Обиколка на забравените градове с Бен Уилсън в „Метрополис“

Метрополис от Бен Уилсън е най-новото заглавие на издателство „Изток-Запад“.

Историята на града всъщност е история на човешката цивилизация.

Именитият изследовател Бен Уилсън ни повежда на запленяваща обиколка из плеяда известни и забравени градове, за да ни запознае с бляскавата хилядолетна история на градското съществуване и да ни разкрие как то е възпламенило искрата на най-великите човешки творения. 

Бен Уилсън

Ще видим великите постижения на древния урбанизъм в Урук и Вавилон; зараждането на гражданското общество сред оживлението на атинската агора; разцвета на търговията през славните дни на космополитния Багдад; възникването на финансите в задушевната атмосфера на лондонските кафенета; бляскавия живот в Париж по време на Бел епок… Ще узнаем за утопичните видения за бъдещето сред небостъргачите на Ню Йорк или за превръщането на метрополиси като Шанхай и Сингапур в зелени оазиси.

През хилядолетията градът е бил люлка на култура и цивилизация, на предприемачество и търговия, но също на престъпност и разврат, на политически интриги и икономически машинации. Днес, когато повече от половината население на планетата живее в градовете, космополитизмът на мегаполисите се сблъсква с нарастващ национализъм и антиглобализъм. На прага сме на нова епоха – на екологична катастрофа, пренаселеност, пандемии… От книгата на Бен Уилсън ще разберем не само как се раждат и умират градове и империи, но и каква е посоката на развитие на нашата цивилизация.

Оцеляването ни като биологичен вид зависи от следващата глава на градската одисея, в която сме се впуснали преди хилядолетия.

По-долу четете откъс от книгата:

„Метрополис“

Векът на метрополисa

В рамките на последното денонощие градското население в световен мащаб се е увеличило с 200 000 души. Това ще се повтори и утре, и вдругиден, и през всеки следващ ден в обозримото бъдеще. През 2050 г. две трети от човечеството ще е съсредоточено в градовете. Свидетели сме на най-голямата миграция в историята, кулминация на продължаващ вече 6000 години процес, в резултат от който към края на настоящото столетие ще можем да се наречем напълно урбанизиран вид.

Как и къде живеем, са два от най-важните въпроси, които бихме могли да си зададем. В голяма степен разбирането ни за историята и за собствената ни съвременност произтича от задълбоченото изучаване на точно този проблем. От първите селища, възникнали в Месопотамия около 4000 години пр.Хр., та до днес градовете са играли ролята на гигантски информационни централи; именно в процеса на динамично взаимодействие между човешките същества в пренаселения, задушаващо тесен метрополис са се раждали идеите, методите, революциите и нововъведенията, които са ставали двигател на историята. Преди 1800 г. едва между 3% и 5% от населението на Земята е обитавало относително големи градски зони. Тъкмо това скромно малцинство обаче е оказало огромен ефект върху развитието ни в глобален мащаб. Открай време градовете са били лаборатории на човечеството, инкубатори на историята. Подобно на милиони други, и аз самият се чувствах притеглен от магнетичната им сила. Именно това ме накара да се заема с проучването за настоящата книга, изхождайки от следната предпоставка: за добро или зло, миналото и бъдещето ни са тясно обвързани с градовете. 

Потопих се в тази необятна, многостранна и озадачаваща тема във време, белязано както от феноменалния подем на градовете, така и от невиждани предизвикателства, поставящи под въпрос ненакърнимостта на самата им тъкан. В началото на XX век традиционният град е бил не пристан на надежда, а царство на безверието; ненаситният индустриален метрополис правел хората пленници и тровел телата и умовете им. И в крайна сметка водел към социален срив. Втората половина на столетието стана свидетел на мощна реакция срещу злините на индустриализацията: обичайният стремеж на човечеството към струпване в градовете бе изместен от процес на разпръскване. През този период започна значителен отлив на населението от големите световни метрополиси като Ню Йорк и Лондон. Автомобилите, телефоните, евтините полети, безпрепятствено протичащите потоци от капитал и не на последно място – интернет – направиха възможно пространственото разсредоточаване, довело до гибелта на традиционния многолюден оживен градски център. Та кой се нуждае от физическа среда за общуване, когато може да се потопи в незнаещия граници виртуален свят на социалните мрежи? Градският център – и без това залят от вълни от престъпност и тънещ във физическа разруха – бе на път да бъде изместен от изникналите в покрайнините бизнес паркове, университетски и изследователски центрове и търговски площи. Последните години на XX век и първите десетилетия на третото хилядолетие обаче преобърнаха всички дотогавашни прогнози с главата надолу.

