Френската писателка пише вдъхновяващ исторически разказ за шокиращата съдба на хиляди корейки, пленени от японската армия
По време на Втората световна война, в стремежа си да създаде своята азиатска империя, японската армия извършва нечувани жестокости в Корея и Китай, като сред тях е отвеждането в плен на стотици хиляди т.нар. „жени за развлечение“, малцина от които преживяват войната. Тази почти неизвестна, но изключително мрачна страница от човешката история оживява в разтърсващия роман „Червените орхидеи на Шанхай“ от френската писателка и журналистка Жюлиет Морийо.
Базирана на болезнения разказ на една от оцелелите корейки, с която Морийо се запознава в Сеул, книгата проследява изумителната история на едно твърде младо корейско момиче, чиято съдба звучи като измислена.
1937 г. Окупирана Корея. Детството на красивата млада корейка Сангми внезапно приключва, когато заедно с още няколко момичета е отвлечена от японски войници и принудена да замине с армията. Окована в страховит водовъртеж от насилие и жестокости, тя се сблъсква с най-грозното у човека и става свидетел на ужасяващата реалност на публичните домове, които японската армия открива, докато напредва победоносно в Китай.
Затворена в свят, в който думите не носят никаква утеха, а единственият шанс да остане жива, е да се подчинява, Сангми е принудена да се бори за оцеляването си под заплахата от жестокия и опасен майор Фудживара, който години наред не я изпуска от поглед.
Дори когато за кратко намира утеха в лицето на някогашния си учител Нагата, който също се е издигнал в армията и иска да я превърне в най-красивото цвете във висшето общество в Шанхай, Сангми отново е въвлечена в поредица от интриги, страсти и предателство. А кошмарът ѝ е още в самото си начало.
Водена от желанието си да оцелее в една реалност, където смъртта носи повече утеха от живота, Сангми е решена да не бъде част от игричките на властните мъже около нея, каквото и да ѝ струва това. С напредването на войната и обрата в нея властта на нейните похитители се пропуква, но приключенията на младата корейка не спират до там. Очакват я Манджурия, Сингапур и дори наглед сигурното убежище на японския град Хирошима, а силата и желанието ѝ за борба я превеждат през някои от най-големите трагедии, познати на човечеството. И разказват една история за смелост и любов, която не бива да бъде забравяна.
Трагична и въздействаща, животоутвърждаваща и автентична, „Червените орхидеи на Шанхай“ едновременно шокира читателите, но и се превръща в истинска ода за оцеляването, любовта и необикновената сила на човешкия дух.
Жюлиет Морийо изплита красив разказ, в който ароматите, описанията на пейзажите и историята оживяват с изключителна прецизност, а сред страниците му се крие дълбоката любов на авторката към Корея.
Посветен на хилядите жени за развлечение, които стават безгласни жертви на войната, това е роман, който дълго остава в мислите, а от него струи сила и истина.
Из „Червените орхидеи на Шанхай“ от Жюлиет Морийо
КЕЙЖО, 1935 ГОДИНА
Японците пожелаха да превърнат 1935 година в символична в процеса на колонизация на нашата страна. Изминали бяха двадесет и пет години от онзи горещ ден през 1910 година, станал свидетел как древната ни династия Шосон прекланя глава пред Империята на изгряващото слънце. В столицата бяха организирани големи тържества и манифестации за ознаменуване на анексирането на страната и скрити под заблуждаващото название дока, „асимилация“, бяха приети много закони, които се опитваха да заличат всякакво чувство за национална идентичност в нашия народ. Образователната система беше сменена и на корейците, които с радост се подчиняваха на новите закони, се даваха удостоверения за „достойно поведение“. Братята ми вече си редяха свидетелствата и в почивните дни за края на седмицата с удоволствие калиграфираха японското сричковидно писмо под гордия поглед на баща ми, който им беше обещал за награда да ги заведе в новата зоологическа градина.
В училище бяхме само десет корейки в клас с тридесет и пет ученици. Езикът ни беше заклеймен. Учех историята на Япония и географията на Архипелага. Корея, теоретично част от Империята, фигурираше само в едно приложение преди съдържанието и индекса, но до края на учебната година ние никога не стигахме до последните страници на учебника. „Полуостровът“, както японците наричаха страната ни, за да не произнасят името ѝ, всъщност беше просто стъпалото на континента за невероятните амбиции на нейния император божество. Наложена ни беше шинтоистката религия. Започнаха усилени строежи и в града бяха издигнати нови храмове шинто.
Никой в прогимназията, нито учител, нито ученик, не дръзваше да нарушава новите директиви.
Един ден, за да се изперча, аз нарисувах на дъската очертанията на Корея, която прилича на седнал заек, чиито уши се простират към Китай. Под рисунката бях написала с корейски букви „ури нара“, нашата страна. С влизането в класната стая учителката ни, госпожа Со, пребледня и френетично бързо изтри дъската, хвърляйки скришни погледи около себе си. Не каза нищо за укорителната случка, но впери очи в прилежните фигури на две момичета от първата редица и през целия час ръцете ѝ трепереха. Следващата седмица госпожа Со не се появи да си изнесе уроците.
