„Синдромът на сварената жаба“ от Емил Йотовски: Не подценявайте способността на цивилизацията да се саморазрушава

„Синдромът на сварената жаба“ от Емил Йотовски е най-новото заглавие на издателство „Изток-Запад“.

„Книгата е посветена на последните издихания на едно болно и объркано общество. За убийството на морала. За налагането на новото нормално. За цивилизацията на упадъка и въздигането на корпоративно налаганите клишета като ценност.

Не подценявайте способността на цивилизацията да се саморазрушава. 

Първите симптоми са срив в морала и семейството. Следва ги разпадът на нравите и подмяната на ценностите. Процесът завършва с подмяна на справедливостта. Всичко това вече го наблюдаваме. Новият световен ред идва и няма да чука на вратата ни. Той ще нахлуе неканен и нагъл и ще остане дотогава, докато човечеството не премине през поредния си тъмен период.  

Общество, свикнало да се самоуспокоява с празнодумство, да замита истината и да разчита на справедливост свише, е обречено на морален и ментален упадък. Историята ни учи, че справедливостта не е подарък, а медал за храброст; понякога кървав.

Историята е циклична и се повтаря.

Преди вандалите да завладеят Рим, централният площад на града бил обрасъл с бурени и там са пасли прасета. После Европа потънала в хилядолетен мрак.

Добре дошли в зората на новите мрачни векове!“, пише авторът.

Емил Йотовски е български сценарист, писател и журналист. Отскоро се занимава и с драматургия. Учил е медицина и психиатрия, но не практикува. Автор е на няколко книги, сред които „Жестоко”, „Нарочни приказки“ (в две части), „4 комедии“. В тях той залага на кратката форма и комуникативността.

По-долу четете откъс от книгата:

Синдромът на сварената жаба – Емил Йотовски

Вместо увод

Известен е експериментът с жабата в съд с вода, която бавно се загрява. Тя не бяга от този капан, а започва да влага своята енергия, за да свиква с покачващата се топлина. Така успява да приеме промяната като нещо нормално. Кризата настъпва, когато жабата изхаби цялата си енергия, за да компенсира вредното външно влияние. Идва моментът, в който иска да избяга от тенджерата, но вече е вложила цялата си енергия в това да се приспособява и няма сила за спасителния скок. В крайна сметка тя остава във врящата тенджера и умира с ясното разбиране, че ще се свари. 

Дали пък жабите в тенджерата не сме ние? Кои са симптомите, ако е така? Виждаме ли ги и обръщаме ли им внимание? Ето какво имам предвид.

Наистина ли смятате, че живеем във време, в което съществува равенство и справедливост? Че това, което ни се представя като „най-добър обществен строй“, не е бутафорна диктатура на монопола? Не мислите, че монополът е субект? Че властта принадлежи на хората? На кои хора? Вие от тях ли сте? Ако не искате да си задавате тъпи въпроси, е добре да сте с будно съзнание.

Ето, вече сме разединени. Разделени сме по отношение на ковид, Украйна, бежанците от арабския свят, дори по темата за глобалното затопляне, да не говорим за правата на третия пол. Търсим расизъм дори в математиката!

Всяка криза, която ни връхлита, е проектирана така, че първо да ни раздели на лагери. Да скара тези лагери и да отклони вниманието от врящата вода. Свидетели сме на разнообразни механизми за манипулация, като медийна доминация, финансови стимули, създаване на фалшива опозиция. Така „прозорецът на Овертон“ бавно се отмества – толкова бавно, колкото бавно се загрява водата в нашата тенджера. 

Тази книга не поставя под съмнение тенджерата или котлона. Тя предупреждава, че безкритичното приемане и доверие може да ни струва скъпо. Може да коства нормалния ни живот и дори да сложи край на цивилизацията, с която сме толкова горди. 

Много от вас ще се усъмнят в горенаписаното. Ще търсят доводи за друг прочит на ситуацията и ще ги намират. Защото много по-успокояващо е приказката за човешката цивилизация в този ѝ вид да има щастлив край. Честно казано, и аз предпочитам такъв край, но за да го има, трябва процесът на бавното варене да спре. А това ще стане само ако повечето жаби запазят енергията си; ако не просто не приемат ситуацията, а изскочат от тенджерата – или се докопат до копчето на котлона. Само че това копче е строго охранявано и с цената на всичко се държи извън нашия хоризонт на възприемане… 

А експериментът с жабата е спорен. Някои твърдят, че е истина, а други – не. Разделени сме и по този въпрос. Но в крайна сметка по-важна е не жабешката, а нашата съдба. Нали?

Приятно четене! 

Емил Йотовски

Можете да поръчате книгата ТУК.