Може ли жаждата за живот да победи в лагерите на смъртта? 

„Искрица живот“ на Ерих Мария Ремарк рисува ужасяващото ежедневие на милиони жертви на може би най-голямата човешка трагедия – Холокоста

В разгара на Втората световна война сестрата на германския писател Ерих Мария Ремарк („На западния фронт нищо ново“, „Живот назаем“, „Триумфалната арка“) – Елфриде – е  безмилостно екзекутирана заради критиката си спрямо нацисткия режим. И именно на нея той посвещава eдин от най-разтърсващите си и може би най-лични романи – „Искрица живот“. 

След дълго отсъствие на пазара емблематичната творба се появява в ново луксозно издание с корицата на Дамян Дамянов и в превода на Емилия Драганова, за да припомни, че и в най-обречените мигове жаждата за живот може да победи. 

Вече повече от 10 години той няма име. Просто номер в дългата редица от загубени човешки души – някога хора, а сега почти привидения, борещи се за своето оцеляване, – 509 е един от малкото ветерани в германския концентрационен лагер Мелерн. Затворникът от барака 22, преживял унижения, глад, мъчения, е загубил десетки приятели, но и надежда, че отново ще може да види света отвъд оградата. 

Животът в лагера налага свои собствени жестоки правила. Там дори връзките за обувки са  разменна монета, почти животинската борба за легло, златен зъб или палто от все още неизстинал труп е ежедневие, а издевателствата над лагерниците е единствената форма на общуване, която е разрешена между палачи и жертви. 

Докато изненадващо близкият град е бомбардиран от съюзнически самолети. И несломимостта на националсоциализма сякаш е разклатена. Възможно ли е германците в крайна сметка да губят войната? 

509 решава да направи всичко възможно да оцелее и да се бори. Да окаже съпротива, колкото и тялото му да е слабо, колкото и близо да изглежда смъртта. Есесовците стават все по-жестоки, но и по-невнимателни, по-разтревожени. Някъде там, отвъд ужасите, надеждата разпалва огромен пожар и искрици от него достигат дори до най-отчаяните. Смелите затворници са готови да се съпротивляват. И дори да умрат във войната, ще умрат в борба, както те са решили. За да победи животът.

Но на какво е способен човек, за да оцелее,  когато на изпитание са подложени не само ценностите му и но цялото му същество?

Ерих Мария Ремарк

Безмилостен в своя психологизъм, „Искрица живот“ от Ерих Мария Ремарк рисува ужасяващото ежедневие на милиони жертви на може би най-голямата човешка трагедия – Холокоста. История за крехкостта на човешкото съзнание, попаднало в ръцете на един от най-безчовечните и жестоки режими. Но и история за онази упорита надежда, която възкръсва от пепелта на крематориумите и е способна да запали непостушими пожари срещу насилието, жестокостта и несправедливостта.

В чест на по-голямата си сестра Елфриде, която е осъдена на смърт от нацистите през 1943 г., той написва романа „Искрица живот„(1952 г.).

„Това, което човек не може да получи, винаги изглежда по-хубаво от онова, което има. В това се крие романтиката и идиотщината на човешкия живот“, казва един от най-известните и четени писатели на ХХ век – Ерих Мария Ремарк.

Ерих Паул Ремарк е виден немски писател, който твори под псевдонима Ерих Мария Ремарк. Творбите му са преведени на повече от 60 езика, утвърждавайки го като „майстор на лирическия натурализъм“. Той е роден на 22 юни 1898 година в Оснабрюк, Северна Германия, в семейството на книговезец. Още в младежките си години бъдещият писател е силно заинтересован от световната литература. Той се възхищава на Цвайг, Достоевски, Гьоте и други видни писатели. Основното си и средно образование Ремарк получава в църковното училище, след което се записва в католическата семинария.

