След „Червения дракон“ и „Мълчанието на агнетата“ историята на най-известния сериен убиец завършва в третата част от култовата поредица
Вече познавате д-р Ханибал Лектър – изискан джентълмен, проницателен психолог и…изтънчен канибал. Стивън Кинг го нарича „най-голямото литературно чудовище на нашето време“, а образът му завинаги променя трилъровия жанр.
41 години след като света за пръв път се среща с безмилостния и завладяващ злодей, на пазара излиза ново издание на „Ханибал“ – третата част от незабравимата поредица на Томас Харис, започнала с „Червения дракон“ и „Мълчанието на агнетата“.
Изминали са седем години откакто Ханибал Лектър отново е на свобода след бягството си от затвора. Седем години той живее с чужда самоличност, спокойно се наслаждава на живота си в сърцето на Ренесанса – Флоренция, и изглежда си е взел почивка от убийствата. Чудовището в него сякаш е заспало зимен сън.
Но дори изтъкнат гений като Лектър не може да се избави от миналото, което го следва по петите и заплашва да разруши идиличния живот, който си е построил. Все пак титлата за най-известен сериен убиец си носи своите последици.
Има хора, които не са забравили за него, и това далеч не са само ФБР, които всячески се опитват да проследят местоположението му. Извратен и садистичен мултимилионер, осакатен от Лектър преди години, планира да му отмъсти, като нахрани с него дива порода специално обучени чудовищни прасета. Време е за последния лов – но този път ловецът е плячката.
На помощ ще му се притече не кой да е, а неговата стара познайница агент Кларис Старлинг, чиято кариера се е сринала пред очите ѝ. Веднъж оголила душата си пред Лектър, Кларис е завинаги променена. Агнетата в нея може и да са замълчали, но думите на Лектър все така я привличат. А поривът ѝ към него е по-силен от всякога.
Всички сметки ще бъдат разчистени в нова порция от историята на гениалния канибал – такъв, какъвто не го познавате.
Томас Харис се впуска в деликатен психологически танц със съзнанието на читателите си и неусетно влиза под кожата с прецизността на хирургически скалпел. Още по-мрачен и вълнуващ, „Ханибал“ е достойният литературен завършек на най-великата трилърова поредица, разтърсила умовете на цели поколения почитатели на жанра.
Из „Ханибал“ от Томас Харис
ПЪРВА ГЛАВА
Бих помислил, че такъв ден ще започне с трепет…
Мустангът на Кларис Старлинг избумтя нагоре по входната рампа на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия на Масачузетс авеню – главна квартира, взета под наем от преподобния Мун за по-икономично.
Ударната група чакаше в три превозни средства – най-отпред очукан микробус без обозначения, зад него двата черни фургона на командосите от специалния отряд, включени на нис-ки обороти в големия подземен гараж.
Старлинг измъкна тежката чанта с оборудването от колата си и изтича до първия микробус – бял, мръсен, с надписи РЕС-ТОРАНТ ЗА РАЦИ „МАРСЕЛ“ от двете страни.
Четирима мъже я наблюдаваха през отворените задни врати, докато приближаваше. Беше слабичка във възшироката униформа и се движеше бързо въпреки тежката чанта. Косата ѝ блестеше на призрачната светлина на флуоресцентните лампи.
– Жени. Винаги закъсняват – отбеляза един полицай от вашингтонската полиция.
За операцията отговаряше специален агент Джон Бригъм от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия.
– Не е закъсняла – възрази той. – Извиках я, когато получихме сигнала. Сигурно идва чак от Куонтико… Ей, Старлинг, подай ми чантата.
Тя вдигна бързо ръка за поздрав.
– Здрасти, Джон.
Бригъм даде знак на навъсения цивилен шофьор и микробусът потегли навън в приятния есенен следобед още преди да затворят задните врати. Кларис Старлинг – ветеран в подобни операции – се мушна под окуляра на перископа и седна в задната част на микробуса, максимално близо до седемдесеткилограмовия блок сух лед, който служеше за климатична инсталация, когато се налагаше да дебнат, без да включват двигателя.
Вътрешността на стария микробус бе пропита с миризма на страх и пот – като в лудница, – която не можеше да се премахне по никакъв начин. Отвън му бяха слагали какви ли не емблеми. Сегашните мръсни избелели надписи бяха направени едва преди половин час. Дупките от куршуми, запълнени с кит, бяха доста по-стари.
Задните стъкла бяха затъмнени и през тях се гледаше само отвътре навън. Старлинг виждаше двата черни фургона на командосите. Надяваше се да не се наложи да прекарат часове, затворени в микробуса.
