Четем „Работилница за кукли“ – дебютният трилър на Елизабет Макнийл

На 25 февруари излиза от печат историческият трилър „Работилница за кукли“ от Елизабет Макнийл – един изумителен дебют, чиито основни теми са творческият импулс, страстта и лишаването на жените от право на глас. 

Работилница за кукли“ (превод: Анна Орешкова, 448 стр., цена: 25 лв., издателство Колибри) разказва пленителна история за изкуството, маниакалността и чувството за притежание. Мястото е Лондон, годината – 1850. В Хайд Парк се строи павилионът за Голямото изложение и сред тълпата зрители на впечатляващата гледка се срещат двама души. За амбициозната млада художничка Айрис тази среща е мимолетна и тя забравя за нея само след миг, но за Сайлъс, който колекционира разни предмети, опиянен от необикновената им красота, срещата бележи ново начало в живота му. Когато художникът прерафаелит Луис Фрост моли Айрис да му позира, тя се съгласява, при условие че той ще я научи да рисува. Изведнъж светът й започва да придобива по-широки измерения и да се превръща в територия на изкуството и любовта. Но след запознанството си с Айрис Сайлъс мисли само за едно и маниакалността му го тласка към все по-мрачни селения…

Елизабет Макнийл е родена в Шотландия. В момента живее в Лондон и изработва керамични съдове в малко ателие, разположено в дъното на градината й. Получава бакалавърска степен по английска литература в Оксфорд и магистърска степен по творческо писане от университета на Източна Англия. През 2018 г. печели международната награда Каледония, която се присъжда на непубликуван роман. Според Сънди Таймс „Работилница за кукли“ е забележителен роман, витален, ярък и интелигентен. На свой ред Таймс определя романа като „впечатляващо силен дебют, остроумна и четивна книга, изпъстрена на места с чудесна описателна проза.“

По-долу четете откъс от книгата на Елизабет Макнийл – „Работилница за кукли“

Магазинът на Сайлъс Рийд за стари и нови редки предмети 

Сайлъс седи на писалището си с препарирана гургулица в ръка. В подземието е спокойно и тихо като в гробница и само плавният дъх на мъжа разрошва перата на птицата. 

Докато работи, Сайлъс цупи устни и осветен от лампата, изглежда привлекателен. На трийсет и осем години е запазил гъстата си коса, която не дава приз наци на посребряване. Озърта се наоколо и разглежда наредените по стените стъкленици; те са надписани и пълни с подпухнали туловища на консервирани експонати. Раздути агнета, змии, гущери и котенца се притискат о стените на своя затвор. 

– Не се мъчи да се измъкнеш от мен, малка разбойнице такава – мърмори си той, докато взема клещите и затяга телта около ноктите на птицата. 

Обича да говори на своите твари и да съчинява истории за това как са се озовали на дисекционната му маса. Обмисля множество въображаеми сценарии за тази гургулица – досаждала е на моряците от шлеповете по канала, гнездила е в платно на кораба „Одисей“ – и накрая се спира на измислица, която му харесва: често укорява тази дружка заради измисления от самия него навик да напада продавачките на кресон. Отслабва хватката си върху птицата и тя застава сковано върху дървената поставка. 

– Ето нà! – Той се накланя назад и отмята кичур коса от очите си. – И вероятно случилото се ще ти послужи за урок, че не е бивало да изтръгваш връзката зеленчуци от ръцете на онова момиченце. 

Сайлъс е доволен от изпълнението на тази поръчка, особено предвид факта, че претупа последните фази, за да приключи до сутринта. Сигурен е, че художникът ще хареса птицата; съобразно желанието му тя сякаш е застинала в полет, а крилете ѝ са оформили идеалната буква „V“. Нещо повече, Сайлъс извлече допълнителна полза от поръчката с добавянето на поредното птиче сърце към една от пожълтелите стъкленици. Малките кафяви топчици плуват във формалдехид, готови да бъдат предложени на разни знахари и аптекари, и то на добра цена.

Сайлъс разтребва работилницата, избърсва и подрежда инструментите. Изкачил е половината стъпала и бута капака в тавана с рамо, крепейки внимателно гургулицата, когато оглушителното дрънчене на звънеца отеква изпод нозете му. 

Алби, надява се той, понеже е твърде рано за други клиенти; оставя птицата върху един скрин и прекосява тичешком магазина, питайки се какво ли ще му донесе хлапето. Напоследък то го снабдява с все по-жалък улов  – червясали плъхове, стари котки с размазани черепи, дори полупрегазен гълъб с къс и дебел нокът. („Само да знаехте, сър, колко е трудно с тия търсачи на вехтории, дето ни отмъкват най-хубавите находки…“) Ако Сайлъс иска колекцията му да издържи проверката на времето, ще му е нужно наистина изключително попълнение. Сеща се за близката пекарна на „Странд“, чийто собственик едва свързваше двата края с продажбата на недодялани самуни хляб от черно брашно, годни само да си подпреш вратата. И ето че пекарят, който едва не попадна в затвора за дългове, започна да маринова ягоди в захарен сироп и да ги продава в буркани. Това хрумване преобрази магазина и му извоюва добро име дори в туристическите брошури за градските забележителности. 

