Ново допълнено издание на „Жажда“ от Захари Карабашлиев – за живота между сенките

Трогателната повест от автора на „18% сиво“ и „Опашката“ и с илюстрациите на Дамян Дамянов излиза с добавени илюстрации и предговор от автора

В края на 2019 г. премиерата на вълнуващата повест „Жажда“ от Захари Карабашлиев с акварелните илюстрации на Дамян Дамянов трогна сърцата на хиляди читатели, а изданието се превърна в едно от най-търсените заглавия на пазара.

Сега историята, вдъхновена от съдбата на незрящия, но неуморен пътешественик в света на виждащите Спас Карафезов, оживява в ново преработено и допълнено издание с добавен предговор от самия автор, както и нови майсторски илюстрации, дело на Дамян Дамянов.

В нея млад мъж се събужда в реанимацията без спомен за тежката катастрофа, от която е оцелял по чудо. Единственото, което може да прави – обездвижен в шини – е да гледа болничния таван и с отегчение да слуша гласа на възрастния пациент на съседното легло. Съдбата трудно би събрала по-противоположни характери – бъбривият оптимизъм на стареца се сблъсква с горчивия скептицизъм на младежа. A това, което започва като банално говорене, колкото да мине времето, постепенно се разгръща в драматична история за физическото оцеляване, за спасителния пояс на любовта и за победата на красотата над мрака. 

Какво чуваме, когато слушаме? Какво виждаме, когато гледаме? Защо понякога животът ни отнема най-скъпото, за да ни даде най-важното?

В свят, в който всеки е убеден, че е различен, има нещо, което изконно ни свързва един с друг. Жаждата.

Допълненото и преработено издание на „Жажда“  е красноречиво доказателство за това как една разтърсваща индивидуална история може да бъде изваяна чрез средствата на литературата и въздействащо акварелно изкуство.

„Жажда“ е книга с красив ум –  изящна притча,  свързана както със слепотата, така и с гледането. И със заслепението. Защото в нашия все по-цветен и шумен свят сякаш все по-малко виждаме и все по-бързо ослепяваме за наистина важните неща.

„Пазете очите си, хора! Радвайте им се и никога не утолявайте жаждата си за живот“.

Спас Карафезов

Из „Жажда“ от Захари Карабашлиев

Всеки среща в живота си най-добрия човек. На абсолютно всеки е дадено да се запознае с най-важния човек в живота си. Но пък не е казано, че ще го познае. Може и въобще да не го забележи. Понякога най-важните хора в живота ни остават невидими за нас. Ех, момче…

Едно е да гледаш, друго е да виждаш, а съвсем различно – да разбереш.

Неговият събеседник прави пауза. Чува го да пие вода.

– Няма ли да хапнеш? – пита го Даниел, макар да му се иска историята да продължи.

– Не ми се хапва още – бързо отговаря Ангел и продължава. – И ето така започна дружбата ни с Марта. На 2 август 1957 г. Оказа се, че и аз, и тя сме учели в Софийския университет – аз право, тя история. И щом свърши лятото и започнахме семестъра, взехме да се виждаме, да се разхождаме, да си правим срещи всеки ден. Излизахме до парка, ходехме на концерти, на театър, аз много обичам театър, добрите пиеси могат да се гледат и от такива като мен. Но основното, което правехме заедно –

разговаряхме. За всичко. Аз обичах думите ѝ, мислите ѝ, начина ѝ на изразяване… Обичах докосването ѝ, присъствието є. Така продължихме цяла година и половина. Целунах я чак на 16 януари 1958 г. Бях тръгнал да се прибирам за Габрово за сесията, а тя – да си ходи във Варна. Беше буря. Ужасна виелица, студено, много студено беше. Тя дойде в квартирата ми на „Дондуков“, качи се, беше с едно палтенце, с вдигната яка, с нещо мекичко на яката, някакъв вид кожичка, имаше едри копчета и гайтани за закопчалки, и така стояхме двама та на стълбището и беше толкова студено, аз я прегърнах и я целунах, а устните ѝ бяха ледени. Тя не беше се целувала още – после ми

каза. И аз не бях.

На прозореца каца тъмносив гълъб, започва усърдно да чисти човчица в крилото си.

– „Старецът и морето“ – първата книга, която ми прочете на глас Марта, беше „Старецът и морето“. После започна да ми чете всеки ден. И се съблече за пръв път чак след три години обич и любов. Три години минаха, докато се съблече до кръста. Дотогава всичко

беше платоническа работа и много целувки. Но един следобед, беше последният семестър в университета, един следобед, когато тя се съблече изцяло, и аз, докато галех тялото ѝ, изящното ѝ тяло, красивите ѝ гърди, сякаш мраморни, ама от топъл, огрян от слънце мрамор, аз направих най-голямата грешка в живота си. Гордостта е подъл  съветник, Даниел, запомни това.

– Какво стана?

– Казах ѝ да се облече и да си върви.

– Как така?