Щом се обърнеше към прозорците, мъжете започваха да я оглеждат. Специален агент на ФБР Кларис Старлинг, на трийсет и две, изглеждаше добре за възрастта си дори в каки униформа.
Бригъм взе бележника си от предната седалка.
– Защо все теб изпращат на лов за говна? – попита той усмихнат.
– Защото не пропускаш да ме изискаш – отвърна тя.
– За тая работа наистина си ми нужна. Само че напоследък доста често те изпращат да гониш избягали от ареста. Имам чувството, че някой в гнездото на лешоядите не те обича. Ела да работиш при мен. Да ти представя моите момчета – агенти Маркес Бърк и Джон Хеър, а това е полицай Болтън от вашингтонската полиция.
Ударният екип, съставен от хора на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, Администрацията за борба срещу наркотиците, командосите от специалния отряд и ФБР, беше най-добрият възможен продукт при съществуващите бюджетни ограничения във време, когато дори Академията на ФБР беше затворена поради липса на средства.
Бърк и Хеър приличаха на агенти на ФБР. Полицаят от вашингтонската полиция Болтън имаше вид на съдебен пристав. Беше на около четиресет и пет, дебел и подпухнал.
Кметът на Вашингтон след собствената си присъда за наркотици се напъваше да демонстрира безкомпромисно отношение към проблема и настояваше полицията да получава част от лаврите за всеки по-голям удар срещу наркодилърите в града. С това се обясняваше и присъствието на Болтън.
– Тайфата на Дръмго ще „готви“ тази вечер – обясни Бригъм.
– Ивелда Дръмго. Знаех си – отвърна Старлинг без ентусиазъм.
Бригъм кимна.
– Организирала е фабрика за „лед“ край рибния пазар „Фелициана“ до реката. Нашият човек съобщи, че довечера ще обработва партида кристали. Освен това има резервация за Каймановите острови по-късно тази вечер. Повече не можем да чакаме.
Кристалният метамфетамин, или „лед“, както го наричат на улицата, осигурява краткотрайно, но силно наркотично въздейс-твие, а пристрастяването е убийствено.
– Дрогата е работа на Администрацията, но Ивелда ни е нужна заради обвинения в пренасяне на оръжия през границата на щата. В заповедта се споменават три автомата „Берета“ и няколко карабини. Освен това тя знае къде има още. Искам да се заемеш с нея, Старлинг. Вече си имала работа с госпожата. Момчетата ще ти бъдат подкрепление.
– За нас остана лесната работа – каза доволно Болтън.
– Мисля, че е по-добре да им разкажеш за Ивелда, Старлинг – обади се Бригъм.
Кларис Старлинг изчака, защото микробусът пресичаше железопътни релси и се раздрънча ужасно.
– Ивелда ще окаже съпротива – започна тя след това. – Няма вид на такава, някога е била манекенка, но ще се бие с вас. Тя е вдовица на Дион Дръмго. Арестувала съм я два пъти по закона за борба с организираната престъпност, един път заедно с Дион. Последния път имаше деветмилиметров пистолет с три пълнителя, флакон нервнопаралитичен газ в чантата си и сгъваем нож в сутиена. Сега нямам представа с какво разполага. При втория арест я помолих учтиво да се предаде и тя се подчини. После в килията уби друга арестантка с дръжка от лъжица. Казваше се Марша Валънтайн. Така че не се знае… Трудно е да отгатнеш какво е намислила. Съдът тогава ѝ приз-на самозащита. Първото обвинение отпадна, обжалва второто и се измъкна. Отпаднаха и няколко обвинения за незаконно оръжие, защото имала малки деца. А и мъжът ѝ наскоро беше убит от бандата на Сплиф в престрелка на Плезънт авеню. Както и да е. Ще я подканя да се предаде и се надявам да ме пос-луша… ще ѝ устроим истинско представление. Но… слушайте ме внимателно… за да сложа белезниците на Ивелда Дръмго, ще ми трябва истинска помощ. Не толкова да ми пазите гърба, колкото да я притиснем както трябва. Господа, не мислете, че ще се наслаждавате на женски бой в кал между Ивелда и мен.
Някога Старлинг би благоговяла пред тези мъже. Сега на тях не им допадаха приказките ѝ, а тя бе видяла твърде много, за да ѝ пука.
– Ивелда Дръмго е свързана чрез Дион с клана Крип – отбеляза Бригъм. – Нашият човек твърди, че я пазят техни главорези. Крип държат дистрибуцията по цялото крайбрежие. Всъщност пазят я преди всичко от Сплиф. Нямам представа как ще реагират биячите на Крип, когато разберат, че сме ние. Общо взето, се стремят да не преминават границата.