На първо място се открои Китай, където редица древни – и някои току-що изникнали – градове излязоха с гръм и трясък на световната сцена, възход, подхранван от миграцията на 440 милиона души от селскостопанските региони към градовете и увенчан с вакханалия от небостъргачи. Навсякъде по света градовете започнаха да отвоюват обратно средищното си икономическо положение. Противно на очакванията, вместо да улесняват разпръскването на хора и дейности, икономиката на знанието и свръхбързите комуникации подтикнаха големите корпорации, малките и нововъзникващите компании и хората с творчески професии да се струпват в определени градове като пчели в кошер. Технологичните, творческите и финансовите новости се раждат тогава, когато специалистите си взаимодействат в тесен контакт: човешките същества постигат най-големи успехи, когато имат възможност да споделят знания, да си сътрудничат и да се съревновават рамо до рамо – особено на места, благоприятстващи обмена на информация. Докато някога градовете са хвърляли усилия да ухажват големи производствени концерни или да се домогнат до дял от световната търговия, сега те се състезават за умове.

Зависимостта от човешкия капитал и икономическите ползи от компактността на градовете в постиндустриалните общества премоделират образа на модерния метрополис. Както сочи будещият завист просперитет на Китай, чийто двигател са големите урбанизирани зони, преуспяващите градове са в състояние да трансформират цели икономики. При всяко удвояване на плътността на населението в даден регион, той повишава продуктивността си с между 2% и 5%: енергията, завихряща се в градовете, ни прави по-конкурентни и предприемчиви като общество. Този ефект се усилва с увеличаването на големината им.

Една от най-големите промени, връхлетели планетата през последните три десетилетия, са поразителните темпове, с които отделни градове изпреварват останалата част от света и собствените си страни. Глобалната икономика е съсредоточена в няколко мегаполиса и силно урбанизирани региона: през 2025 г. 440 града с обща численост от 600 милиона души (7% от световното население) ще произвеждат половината от световния брутен вътрешен продукт. В много нововъзникващи пазари отделни колоси като Сао Пауло, Лагос, Москва и Йоханесбург генерират между една трета и половината от богатството, създадено от страната. В Лагос, където живее 10% от населението на Нигерия, са концентрирани 60% от промишлените и търговските дейности. Ако се обяви за независима държава, градът ще се нареди на пето място сред най-богатите страни в Африка. В Китай 40% от стопанската производителност се генерира от едва три мегаполисни региона. Това обаче не е ново явление. В наши дни просто ставаме свидетели на завръщането към модела, доминирал през по-голямата част от историята – този на могъщия град, на който е отредена главна роля в човешките дела. В Месопотамия и Предколумбова Мезоамерика, в Древна Гърция и средновековните градове държави неведнъж обединения на водещи метрополиси са успявали да установят монопол над търговията и да вземат надмощие над цели страни.