Със започването на война Ремарк е изпратен на фронта, където получава няколко сериозни ранявания. Всичките ужаси на това време впоследствие той запечатва в романа „На Западния фронт нищо ново“ (1929 г.), който се превръща в една от най-продаваните книги в Германия. Романът впоследствие е екранизиран и номиниран за Нобелова награда. През 1932 г. Ремарк започва работа над романа си „Трима другари“, чиято художествена проблематика е свързана с темата за „изгубените поколения“ – юношите, попаднали на фронта, в крехката възраст 14-18 години. Днес книгата се смята за една от класиките на немската и световна литература. И този роман също е екранизиран. След края на Първата световна война, Ремарк сменя различни професии – за кратко работи като учител, музикант, търговец и др. Събитията от този период са описани в романа му „Черният обелиск“ (1956 г.), който се приема за един от най-ярките и зрели романи на автора. Скоро след това се жени за танцьорката Илзе Юта Замбона и въпреки че бракът им не просъществува дълго, Ремарк до края на живота си се грижи за нея. Юта дълги години страда от туберкулоза. Именно нея писателят впоследствие ползва като прототип при изграждането на множество от образите на героините си. По всяка вероятност тя го вдъхновява и за създаването на образа на Лилиан Дюнкерк в романа „Живот назаем“ (1959 г.). В него авторът се разкрива пред читателите в амплоато на опитен психолог и философ, показвайки вечните теми за любовта, живота, смъртта, свободата, времето. За разлика от другите романи на Ремарк, в „Живот на заем“ отсъстват каквито и да било политически мотиви.

Голяма част от романите на Ремарк са възприети негативно от нацистката младеж и публично са изгорени. Вследствие на тези събития през 1933 г. той се мести в Швейцария. Скоро след това се запознава с очарователната Марлене Дитрих, с която преживяват бурна романтична връзка. С течение на времето нейният образ вдъхновява писателя за създаването на образа на главната героиня в романа „Триумфалната арка“( 1945 г.), който е екранизиран два пъти и се смята за един от най-известните му романи.

През 1939 г. писателят се премества в САЩ. В чест на по-голямата си сестра, която е осъдена на смърт от нацистите през 1943 година, той написва романа „Искрица живот“(1952 г.). Скоро след това Ремарк се запознава с холивудската актриса Полет Годар (бивша съпруга на Чарли Чаплин), която му помага да се възстанови от продължителната депресия, която развива по време на отношенията си с Дитрих. След като официално се развежда с Юта през 1957 г., той се жени за Полет. Година по-късно двойката се мести в Швейцария, където живее щастлив живот в мир и разбирателство.

Писателят умира през септември 1970 г. в Щвейцария. Романът му „Сенки в рая“ е публикуван посмъртно.

Из „Искрица живот“ от Ерих Мария Ремарк

„Искрица живот“

1.

Скелет 509 бавно вдигна глава и отвори очи. Не знаеше дали е бил в несвяст, или просто е спал. Между едното и другото нямаше почти никаква разлика; гладът и изтощението отдавна вече бяха свършили своето. И двете бяха като затъване в дълбоко тресавище, от което сякаш нямаше начин да издрапа. 509 полежа малко, без да шавне и наострил слух. Това беше старо лагерно правило: никога не се знаеше от коя страна дебне опасност, и докато не помръдваше, човек винаги имаше шанс да не го забележат или да го вземат за мъртъв – елементарен природен закон, известен на всяка буболечка.

Не чу нищо подозрително. Постовете на картечните кули се бяха унесли в полусън, а и зад тях всичко бе спокойно. 509 предпазливо изви глава и погледна назад.

Концлагер „Мелерн“ дремеше мирно и кротко под слънцето. Големият плац, който есесовците на шега наричаха „дансинг“, бе кажи-речи пуст. Само на дебелите дървени стълбове вдясно от портала висяха четирима души със завързани на гърба китки. Бяха окачени толкова нависоко, че нозете им не допираха земята. Ръцете им бяха изкълчени. Двама огняри от крематориума се забавляваха, като ги замеряха от прозореца с бучки въглища; никой от четиримата обаче не помръдваше. Висяха от половин час на импровизираните кръстове и вече бяха загубили съзнание. Бараките в трудовия лагер бяха празни; работните бригади още не се бяха върнали. Неколцина дневални току притичваха по улиците. Пред бункера изолатор вляво от портала седеше шарфюрерът от СС Бройер. Беше наредил да поставят там кръгла масичка и плетено кресло и сега пиеше кафе на слънце. Първокачественото кафе беше рядкост през пролетта на 1945 г., но Бройер преди малко беше удушил двама евреи, които гниеха от шест седмици в бункера, и смяташе това за човеколюбива постъпка, заслужаваща награда. Капото от кухнята му беше пратил заедно с кафето и чиния с кекс. Бро-йер ядеше бавно, с наслада; най обичаше стафидите без семки, с които бе шпиковано тестото. По-възрастният евреин не му достави кой знае какво удоволствие, виж, по-младият излезе по-жилав: доста време рита и хърка. Бройер се ухили сънено и се заслуша в звуците, долитащи иззад зеленчуковата градина, където репетираше лагерният оркестър. Свиреха „Рози от юг“ – любимия валс на коменданта, оберщурмбанфюрер Нойбауер.