– Също така трябва да знаете – продължи Старлинг, – че Ивелда е серопозитивна. Заразил я е Дион, от игла. Разбра го в ареста и превъртя. Същия ден уби Марша Валънтайн, после се нахвърли върху надзирателите. Ако не е въоръжена и реши да се бие, пазете се от телесните ѝ течности, защото всичко може да се очаква от нея. Ако опитате да я хванете, ще плюе и ще хапе, ще ви залива с урина и фекалии, ако трябва, така че задължително носете маски и ръкавици. При качването ѝ в полицейска кола внимавайте да няма игла в косата си или нещо такова и обездвижете краката ѝ.
Физиономиите на Бърк и Хеър ставаха все по-мрачни. Полицай Болтън доби нещастен вид. Кимна с двойната си брадичка към оръжието на Старлинг – доста употребяван „Колт“ 45-и калибър с увита върху дръжката цветна лепенка, увиснал в кобура зад дясното ѝ бедро.
– През цялото време ли го носиш зареден? – попита той.
– Зареден и готов – отговори Старлинг.
– Опасно е – отбеляза Болтън.
– Ела на стрелбището и ще ти обясня за какво става дума.
– Болтън – намеси се Бригъм, – тя беше шампион по стрелба с пистолет на службите три години поред, а аз ѝ бях треньор. Не се безпокой за оръжието ѝ. Как те нарекоха тогава онези каубои от екипа за спасяване на заложници, когато им натри носовете, Старлинг? Ани Оукли?
– Отровата Оукли – отвърна тя и се извърна към прозореца.
Почувства се самотна и уязвима в този вонящ на пърчовина, пълен с мъже микробус. Мъжки дезодоранти, пот и кожа. Обзе я страх и вкусът му беше като метална монета под езика. Картина във въображението: баща ѝ, който миришеше на тютюн и тръпчив сапун, бели в кухнята портокал с джобното си ножче с отчупен връх и ѝ подава парченца. Задните светлини на колата му изчезват в тъмнината, когато тръгва на патрулната обиколка, която го уби. Дрехите му в шкафа. Ризата му за народни танци. Тъжни костюми за карнавал, увиснали на закачалките, като играчки на тавана.
Бригъм се обърна напред, после погледна часовника си.
– Ето какво е разположението – заговори той. Извади груба скица, надраскана набързо с дебел маркер, и неясен чертеж, получен по факса от Департамента по строителството. – Сградата на рибния пазар е на една линия с магазините и складовете покрай реката. Пряката, Парсъл Стрийт, опира в Ривърсайд авеню на това площадче пред рибния пазар. Сградата на самия пазар стига до водата и по цялото ѝ протежение отзад има кей, ето тук. Лабораторията на Ивелда е ето тук, на партерния етаж. Входът е отпред, до сенника на пазара. Докато приготвя стоката, ще я охраняват поне в радиус от три пресечки наоколо. Вече се е случвало да я предупредят навреме, за да изсипе дрогата в клозета. Така. Момчетата от третия фургон ще приближат с рибарска лодка откъм реката и ще влязат откъм кея точно в три часӚ. С този микробус ще можем да се приближим, без да ни забележат. Трябва да застанем пред вратата откъм улицата две минути преди началото. Ако Ивелда излезе откъм улицата, ще я пипнем. Ако остане вътре, ще нахълтаме отпред веднага след като онези ударят от другата страна. Момчетата от втория фургон, седем души, ще са подкрепление. Влизат в играта точно в три, освен ако не им дадем знак да действат по-рано.
– Как ще се оправим с вратата? – попита Старлинг.
– Ако е спокойно, ще я разбием с тарана – отговори Бърк. – Ако чуем стрелба, с „Ейвън“. – Той потупа пушката до себе си.
Старлинг бе виждала как става – „Ейвън“ беше осемсан- тиметров ловен патрон със слаб заряд и оловен куршум, с който се разбиваха ключалки, без да пострадат хората вътре.
– Къде са децата на Ивелда?
– Информаторът ни каза, че ги е завела в детската градина – отговори Бригъм. – Той е близък с нея. Доколкото можеш да си близък при безопасен секс.
Радиостанцията на Бригъм изписука в слушалките му и той се наведе към задните стъкла, за да огледа небето, поне това, което се виждаше от него.
– Може да следи трафика – каза в микрофона и подвикна на шофьора: – От втората кола преди минута са видели новинарски хеликоптер. Ти видя ли го?
– Не.
– Дано да следи трафика.
Можете да поръчате „Ханибал“ ТУК.
