„Река Амур: Между Русия и Китай“ от Колин Таброн е най-новият пътепис, който излезе с логото на издателство „Вакон“.
Книгата получи награда „Едуард Станфорд“ за най-добър пътепис за 2022 г. и беше обявена за Книга на годината на FINANCIAL TIMES, SUNDAY TELEGRAPH и SPECTATOR.
Издателите обещават драматично и амбициозно пътешествие от един от най-добрите автори на пътеписи на нашето време.
В сърцето на Азия, при древния сблъсък между степта и гората, тревистите равнини на Монголия настъпват към Сибир като сиво-зелено море. Някъде дълбоко в тези затворени земи се заражда една от най-страховитите реки на Земята и в продължение на над 1600 километра служи като граница между Русия и Китай. Бодливата тел и наблюдателните кули опасват от край до край руската страна, превръщайки я в най-плътно охраняваната граница на света.
На 80-годишна възраст Колин Таброн поема на едно от най-драматичните и амбициозни пътешествия във впечатляващата си кариера: от загадъчния извор на река Амур до вливането й в Охотско море. Таброн изминава над 4500 километра на кон, пеша, с лодка и с Транссибирската железница, като по пътя говори с всеки човек, когото срещне – от китайски търговци и руски рибари до монаси и коренни жители. Под майсторското му перо оживява един цял свят, белязан от сложна история и несигурно бъдеще, а книгата „Река Амур“ се превръща в кулминация на забележителното му творчество
Богата на детайли, безупречно написана и изпълнена със задълбочени прозрения, пише Майкъл Палин.
Завладяващ портрет на един отдалечен регион на света. Таброн описва задълбочено и с усет към детайла неговата богата история и култура, коментират в Къркъс Ривюс.
Елегантна, елегична и емоционална книга. Таброн е проницателен наблюдател и сладкодумен разказвач, който пренася читателите по поречието на Амур, пише Вашингтон Пост.
Колин Таброн е романист и всепризнат майстор на класическия пътепис. Носител е на множество литературни отличия, включително наградата „Хоторндън“ и наградата за пътепис „Томас Кук“. Първите му книги са посветени на Близкия изток – Дамаск, Ливан и Йерусалим. През 1982 г. прекосява Съветския съюз със стария си автомобил „Морис Марина“. Това приключение е описано в „Сред руснаците“ и вдъхновява следващите му пътеписи за Русия и Азия – „Изгубеното сърце на Азия“, „В Сибир“ и „Сенки по Пътя на коприната“ (издадени на български език от „Вакон“). От 2010 до 2017 г. е президент на Кралското литературно дружество.
По-долу четете откъс от книгата:
Изворът
В сърцето на Азия при древния сблъсък между степта и гората, тревистите равнини на Монголия настъпват към Сибир като сиво-зелено море.
Почти нищо не нарушава мълчанието на земята. Рядко населена е. В най-далечния ѝ край, край руската граница, близо 13 000 кв.км са недостъпни за пътешественици. Планините, някога родина на Чингис хан, днес представляват почти свещен пущинак. Самотната пътека, която стига до тях, свършва с бариера и рейнджърска хижа. Тук чакаме – аз, моят водач и двама конници, за да навлезем в област, която нито един от нас не познава добре.
Някъде дълбоко в тези затворени земи се заражда една от най-страховитите реки на земята. Събира водите си от басейн колкото Пакистан и през пролетта над двеста притока, някои от които също необятни, се изливат в набъбналото ѝ течение. В продължение на над 1600 км служи като граница между Русия и Китай – разлом, тънещ в отколешно недоверие.
Амур е потаен. Дори произходът на името му е неясен. В очите на Западния свят реката изглежда недостижимо далечна и малцина дори са чували за нея. Преценките за дължината ѝ драстично се различават и я обявяват за десетата или дори осмата най-дълга река в света. Почти никой не е стигал до китайския бряг, а бодливата тел и наблюдателните кули са опасали от край до край руската страна, превръщайки я в най-плътно охраняваната граница на света.
Минава цял ден, после цяла нощ, докато чакаме да преминем в забранените планини. Рейнджърите в областта, наречена Строго охранявана зона „Хенти“, не желаят да ни пуснат, въпреки че разполагам с разрешително, осигурено ми от доверения агент, който ми намери и водача и конниците. Усещам първия привкус на тревога. Трите ни палатки, опънати сред ливадните треви, започват да изглеждат запуснати, а въодушевлението от тръгването – вътрешната възбуда, гъделът на опасенията – започва да прераства в страх, че може въобще да не потеглим. През нощта ме будят конете, които подръпват трева край палатката. Именно в този час над ума се спуска тъмнина; внезапно идеята да следвам реката в продължение на 4548 км (най-популярната стойност) – докато тече през Югоизточен Сибир, после се сблъсква с Китай и накрая се втурва към Тихия океан – ми се струва едва ли не фантастична.
Дръпвам ципа на палатката в студения мрак и си поемам дъх. Сянката ми се чернее върху тревата. Над мен нощта сияе от звезди и Млечният път пълзи като леден потоп от светлина по огромното монголско небе.
Зората разпръсва неуловимо сияние като от друга планета. Светът изглежда все още безцветен. В просторите около нас слънцето надига лъщяща мъгла над тревите, натежали от росата. Сякаш над равнините се е разразил голям пожар. За известно време той скрива хълмовете, поръбили хоризонта, а после маранята се разсейва, все едно сме си я въобразили. Въздухът се затопля. От тревата, където пеят невидими коприварчета, излитат мънички мушички еднодневки и въздухът се изпълва с цъкането и бръмченето на скакалците. Да крачиш тук означава да газиш сред прилив от полски цветя: пъстроцветни богородички, тинтяви, маслени очиболци, пауновосини кандилки. По далечните склонове откоси брулени от вятъра еделвайси бледнеят като скреж километри наред.
После се измъкват конниците, навлекли тежките местни горни дрехи деел, с кинжали на пояса, за да проверят вързаните коне. Сутринта вече преваля, когато се появяват рейнджърите. Пристигат до палатките на мотори, с огромни ботуши и пиратски кърпи на главите. Носят малки куфарчета. Моят водач Батмонх, който е родом от монголската столица, казва, че си придават важност, тъй като министър-председателят бил пристигнал тук на поклонение до Бурхан Халдун, свещената планина на Чингис хан. Те обаче се задържат дълго при нас и нагъват нашите бисквити, докато преглеждат документите ни. Страната пред нас е опасна – казват те – и почти непроходима. Най-далечният приток на Амур, р. Онон, извира от далечни тресавища, а през това лято мусоните били проливни. Сега, в края на август, земята е подгизнала и коварна. Освен това има мечки. Щом навлезем в резервата, няма да има кой да ни помогне.
Батмонх ги слуша с незаинтересуван вид. Казва, че не харесват чужди натрапници в тяхната земя. Не разбирам и дума от това, което казват, и само мълчаливо се надявам да не ни откажат достъп. От време на време Батмонх пренебрежително става и си тръгва, а рейнджърите ту идват, то си отиват, докато нашите конници им се смеят с презрението на свободните хора към бюрокрацията. Накрая рейнджърите ни дават да подпишем документ, който ги освобождава от всякаква отговорност, и – след като са си измили ръцете от нас – най-сетне си тръгват, подскачайки през степта на китайските си мотоциклети.
Разбира се трябваше да ги послушаме.
Можете да поръчате книгата ТУК.
