Четем феноменалния криминален трилър, вдъхновил хитовия сериал „Куци коне“ с Гари Олдман 

„Куци коне“ от Мик Херон е първият роман от поредицата „Блатната къща“, носител на престижната награда за криминална литература „Златен кинжал“

 

В месеца на премиерата на „Куци коне“ – един от най-хитовите сериали за 2022 г. в стрийминг платформата „Apple TV+“ с участието на носителите на награда „Оскар“ Гари Олдман и Кристин Скот Томас – на български език се появява и феноменалният едноименен роман, вдъхновил телевизионната адаптация.

„Куци коне“ от Мик Херон е първата книга от криминалната трилърова поредица „Блатната къща“, носител на престижната награда „Златен кинжал“ на британската Асоциация на криминалните писатели. Невероятно напрегнат, сатиричен и с щедра доза британски хумор, той прави читателя част от плашещо реалистична история, в която всичко е позволено. 

Лондон, Англия. Блатната къща e адрес, който не може да бъде открит намерено в телефонния указател, не присъства в никой официален документ или табела. Необичайно и мрачно място, където изпадналите в немилост агенти от британското разузнаване се снишават, за да изкарат остатъка от провалената си кариера, вършейки безсмислена и рутинна работа. Докато се пенсионират. Или пък напуснат.

Всички „куци коне“, както наричат подигравателно служителите на Блатната къща, са се провалили по някакъв начин, за да бъдат преместени там. Някои от тях са объркали важна операция и вече не може да им се има доверие. Някои са се изпречили на пътя на амбициозен колега, без да мислят за последиците. А други просто са станали твърде зависими от бутилката – нищо необичайно за тази професия.

Едно нещо обаче ги обединява – желанието им да се върнат обратно в играта. И повечето от тях биха направили всичко, за да го направят. Дори това да значи, че ще трябва да си сътрудничат един с друг.

Огорчен от неуспеха си и от досадната задача да разписва телефонни разговори по цял ден, Ривър Картрайт е един от „куците коне“, на чийто път все пак не бихте искали да се окажете. Когато млад мъж е отвлечен и похитителите му заплашват да излъчат обезглавяването му на живо в интернет, Ривър вижда възможност да изкупи вината си – възможност, която няма как да изпусне.

Но дали жертвата е тази, за която се представя на пръв поглед? И каква е връзката на похитителите с изпаднал в немилост журналист? 

Докато времето до екзекуцията стремглаво тече, Ривър открива, че всеки има свой собствен план. И че „куците коне“ понякога са най-бързи. 

В духа на творбите на Джон льо Каре и някои от най-известните британски сериали като „Бодигард“ и „Убивайки Ийв“, „Куци коне“ е невероятно забавен, хитър и изтънчен шпионски трилър, който прави циничен разбор на политиката, вътрешните войни за власт и бюрократщината в британското тайно разузнаване. История, която ще прикове вниманието ви и ще ви погълне от първата до последната страница.

Из „Куци коне“ от Мик Херон

1.

Ето как Ривър Картрайт се провали и се присъедини към куците коне.

* * *

В осем и двайсет часа сутринта на онзи вторник гара Кингс Крос беше претъпкана с обикновени хора, както ги наричаше С. К. 

– Цивилни, Ривър. Една напълно почтена професия в мирни времена. – И беше побързал да добави: – Не сме имали мир от септември четиринайсета.

Думите на С. К. накараха Ривър да си представи наум римското изписване на годината – MCMXIV. 

Той се спря и се престори изключително достоверно, че проверява колко е часът. Пътниците минаваха покрай него като вода около камък и открито показваха раздразнението си, като цъкаха с език и въздишаха тежко. До най-близкия изход, от който се стелеше слаба януарска светлина, бяха застанали като статуи двама облечени в черно Натегачи със сериозно въоръжение, което цивилните, променили се осезаемо от 1914 година насам, не забелязваха. 

Натегачите – наречени така, защото винаги свършваха работата – стояха по-назад, както бяха инструктирани.

Целта се намираше на двайсет метра отпред. 

– Бяла тениска под синя риза – повтори тихичко Ривър. Описанието му беше осигурено от Паяка. Сега разгледа добре заподозрения – млад мъж от Близкия изток, с навити ръкави на синята риза и черни, нови дънки. Кой би си купил нови дънки за подобна авантюра? По-късно щеше да размишлява над този въпрос.

Раницата на дясното рамо на целта очевидно беше тежка. Висящият от ухото му кабел приличаше на неговия, но можеше да е от слушалки на айпод.

– Потвърди, че го виждаш.

Ривър докосна лявото си ухо с ръка и заговори тихичко на копчето на маншета си:

– Потвърждавам.