– Така. Толкова я обичах, че не исках тя да свърже живота си с един непълноценен човек

като мен. Смятах се за недостоен за нейната любов. Бях си внушил, че ще бъда като камък на врата ѝ, че никога няма да мога да я направя напълно щастлива, че аз съм най-лошото, което може да ѝ се случи. Затова този ден просто я изгоних. Изгоних я. Излъгах я, че не я обичам вече, казах ѝ ужасни думи, само и само да се махне от мен. Мразех се, докато чувах устата ми да изрича такива зли думи. Знаеш ли колко страшно е да слушаш собствения си глас, който наранява този, когото обича?

Колко плаках след това. Толкова дълго никога не съм плакал. Сълзи, сълзи, сълзи. Тези слепи очи толкоз сълза да дадат. Никога не съм мислел, че толкова дълго може да плаче човек.

Всеки ден. Ама на – гордостта, виж докъде води гордостта.

После някой ми каза, че се била омъжила, или че щяла да се омъжи ли, както и да е… Върнала се във Варна, започнала нов живот. Това е пак една друга история, виждаш ли, Даниелчо, как трудно е да се разказва дисциплинирано, как трудно е човек да се придържа към първоначалния замисъл. Мислите ни са като лястовици – хем уж гонят целта си, ама хем пък накъдето ги духне вятърът – натам… Та за Марта. Аз никога не успях да спра да мисля за нея.

Събужда го жаждата. Жестока и изпепеляваща жажда, от която чувства устата си като пресушена от жега локва. Долавя над себе си откъслечни думи, изречени с мек, авторитетен мъжки глас:

– …първоначалното обследване на главата показва фрактура на черепа и четирисантиметров епидурален хематом…

Гърлото гори. Жаждата сякаш е изцедила всяка капчица влага от всяка негова клетка. Не просто устата – цялото му тяло сега е пресъхнало за вода, а гласът се чува по-близо:

– …томограф на гръбначния стълб установи фрактури на С3 и Т4 с оток в областта на гръбначномозъчните нервни корени…

Опитва да преглътне, но езикът му се е слепнал, не успява да примлясне дори, няма сили. Гласът продължава:

– …за епидермалния хематом беше приложено консервативно лечение…

Звук от отваряне на врата, смутен момичешки глас промърморва:

– Извинете, може ли?

– Влезте, колега.

 

 Едва сега той осъзнава, че не вижда нищо. Тъмнина е затиснала клепачите му, не успява и не успява да ги отвори и да види откъде идват тези сложни, полупознати, важно звучащи думи:

– …неврологичните тестове показаха нормална проводимост по цялото протежение на нерва. 

Врата. Друг женски глас:

– Доктор Парашкевов, извинявайте, но трябва спешно в 134-та…

– Идвам. 

Проскърцване на подметки по лъснат под, миризма на дезинфекция, на онзи препарат, с който се чистят стъкла, спрей за пръскане (жълт? син?)… Мъжкият глас продължава, чува се шум от прелистване на хартия:

– Планираме да го задържим тук, докато е готов да премине към рехабилитация и физикална терапия. А сега, колеги, извинете ме, ще продължим утре… 

Стъпки. По-тих, едва доловим говор. Стъпки. Вратата се затваря, а той продължава да опитва да отвори очи, но не може, клепачите му сякаш са се сраснали със зениците, някой е залепил очите му, затова не може да вижда. 

Тишина. 

Унася се и потъва обратно там.

Вратата се отваря.

Чува щракане на електрически ключ и усеща светлина да лизва клепачите му, но колкото и да иска, не успява да ги помръдне.

– Пиленца-а-а – чува хрипкав силен женски глас някъде над себе си, замирисва му на цигари.

Насилва се да отвори очи, да разполови нажежените си устни, да раздвижи нещо от себе си. Не успява. Не може дори да преглътне, да помръдне очните си ябълки, да посвие пръсти… Няма власт над тялото си, нищо не работи, сякаш няма достъп до мускулите си, няма никакъв контрол над нищо свое. Движат се единствено мисли, които мудно регистрират неща извън себе си, но не могат да участват – тромави пчели, затворени в стъклен буркан. 

Като дете прекарваше часове в двора на баба си – търпеливо клекнал и съсредоточен – и наблюдаваше пчели. Те долитаха от градината със синкавите кошери на съседната улица и накацваха по лехите с цветя. Гледаше пулсиращите им раирани коремчета, бавните им движения, крачетата, натежали от прашец. А когато му омръзнеше да ги гледа, той ги… 

Но сега той опитва да даде сигнал, че е жив, че присъства, че е тук. 

Чува всичко, дори някак усилено, но нищо в него не помръдва. Тялото му не му принадлежи. Изключено е. Той просто знае, че се е настанил в него, но колкото и да насилва стартера, двигателят не заработва. Нищо не работи. Той е в тялото си и едновременно с това не е. Единственото, което го свързва с този свят и мътното място, от което се събужда, е жаждата.

Можете да поръчате „Жажда“ ТУК.