Разнесе се слух, че била издадена на военната полиция от ученици и когато с ъгълчето на очите си срещах погледите на двете ми триумфиращи съученички, разбрах, че съпротивата и смелостта не се проявяват просто ей така. Никога не забравих разтревоженото лице на госпожа Со, когато онази вечер бе излязла от класната стая. Моето хлапашко нехайство я беше обрекло.
През пролетта баща ми хвърли много пари и изцяло ре- конструира лявото крило на къщата. По японски маниер. Стените между стаите бяха съборени и заменени с хартиени плъзгащи се прегради, които не позволяваха никаква интимност. Традиционното подово покритие от гладка златиста промазана хартия беше покрито с множество дебели тата мита от плетена слама.
Корейските архитекти строят къщите ни така, че идващата от пода топлина да не бяга. Затова стените са дебели, а стаите – често без прозорци – са само с миниатюрни отвори високо горе в стената. Така топлият газ, който тече от стая в стая по тръбите под пода, топли въздуха дори и в свирепи- те студове. След обновяването къщата беше станала ледена. Огънят в кухнята, който поддържаше ондола, много скоро започна да гълта толкова гориво, че купоните взеха да не достигат. Топлината, поглъщана от татамитата, не се разпространяваше вече, защото сламата я задържаше, а в малко- то стаи, където промазаната хартия беше запазена, отоплението нагорещяваше нетърпимо пода, а после излизаше през вратите. Сега отоплявахме едноединствено помещение. Кабинета на баща ми. Мръзнехме, но пък нали имахме модерна къща в японски стил.
Бях само на тринадесет и не знаех нищо за внезапните постъпления на пари за баща ми. Семейството му, родом от Пуйо, имаше имоти, които той малко по малко беше продал, но приходите от тях в никакъв случай не можеха да обяснят невероятните му покупки в тези времена на ограничения. Докато повечето корейци смесваха ориза си с ечемик, баща ми ремонтираше къщата, сменяше си костюмите с нови и си подари кола.
Майка ми не получаваше нищо от тази неизвестна манна освен няколко банкноти месечно, за да върти домакинството. Обладана от своята гордост, тя никога нямаше да се унизи да проси от съпруга си, който всяка вечер пиеше шампанско в своя клуб, докато ние брояхме чувалчетата с ориз в килера зад кухнята.
Баща ми поддържаше втора жена. Независимо че бях малка, вече умеех да разпознавам знаците, които издаваха неверния мъж. Трескавият поглед вечер, внезапните прояви на прекалено внимание към майка ми, резките избухвания и онази сладникава миризма на фин сапун, попила в дрехите му. Майка ми пък се правеше, че не знае за забежките на мъжа си. Скоро започнах да си мисля впрочем, че това положение я устройваше, защото вероятно я избавяше от съпружеските задължения, към които съвсем не проявяваше влечение.
Никак не бях изненадана, когато един ден срещнах баща ми на „Хонмачи“ под ръка с една непозната с напудрен врат и облечена в червено. Той се смееше и когато мина покрай мен, погледът му се плъзна невиждащо върху ми.
(…)
Гледката на баща ми под ръка с любовницата си и таблото с наказанието, наложено на бедничкия търговец, все бяха пред очите ми. Слушала бях коментарите на минаващите хора пред вестникарските изрезки: онези, които не се страхуваха да го- ворят и следователно не се бояха от японската милиция, одобряваха на висок глас милостивата участ, която бе отредена на човека. Другите мълчаха, но стиснатите им устни и инатливото мълчание издаваха омразата им към окупатора. И третите, чужденците, които си придаваха състрадателен вид и докато се разхождаха, бърбореха едновременно за политика, експедиции в планините, за китайското правителство в Манджоу Го, за лов на леопарди по склоновете на планината Диамант на север и за политическото напрежение във Франция.
Обзел ме бе горчив гняв. Ненавиждах тези мъже и жени, които ни бяха откраднали родината. Точно колкото ненавиждах и лицемерните западняци, които наблюдаваха мъките на нашата страна като урок по биология. Както и всички онези корейци, които, подобно на баща ми, се кланяха на армията японски джуджета и парадираха насред града с любовниците си! Японка, корейка, какво значение имаше? Жал ми беше за майка ми и ме беше срам от баща ми. Защо не можех като братята ми да се радвам на гостуванията на Сацудасан и да закачвам свидетелства за „добро поведение“ по стените на стаята си? Защо не можех като майка ми да д лицемерните западняци, които наблюдаваха мъките на нашата страна като урок по биология. Както и всички онези корейци, които, подобно на баща ми, се кланяха на армията японски джуджета и парадираха насред града с любовници- те си! Японка, корейка, какво значение имаше? Жал ми беше за майка ми и ме беше срам от баща ми. Защо не можех като братята ми да се радвам на гостуванията на Сацуда-сан и да закачвам свидетелства за „добро поведение“ по стените на стаята си? Защо не можех като майка ми да да дръпна завесите на разума си и да зачеркна външния свят?
Можете да поръчате книгата ТУК.