Една голяма група туристи се струпа на гарата. Очевидно сменяха влаковете. Ривър ги заобиколи, без да изпуска от поглед заподозрения, който се беше насочил към пероните, от които влаковете потегляха за Кеймбридж и други източни точки. 

Техните вагони не бяха толкова претъпкани, колкото пътуващите на север.

В представите на Ривър се появиха неканени образи на полетял на километри разкъсан метал, изтръгнати релси и погълнати от пламъци храсти, от които висяха метални отломки.

– Не забравяй, че понякога може да стане от лошо по-лошо – казваше му С. К.

По-лошото се беше увеличило експоненциално през последните няколко години.

Двете транспортни ченгета до билетната бариера не обърнаха внимание на заподозрения, но огледаха внимателно Ривър. Не приближавайте, предупреди ги наум той. Не се доближавайте до мен. Малките камъни обръщаха каруцата. Не му трябваше да се разправя с тях, защото можеше да изплаши заподозрения.

Ченгетата продължиха разговора си.

Ривър Картрайт се спря и се прегрупира психически.

Той беше среден на ръст мъж, със светла коса, бледа кожа, сиви очи, които като че ли гледаха вътре в него, остър нос и малка бенка на горната устна. Когато се съсредоточеше, челото му се набръчкваше и хората приемаха това за объркване. Днес беше облечен в сини дънки и черно яке, но най-много се гордееше с прическата си. Напоследък ходеше в една турска бръснарница, където боравеха смело с ножиците и му слагаха нещо, което изгаряше ушите му. Стана от бръснарския стол с чувството, че е попарен. Скалпът още го щипеше. 

Заподозреният вече беше на четиресет метра отпред. Без да сваля очи от него – или по-точно от раницата му, – Ривър отново заговори на маншета си:

– Следвам го, но му дадох малко пространство.

Едно от най-лошите неща беше бомба във влак, но по-лошо от нея бе бомба на перон. Съвременната история показваше, че хората бяха най-уязвими, докато пътуват за работа. Не защото бяха по-слаби, а защото се събираха по много на едно място.

Ривър не се огледа. Надяваше се облечените в черно Натегачи да не са много назад.

Вдясно от него се намираха будки за сандвичи и пайове, кафенета и една кръчма. Вдясно беше спрял дълъг влак. Пътниците се качваха с багажите си, докато гълъбите шумно прелитаха от една греда на друга над главите им. От близкия високоговорител се разнесоха инструкции и тълпата на гарата зад Ривър като че ли набъбна, когато всички тръгнаха в различни посоки. 

На гарите винаги се създаваше усещането, че тълпата е бомба, която ще експлодира всеки момент, а пътниците са шрапнелите. Просто хората не осъзнаваха тази прилика.

Заподозреният се скри зад групичка пътници.

Ривър се премести вляво и отново го видя.

Мина покрай едно от кафенетата и седящата там двойка събуди спомени в него. По същото време вчера беше в Ислингтън. Една от задачите във финалния му изпит беше да състави досие на обществена фигура – министъра на културата в сянка, който, за съжаление, получи два леки инфаркта и бе приет в частно отделение в Хартфордшър. Тъй като не му дадоха нова цел, Ривър реши на своя глава да се заеме с фигура от собствените им редици и два дни следи Лейди Ди, без да бъде забелязан. Рутината ѝ се състоеше от службата, фитнеса, службата, бара, службата, у дома, кафенето, службата, фитнеса… Именно логото на кафенето събуди спомена. Чу в главата си как С. К. го скастря:

– Не мислиш ли, че е по-добре да се съсредоточиш в настоящата си задача?

По-добре беше.

Заподозреният зави наляво.

– Потървил – измърмори си Ривър, мина под моста и също зави наляво.

Хвърли бърз поглед към небето, което беше сиво и влажно като хавлия, и влезе в закритата минигара, на която се намираха перони 9, 10 и 11. От външната стена се подаваше половината от количка за багаж и това му напомни за перон 9¾, на който спираше влак „Хогуортс Експрес“

Всичко се забърза.

Наоколо нямаше много хора. Следващият влак щеше да потегли след петнайсет минути. На пейката седеше само един мъж, който четеше вестник. Ривър ускори крачка, за да скъси разстоянието между себе си и заподозрения. Натегачите направиха някакъв коментар зад гърба му. 

Заподозреният с бялата тениска, синята риза, раницата и всичко останало не погледна назад, а продължи да върви, сякаш имаше намерение да се качи в последния вагон.

Ривър отново заговори на маншета си, нареди Свалете го и побягна.

– Всички да легнат на земята!

Мъжът на пейката стана и веднага беше съборен от фигура в черно.

– На земята!

Двама мъже скочиха от покрива на влака и препречиха пътя на заподозрения. Онзи се обърна назад към Ривър, който беше протегнал ръка и му сочеше към пода с длан.