Различната скорост в развитието на големите градове и държавите, наблюдавана в хода на историята, не се ограничава с икономическите измерения. Благодарение на главоломния си просперитет те изсмукват човешки и финансов капитал от по-малко облагодетелствани населени места и региони, задават предопределящите тенденции в културата и – подобно на познатите ни от миналото градове – предлагат разнообразие, каквото не може да се открие никъде другаде. Делът на родените в чужбина жители на едни от най-могъщите съвременни метрополиси варира между 35% и 50%. Като притегателен център за население, което е по-младо, по-образовано, по-заможно и културно разнообразно от средното, не е чудно, че глобалните градове имат повече общо помежду си, отколкото с останалата част от страните, чиито знаменосци се явяват. В много съвременни общества най-дълбокото разделение е не по възрастов, расов или класов признак, или според градския или селския произход, а по линията на противопоставяне между метрополисите, от една страна, и провинциалните региони, предградията, градчетата и градовете, оказали се изключени от глобализираната икономика на знанието. В някои отношения думата „метрополен“ носи представата за бляскав живот и неограничени възможности, но едновременно с това е и синоним за особен вид елитарност – политическа, културна и социална, – която буди недоволство сред все по-широки кръгове. Разбира се, ненавистта към големия град не е ново явление. Хората открай време са изпитвали безпокойство от разяждащия му ефект върху нравите и душевното здраве.

Удивително бързото разпространение на епидемията от КОВИД-19 по света бе своеобразно мрачно признание за триумфа на града през XXI век. Вирусът плъзна неудържимо по разклоненията на сложните социални мрежи – съществуващи както в пределите на големите населени места, така и помежду им, – които ги превръщат в успешна формула на обществена организация и едновременно с това ги правят толкова опасни за нас. Когато градските обитатели започнаха да напускат мегаполисите като Париж и Ню Йорк и потърсиха убежище сред привидната сигурност на провинцията, те често биваха посрещани с враждебност, подклаждана не само от опасенията, че сеят заразата, а и от обвиненията, че са изоставили по-необлагодетелстваните си съграждани. Тази силна реакция бе напомняне за отколешния антагонизъм между града и всичко извън него, преминаващ като непрекъсната нишка през цялата човешка история: метрополисите са се възприемали едновременно като средоточие на привилегии и като източници на зарази; места, които носят обещание за благоденствие, но от които човек бяга при първия знак за опасност. 

Още от времето на първите градове гъстонаселените урбанизирани райони са били безмилостно опустошавани от пандемии и болести, които са се разпространявали до всяко кътче на света чрез търговските пътища. През 1854 г. 6% от жителите на Чикаго стават жертви на холерата. Но това не е попречило на хората да продължат да се тълпят в града чудо на индустриалната епоха: числеността на населението му скочила от 30 000 в началото на 50-те години на XIX век на 112 000 в края му. И в наши дни градските колоси не дават ни най-малки признаци за забавяне на растежа си дори и пред заплахата от пандемията; човечеството винаги е било готово да плаща цената за възможността да споделя благата на града – дори когато неговата отвореност, многообразие и компактност са се обръщали срещу самото него. 

Мащабите на урбанизацията се забелязват дори и от Космоса: нощем повърхността на Земята се осейва с ярки струпвания от милиарди светлинки. Подемът е видим и на улицата. От опасни и донякъде запуснати места в средата и края на XX век, днес много от градовете са се преобразили в значително по-сигурни, привлекателни, модни и скъпи притегателни центрове, оживявани от пъстра смесица от луксозни ресторанти, сергии, предлагащи бързи специалитети, кафенета, галерии и музикални сцени. Цифровата революция пък обещава безчет нови технологии, които не само ще ни избавят от редица недостатъци на градския живот, но и ще създадат футуристични „интелигентни“ градове с милиони вградени сензори, подаващи данни към централния изкуствен интелект, който ще управлява пътното движение, ще съгласува интензивността на градския транспорт, ще предотвратява престъпността и ще намали замърсяването. Градовете отново станаха места, към които хората се стремят. Белезите на този ренесанс – облагородяването на занемарени райони, покачването на наемите, преустройството на сгради и армията от небостъргачи, извисяващи снаги из градовете по света – са видими навсякъде сред неспокойния урбанистичен пейзаж.