509 лежеше от отсрещната страна, досами група от дървени бараки, отделена с бодлива тел от големия трудов лагер. Наричаха ги Малкия лагер. В него се намираха затворниците, които бяха вече твърде слаби, за да работят. Бяха там, за да умрат. Почти всички умираха бързо; но още преди старите обитатели да са предали богу дух, непрестанно прииждаха нови и нови, така че бараките бяха винаги претъпкани. Нерядко умиращите лежаха един върху друг даже на пътеките между наровете или чисто и просто хвърляха топа отвън. В „Мелерн“ нямаше газови камери. Комендантът особено се гордееше с това. Обичаше да казва, че в „Мелерн“ умират от естествена смърт. Официалното име на Малкия лагер беше „възстановително отделение“; малцина обаче намираха сили да понесат възстановителния режим по-дълго от седмица-две. Такава една държелива групичка обитаваше барака 22 и проявявайки черно чувство за хумор, наричаше себе си „ветераните“. 509 беше от тях. Преди четири месеца го бяха преместили в Малкия лагер и за него самия бе истинско чудо, че е още жив. 

От крематориума се носеше черен дим. Вятърът го гонеше към лагера и талазите се стелеха ниско над бараките. Димът беше мазен и сладникав и предизвикваше гадене. 509 така и не свикна с него дори след десетте години, прекарани в лагера. Днес в него имаше и частици от двама ветерани: часовникаря Ян Сибелски и университетския професор Йоел Буксбаум. 

Двамата бяха умрели в барака 22 и по обед откарани в крематориума – впрочем Буксбаум не съвсем цял-целеничък: липсваха му три пръста, седемнайсет зъба, ноктите на краката и част от половия орган. Беше ги загубил по време на превъз-питателните мероприятия, целящи превръщането му в полезен член на обществото. Историята с половия орган неизменно предизвикваше бурен смях на културно-масовите вечеринки в есесовската казарма. Идеята бе на шарфюрер Гюнтер Щайнбренер, наскоро дошъл в лагера. Проста като всяко велико хрумване – инжекция с концентрирана солна киселина, нищо повече. С нея Щайнбренер мигом спечели уважението на колегите си.

Мартенският следобед беше мек, а слънцето вече се усещаше; 509 обаче зъзнеше, въпреки че бе навлякъл върху своите и дрехите на трима други – куртката на Йозеф Бухер, палтото на вехтошаря Лебентал и прокъсания пуловер на Йоел Буксбаум, който бараката спаси, преди да отнесат трупа. Само че когато човек е висок метър и седемдесет и осем и тежи под трийсет и пет кила, по всяка вероятност не би се стоплил дори с кожено палто.

509 имаше право да лежи половин час на слънце. Сетне трябваше да се върне в бараката, да предаде чуждите дрехи, както и куртката си на следващия. Така се бяха договорили ветераните, след като студовете отминаха. Някои не искаха. Бяха твърде изнемощели и след мъките през зимата имаха само едно желание: да си умрат на спокойствие в бараката. Старшият на помещението, Бергер, обаче настояваше всички, които все още се държаха на краката си, да излизат за малко на чист въздух. Следващият беше Вестхоф, подир него Бухер. Лебентал беше отказал; имал си по-важна работа.

509 пак се обърна. Лагерът беше построен на хълм и през телената ограда се виждаше целият град: сгушен в долината, далеч под лагера, с камбанарии, стърчащи над лабиринта от покриви. Беше стар град с многобройни църкви и крепостни валове, с липови алеи и лъкатушни улички. На север беше новата част с по-широките улици, централната гара, жилищните блокове, фабриките и стомано- и медодобивните заводи, в които работеха бригади от лагера. Минаващата през града река описваше широка дъга, в която сънено се оглеждаха мостовете и облаците.

509 наведе глава. Можеше да я държи вдигната само за кратко. Черепът тежи, когато вратните мускули са се спаружили и са изтънели като нишки, а гледката на димящите комини в долината само изостря още повече глада – глада в мозъка, не само в стомаха. Стомахът от години беше свикнал и неспособен на друго усещане освен неизменното притъпено желание за храна. Гладът в мозъка беше по-ужасен. Пораждаше халюцинации и никога не стихваше. Ръфаше душата дори насън. През зимата на 509 му отне три месеца, докато прогони спомена за пържени картофи. Подушваше ги навсякъде, даже сред вонята в нужника. А сега го преследваше споменът за сланина. Сланина с яйца на очи.