Натегачите крещяха команди.

Раницата! 

Пусни раницата!

– Сложи раницата на земята – нареди Ривър – и застани на колене.

– Но аз не…

– Пусни раницата!

Заподозреният изпълни нареждането. Някой взе раницата. Други го сграбчиха и го проснаха на земята. Подадоха раницата на Ривър. Той я сложи внимателно на вече празната пейка и я разкопча.

От гредите на покрива се разнесе автоматично съобщение. Моля инспектор Самс да се яви в контролната зала. 

Учебници, бележник във формат А4, кутия за химикалки.

Моля инспектор Самс

Пластмасова кутия със сандвич със сирене и ябълка.

да се яви

Ривър вдигна поглед. Устната му потрепери, но каза съвсем спокойно:

в контролната зала

– Претърсете го. 

– Не ме наранявайте! – Младежът фъфлеше, тъй като лицето му бе притиснато в пода, а в главата му бяха насочени пистолети.

Заподозреният, напомни си Ривър. Не младежът. Заподозреният.

Моля инспектор Самс

Претърсете го! – Той погледна отново раницата. В кутията имаше три обикновени химикалки и кламер.

да се яви

– Чист е.

Ривър остави кутията за химикалки на пейката и обърна раницата. Учебници, бележник, молив, носни кърпички. 

в контролната зала

Всичко се разпиля на земята. Ривър се зарови в раницата. Нямаше нищо в джобовете ѝ.

– Претърсете го отново.

– Чист е. 

Моля инспектор Самс

– Някой ще изключи ли проклетото нещо? – Ривър усети паниката в гласа си и си затвори устата. 

– Чист е, сър.

да се яви

Ривър отново се зарови в раницата като плъх, след което я пусна. 

в контролната зала

Единият от Натегачите заговори – тихо, но неотложно – в микрофона на яката си.

Ривър забеляза, че някаква жена го гледа от прозореца на влака. Без да си дава вид, че я е видял, тръгна по перона.

– Сър?

В обръщението се усещаше сарказъм.

Моля инспектор Самс да се яви в контролната зала. 

Синя риза, бяла тениска, помисли си Ривър.

Бяла риза, синя тениска?

Ривър ускори крачка. Един полицай от транспортна полиция застана пред него, когато стигна до билетната бариера, но той просто го заобиколи, изкрещя някаква несвързана заповед и побягна с всички сили към гарата. 

Моля инспектор Самс… Записаното съобщение, което беше закодирано послание към персонала за някакъв проблем, спря. Вместо него заговори истински човек:

– Поради пробив в сигурността евакуираме гарата. Моля, насочете се към най-близкия изход.

Ривър разполагаше най-много с три минути, преди да се появят Кучетата. 

Краката му вървяха като че ли сами към гарата, докато все още имаше пространство за движение. Навсякъде около него хората слизаха от вагоните, а влаковете бяха спрени, преди да потеглят. Всеки момент щеше да настане масова паника, която лесно се възпламеняваше на гари и летища. Британците се славеха с волско спокойствие, но за съжаление, то рядко се проявяваше. 

В ухото на Ривър зазвуча статичен шум. 

От уредбата отново се разнесе глас:

– Моля запазете спокойствие и се насочете към най-близкия изход. Гарата затваря.

– Ривър?

Той изкрещя на копчето на маншета си:

– Паяк? Ти си идиот, каза ми грешните цветове!

– Какво, по дяволите, се случи? Отвсякъде излизат хора на тълпи…

– Бяла тениска под синя риза. Това ми каза.

– Не, казах ти синя тениска под…

– Майната ти, Паяк. – Ривър извади слушалката от ухото си. Стигна до стълбите, които водеха надолу в метрото. Сега хората излизаха оттам. Всички бяха раздразнени, но също така се страхуваха и се опитваха да потиснат паниката си. Повечето смятаха, че някои неща се случват само на другите. Неща като смъртта. Уредбата обаче беше на друго мнение.

– Гарата затваря. Моля, насочете се към най-близкия изход.

Метрото беше сърдечният ритъм на града, каза си Ривър, а не някакъв си перон. Метрото.

Той си проправи път през тълпата, като не обръщаше внимание на враждебността на хората. Пуснете ме. Не постигна кой знае какво. Аз съм от охраната, пуснете ме. Така беше по-добре. Не му направиха път, но поне спряха да го блъскат.

Оставаха две минути, преди да дойдат Кучетата, дори по-малко.

Коридорът се разширяваше в долната част на стълбището. Ривър побягна към машините за билети на стените и затворените будки. Опашките от хора пред тях се бяха слели с потока от евакуиращи се. Тълпата оредяваше. Ескалаторите бяха спрени и бяха опънати ленти, които да попречат на някой глупак да влезе. Пероните бързо се изпразваха.