Бедата е там, че Сайлъс често вярва в шанса да е открил своя необикновен, неповторим предмет, но тогава приключва работата си по него и установява, че го преследват съмнения и копнеж да постигне повече. Патолозите и колекционерите, на които се възхищава – учени и лекари от калибъра на Джон Хънтър и Астли Купър, – не страдат от недостиг на експонати. Самият той, побледнял от завист, неведнъж е седял в кръчмите срещу Лондонския университетски колеж и е подслушвал разговорите на медици относно сутрешните дисекции. Може и да няма техните връзки, но несъмнено, несъмнено някой ден Алби ще му донесе нещо – ръката му потреперва… – нещо забележително. Тогава ще гравират името му на входа на някой музей и ще признаят целия му труд и всичките му къртовски усилия. Представя си как изкачва каменните стъпала заедно с Флик, най-близката си приятелка от детството, и двамата спират, щом виждат името „Сайлъс Рийд“, издълбано в мрамора. Тя не може да сдържи гордостта си и отпуска длан във вдлъбнатината на гърба му, а той ѝ обяснява, че е създал всичко това заради нея. 

Отвън обаче не чака Алби и всяко почукване и дрънчене на звънеца му носи допълнително разочарование. Някаква прислужница се отбива от името на господарката си, която се нуждае от препарирано колибри за украса на шапката си. Едно момче в кадифен жакет ровичка неспирно из стоките и накрая купува брошка във формата на пеперуда, която Сайлъс му продава, потръпвайки от презрение. През цялото време той помръдва само докато прибира монетите на клиентите в портфейл от кучешка кожа. В тишината между покупките палецът му проследява едно изречение в „Лансет“. „Ту-мор раз-цеп-ва на-ви-ку-лар-на-та кост.“ Единствено дрънченето на звънеца и ударите по вратата придават ритъм на живота му. На горния етаж се намира таванската стая, която му служи за спалня, а на долния – тъмното мазе. 

Направо е вбесяващо, мисли си Сайлъс, докато оглежда сбутания си магазин, че си плаща наема от продажбата на най-скучните предмети. Лошият вкус на простолюдието е необясним. Повечето му клиенти не забелязват истинските прелести, сред които са черепът на стогодишен лъв, ветрилото, изработено от белодробната тъкан на кит, или препарираната маймуна под стъклен похлупак, и се насочват право към скрина с ципокрилите насекоми в дъното на магазина. В скрина има яркочервени пеперудени криле, които той притиска между две стъкълца; някои от експонатите представляват евтини колиета, а други служат само за показ. Глупави дрънкулки, които хората могат да си направят сами, ако имат въображение, казва си Сайлъс. Само художниците и аптекарите плащат за предметите, от които той наистина се интересува. 

Тогава часовникът гръмко отброява единайсет часа и Сайлъс чува леко почукване и немощното, пресекливо дрънчене на звънеца в сутерена. 

Той бърза да отвори вратата. Отвън вероятно чака някое глупаво хлапе, което ще похарчи само два пенса, а ако е Алби, ще му донесе я поредния гаден прилеп, я някакво краставо куче, годно само за яхния, но въпреки опасенията пулсът му се учестява. 

– А, Алби. 

Сайлъс отваря вратата и полага усилия да звучи спокойно. Мъглата, надвиснала над Темза, пропълзява в магазина. 

Десетгодишното дете му се ухилва широко в отговор. („На десет, знам си аз, сър, щото съм роден баш в деня, когато кралицата се омъжи за Албърт.“) Насред горния му венец, досущ като бесилка, е побит един-единствен пожълтял зъб. 

– Днеска ви нося прелестна, прясно намерена твар – обявява Алби. 

Сайлъс хвърля поглед към задънената улица с изоставени, разнебитени къщи, напомнящи шайка пияници, кой от кой по-силно олюляващ се.

– Изплюй камъчето, дете. – Сайлъс пощипва момчето по брадичката, за да подчертае превъзходството си. – Какво точно ми носиш? Предния крак на някой мегалозавър или може би главата на русалка? 

– Малко е хладно за русалки в Риджънтс Канал по това време на годината, сър, обаче оная, другата твар – мега-еди-какво-си – разправя, че ще ви остави някое и друго коляно, щом го надуши. 

– Много мило от негова страна. 

Алби се изсеква в ръкава си.

– Намерих ви истинско съкровище, с което няма да се разделя за по-малко от два шилинга. Обаче ви предупреждавам, че не е рижо, както ги искате.

Можете да поръчате „Работилница за кукли“ ТУК.