Погледна никелирания часовник, който лежеше на земята до него. Лебентал му го беше дал назаем. Часовникът беше скъпоценност, притежание на цялата барака; преди години полякът Юлиус Зилбер, отдавна мъртъв, го беше вкарал нелегално в лагера. 509 видя, че има още десет минути, но реши да пропълзи обратно до бараката. Не му се щеше пак да заспи. Никога не се знаеше дали ще се събуди, или не. Внимателно огледа още веднъж улицата. И отново не забеляза нищо, което би представлявало опасност. Всъщност и не очакваше друго. Предпазливостта беше по-скоро навик на стара лагерна кримка, отколкото реален страх. Заради дизентерията Малкият лагер беше под лека карантина и есесовците рядко стъпваха там. Освен това през последните години контролът в целия лагер беше значително отслабен. Войната се усещаше все по-осезателно и част от есесовците, които дотогава юнашки бяха измъчвали и убивали беззащитни затворници, в крайна сметка беше изпратена на фронта. Сега, през пролетта на 1945-а, в лагера бе останала само една трета от есесовските войски. За вътрешния ред отдавна вече се грижеха почти изцяло концлагеристи. Всяка барака имаше общ отговорник и четирима старши на отделните помещения; работните групи се командваха от неколцина капо и бригадири, а целият лагер – от лагерни отговорници. Всички бяха затворници. Надзираваха ги лагерфюрери, блокфюрери и групенфюрери – задължително от СС. Първоначално в „Мелерн“ имаше само политически затворници; по-късно с течение на времето бяха надошли и маса криминални престъпници от препълнените затвори в града и областта. Групите се различаваха по цвета на платнените триъгълници, които заедно с номерата бяха пришити към дрехите на концлагеристите. На политическите бяха червени, на криминалните – зелени. Евреите носеха допълнително и жълт триъгълник, наложен върху другия така, че се получаваше звездата на Давид.

509 наметна палтото на Лебентал и куртката на Йозеф Бухер и запълзя към бараката. Чувстваше се по-уморен от обикновено. Дори пълзенето го затрудняваше. Не след дълго земята под него се заклати. Той спря, затвори очи и си пое дълбоко дъх, за да се съвземе. В същия миг завиха градските сирени.

Отначало само две. Броени секунди по-късно – и други, а веднага след това сякаш зави целият град. Воят идваше от покривите и улиците, от камбанариите и фабриките. Градът лежеше открит под слънцето и като че ли изобщо не помръдваше, само виеше като парализирано животно, което вижда смъртта, ала не може да избяга; виеше със сирени и с парни свирки срещу небето, в което цареше покой.

509 моментално се прилепи до земята. При въздушна тревога беше забранено да се излиза от бараките. Би могъл да се опита да стане и да се затича, но беше твърде слаб, за да го направи, пък и бараката беше много далече; през това време някой нервен новак картечар като нищо щеше да стреля по него. Затова прилази няколко метра назад, до плитка трапчина, сгуши се в нея и се покри с чуждите дрехи. Така приличаше на човек, рухнал мъртъв на земята. Това се случваше често и не будеше подозрение. И бездруго тревогата скоро щеше да отмине. В последните месеци обявяваха тревога едва ли не през ден, но досега нищо не се беше случило. Самолетите всеки път прелитаха над града в посока Хановер и Берлин.

Ето че се обадиха и лагерните сирени, а малко по-късно подадоха сигнал за втора въздушна тревога. Воят ту се засилваше, ту утихваше, все едно повредени плочи се въртяха на гигантски грамофони. Самолетите наближаваха града. 509 беше наясно и с това, но не му дремеше. Негов враг беше най-близкият картечар, който би забелязал, че не е мъртъв. Ставащото зад бодливата тел не го засягаше.

Дишаше с усилие. Спареният въздух под палтото се превръщаше във все по-плътна черна вата, която се напластяваше върху него. Лежеше в хлътнатината като в гроб – и постепенно го завладя усещането, че това наистина е неговият гроб, че никога няма да се измъкне от него, че този път ще настъпи краят и той ще си остане тук и ще умре, най-накрая победен от последната слабост, с която се беше борил тъй дълго. Понечи да ѝ се противопостави, ала напразно; усещането само се усили, странно примирено очакване, което се разпространяваше във и извън него, сякаш всичко бе застинало в очакване – и градът, и въздухът, дори светлината. Беше като началото на слънчево затъмнение, когато цветовете вече имат оловен оттенък и витае смътното предчувствие за безслънчев, мъртъв свят – вакуум, задъхано очакване дали смъртта ще те отмине още веднъж, или не.

Можете да поръчате книгата ТУК.