Ривър беше спрян от полицай от транспортна полиция.

– Гарата се евакуира. Не чухте ли проклетото съобщение? 

– Аз съм от разузнаването. Пероните опразниха ли се?

– Разузна…?

– Пероните опразниха ли се?

– В момента евакуират хората.

– Сигурен ли си?

– Няма как да не съм…

– Имате ли видеонаблюдение?

– Разбира се, че имаме…

– Покажи ми къде е.

Заобикалящият го шум като че ли се оттегляше, докато пътниците се евакуираха. Чу обаче друг звук зад гърба си – на тежки и бързи стъпки по пода от плочки. Кучетата. Разполагаше с много малко време да оправи нещата.

– Веднага.

Полицаят примига, но усети спешността в гласа му – нямаше как да я пропусне – и посочи над собственото си рамо към една врата, на която пишеше „Влизането забранено“. Това не попречи на Ривър да влезе, преди да се появят Кучетата.

Малката стая без прозорци беше като бърлогата на воайор и в нея миришеше на бекон. Пред мониторите се мъдреше въртящ се стол. Всеки от тях примигваше от време на време и сменяше ъгъла на една и съща гледка – на изоставен подземен перон. Всичко това приличаше на лош научнофантастичен филм. 

Ривър усети течение, което му подсказа, че полицаят го е последвал.

– Кой перон кой е?

Онзи посочи няколко разделени на четири екрана:

– Северният. Пикадили. Виктория.

Ривър ги разгледа. Картината се сменяше на две секунди.

Отдолу се разнесе далечен грохот.

– Какво е това?

Полицаят се ококори.

Какво е това?

– Метрото.

– Все още ли се движи?

– Гарата е затворена – обясни полицаят, все едно говореше на идиот, – но линиите са отворени. 

– Всичките ли?

– Да. Но влаковете няма да спрат.

Нямаше нужда да го правят.

– Кой е следващият?

– Следващият…

– Следващият влак, дявол го взел. На кой перон?

– Виктория. Северния.

Ривър излезе през вратата.

В горната част на стълбището стоеше нисък мургав мъж, който говореше в слушалката в ухото си. Той препречваше обратния път към гарата. Тонът му веднага се промени, когато видя Ривър.

– Той е тук.

Това се оказа невярно. Ривър прескочи бариерата и се озова в горната част на най-близкия ескалатор. Скъса лентата и тръгна надолу по неподвижните стъпала, като вземаше по две наведнъж.

Когато слезе долу, го обзе странно чувство за празнота. Отново го заля онова усещане за научнофантастичен филм. Влаковете на метрото принципно минаваха бавно през затворените гари. Ривър стигна до пустия перон точно когато машината се появи като някакво огромно тромаво животно, чиито очи гледаха само в него. А те бяха много. Ривър усети всичките погледи на хванатите в капана на търбуха на звяра хора; те бяха вперени в него в мига, в който видя появилия се от изхода в далечния край човек.

Бяла риза. Синя тениска.

Ривър побягна.

Някой зад него също побягна, като викаше името му, но това нямаше значение. Ривър се състезаваше с влак. Състезаваше се с машината и я побеждаваше – изравни се с нея, надбяга я. Чуваше шумовете, които издаваше от бавния си ход, механичното стържене, подкрепено от ужаса, който се надигаше в него. Хората започнаха да блъскат по прозорците. Машинистът го изгледа ужасѐн. Вероятно си помисли, че всеки момент ще се хвърли на релсите. Ривър не можеше да промени мислите на хората, можеше само да бяга бързо по перона.

Пред него се намираше човек със синя тениска и бяла риза. 

Нямаше въздух да извика. Едва му беше останал такъв, за да продължи да бяга напред, но успя да…

Почти успя. Почти успя да е достатъчно бърз.

Някой отново извика името му зад него. Влакът зад гърба му набираше скорост. 

Локомотивът го настигаше. Ривър вече беше на пет метра от целта.

Този човек беше целта. Винаги е бил той. Ривър скъси разстоянието помежду им и видя, че мъжът е млад, може би на осемнайсет? Деветнайсет? С черна коса. Кафява кожа. И синя тениска под бяла риза – майната ти, Паяк, – която беше разкопчал, за да покаже колан, натъпкан с…

Влакът се изравни с целта.

Ривър протегна ръка, сякаш за да достигне финалната линия.

Стъпките зад него се забавиха и спряха. Някой изруга.

Ривър почти стигна заподозрения – беше на половин секунда от нея.

Но не бе достатъчно близо.

Онзи дръпна въженцето на колана си.

И това беше всичко.

Можете да поръчате „Куци коне“ ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.