От обвито в смог и – по думите на местен вестник – „затънтено кътче от Третия свят“ в началото на 90-те години на XX век Шанхай се преобрази в емблема на постиндустриалната революция, чийто най-ярък символ са блещукащите като кристали исполински небостъргачи. Примерът, даден от него и от редица други китайски градове и вдъхновил редица подражатели, доведе до ръст на свръхвисокото строителство от цели 402% в световен мащаб само от началото на хилядолетието насам, в резултат на което общият брой на сградите с височина над 150 метра и 40 етажа е скочил от малко над 600 до 3251 в рамките на осемнайсет години. До средата на XXI век броят на небостъргачите, извисяващи се над околния пейзаж, ще достигне 41 000. Шеметното вертикализиране се наблюдава навсякъде по света – от метрополиси с традиционно ниско строителство като Лондон и Москва до плодовете на съвременния ренесанс като Адис Абеба и Лагос, градовете са завладени от неудържимото желание да афишират своята мъжественост чрез показно открояващ се силует.

Градовете не само протягат стройните си кули към висините, а и продължават да завладяват все по-обширни територии. Старото разграничение на център и предградия е дълбоко накърнено. Скъсали с миналото си на монолитни скучновати бастиони на баналността, през последните десетилетия много периферни зони са се сдобили с редица от чертите на града – работни места, по-голямо етническо разнообразие, оживен уличен живот, епидемия от престъпност и ръст на употребата на наркотици – иначе казано, наследили са много от добродетелите и пороците му. Традиционният компактен град, заобиколен от пояс от предградия, е строшил оковите на пространствените ограничения и се разраства с мълниеносна бързина. Резултатът от това са метрополиси, които се разпростират върху цели региони. В стопанско отношение разликата между Лондон и голяма част от Югоизточна Англия е почти незабележима. Атланта се дипли върху територия от над 5000 кв.км – за сравнение Париж заема едва 100. Най-големият мегалополис в света – Токио, има население от 40 милиона души, а площта му надхвърля 13 500 кв.км. Но дори и този колос ще бъде засенчен от проектираните от Китай урбанизирани мегарегиони като Дзин-Дзин-Дзи – обединение на Пекин, Хъбей и Тиендзин и опасващите ги тясно свързани градове, което ще се разпростре върху територия от близо 218 000 кв.км и ще обхване население от 130 милиона души. В наши дни под „метрополис“ разбираме не централните делови зони на Манхатън или Токио – класическата идея за средоточие на властта и богатството, – а необятни взаимосвързани региони от преливащи се един в друг градове. 

Лесно е да се поддадем на обаянието на блещукащите видения, с които ни подмамват съвременните напористи метрополиси. Животът във висините е станал привилегия на несметно богатите, тенденция, показателна за желанието на най-облагодетелстваните да избягат от хаотичните, многолюдни, объркващи улици и да си устроят безметежен пристан в небесата. По данни на ООН гетата и незаконните градски райони, лишени от основни удобства и инфраструктура, стават „преобладаващ и характерен тип селище“ в световен мащаб. Бъдещето на голяма част от представителите на нашия вид не са бляскавите централни зони на Шанхай или Сеул, или разточително ширналите се предградия на Хюстън и Атланта, а пренаселените, самозародили се, самоделни и самоорганизирани квартали на Мумбай и Найроби. Един милиард души – или един на всеки четирима градски жители – живеят в гето, бордей, колибарско градче, фавела, барио, кампунг, кампаменто, геджеконду, вила мизерия – или под каквото и друго название да съществуват тези безпланови, самовъзникнали градски територии. Близо 61% от работната сила в света – 2 милиарда души – се издържат от неофициални доходи. Сивата икономика осигурява заетост за голяма част от хората, които изхранват, обличат и осигуряват подслон за набъбващото градско население. Този саморасъл урбанизъм запълва празнините, оставени от официалните власти, които просто не са в състояние да се справят с наплива от пришълци. В наши дни голямо внимание се обръща на новаторите в сферата на икономиката на знанието, които задават правилата в съвременния свят, удобно устроили се в сърцето на мегаполисите. Има обаче и други реформатори – онези в низините на обществото, чийто упорит труд и находчивост осигуряват основната ежедневна поддръжка на градовете.

Можете да поръчате „Метрополис“ ТУК.