германските войски. Много предприятия се облагодетелстват от близкото сътрудничество с техните нови господари, но в почти всички държави с изключение на полунезависимата Дания населението като цяло обеднява значително. Повечето западноевропейски страни са заставени да предават между една четвърт и една трета от всичките си приходи, а Германия си запазва голяма част от земеделската продукция на всяка от тях, за да гарантира, че собствените ѝ граждани не гладуват. В окупираните страни това става причина за развихрянето на черен пазар и главозамайващо нарастване на инфлацията.

Почти от самото начало Чърчил силно се надява да превърне недоволството на европейците под нацистка окупация в открит бунт. През май 1940 г. той е назначил д-р Хю Далтън, заможен социалист, за министър на икономическата война и отговорник за създаването на Управлението за специални операции. Далтън не е популярен в Лейбъристката партия, но като противник на политиката на отстъпки към Хитлер в края на 30-те години той е направил много, за да я отдръпне от пацифистката ѝ позиция. Отдавна е голям почитател на Чърчил, въпреки че премиерът не му отвръща със същите чувства. Той не може да „понася гръмливия глас и шарещия му поглед“4 и казва за сър Робърт Ванситарт, постоянен помощник-министър във Форин Офис през 30-те години: „Невероятен човек е Ван! Той дори харесва д-р Далтън.“5

Далтън, който се възхищава пламенно от поляците, привлича на работа полковник Колин Гъбинс, който е бил офицер за свръзка с полската армия по време на нейните битки през 1939 г. Гъбинс по-късно става началник на Управлението за специални операции. Полската съпротива е източник на вдъхновение за УСО. Дори след капитулацията на страната в края на септември 1939 г. полски войници продължават борбата в окръг Келце под командването на майор Хенрик Добжански до май 1940 г., докато други поддържат съпротивата в района на Сандомеж покрай горното течение на Висла. В УСО е създаден полски отдел, но неговата роля е просто да работи с Шесто бюро на полската армия в Лондон и да му оказва подкрепа. В окупирана Полша няма изпратена военна мисия, затова поляците ръководят сами дейността. След големия принос на полските пилоти в Битката за Британия УСО успява да убеди ръководството на Кралската авиация да оборудват един бомбардировач „Уитли“ с допълнителни резервоари за гориво, за да може да извършва дългия курс на отиване и връщане от база в Шотландия. За първи път спускат полски куриери на 15 февруари 1941 г. Проектирани са и парашутни контейнери, за да спускат оръжия и експлозиви за бъдещата Армия Крайова, Вътрешната армия, която действа в Полша.

Полският патриотизъм е романтичен в известен смисъл, но той остава удивително непоколебим през най-мрачните дни на нацистко и съветско потисничество. 

Можете да поръчате книгата ТУК.