Трагичната съдба на династия Романови оживява през погледа на „Последната велика княгиня“ от Брин Търнбул 

Най-голямата дъщеря на последния руски цар Николай II отвежда читателите в Императорска Русия от началото на XX век

 

Фамилията Романови обичайно се свързва с култовата принцеса Анастасия, чиято сърцераздирателна история вдъхновява една от най-обичаните анимации от 90-те. Но какво ако има друга принцеса със също толкова завладяващ живот? 

На български език излиза мащабният исторически роман „Последната велика княгиня“ от канадската писателка Брин Търнбул, в който краят на Царска Русия оживява през очите на най-голямата дъщеря на последния руски цар Николай II – Олга Романова, чиято съдба често остава в сянката на събитията.  

Базиран на ужасяващата истинска история, „Последната велика княгиня“ е бляскав и разтърсващ разказ за революция, династия и дълг. Разказ, в чийто център стои едно семейство, което би избрало любовта и предаността един към друг преди всичко – дори и живота си.

Великата княгиня Олга Романова навършва пълнолетие сред бурите и нестихващите революции в началото на XX век. Ала макар и Русия да е разтърсена от все по-кръвожадни бунтове и недоволство, младото момиче живее охолно в рамките на защитения живот, който родителите ѝ са изградили за нея и трите ѝ сестри зад стените на Александровския дворец. 

Дори там обаче слуховете за лошото здраве на майка им и тайнствената болест на брат им Алексей, която заплашва да лиши Русия от престолонаследник, неминуемо настигат сестрите Романови. А междувременно на хоризонта се откроява нова влиятелна и противоречива фигура в лицето на зловещия свещеник Григорий Распутин. 

Погълната от самотата на двореца, превърнал се в неин дом, но и в неин затвор, Олга намира бягство от реалността единствено в пищните чаени партита, организирани от една от лелите ѝ. Там младата княгиня най-накрая има възможността да погледне отвъд викторианското възпитание на майка си – към света на лъскавите бални зали, прошепнатите интриги и неописуемия разкош на императорска Русия.

Но наближаването на войната завинаги променя живота в двореца. Олга и сестрите ѝ са принудени да заменят вечерните рокли и красивите прически със сестрински престилки. Балните зали се превръщат в лазарети, уроците по пиано и рисуване отстъпват място на грижа за пострадалите войници. Напрежението в Русия продължава да се покачва, а споровете около Распутин прерастват в призиви за революция, които заплашват да сложат край на 300-годишното управление на Романови. 

Докато от фронта се носят тревожни слухове за съдбата на родителите ѝ, младата княгиня ще трябва да се бори за семейството си противно всички залози. А един зараждащ се романс ще събуди в сърцето на Олга мечти за бъдещето – каквото и да крие то.

Епична и грандиозна, но същевременно смайващо нежна и лична, „Последната велика княгиня“ потапя читателите в симфония от емоции и чувства и представя нов прочит на добре познатата история, в който последните ноти на семейство Романови изчезват със зашеметяваща и трагична красота. 

С майсторски усет към детайла и задълбочено проучване на периода Брин Търнбул се утвърждава като един от силните гласове на съвременната историческа проза, който почитателите на жанра със сигурност трябва да държат под око.

Из „Последната велика княгина“ от Брин Търнбул

ПРОЛОГ

Ноември 1907 година

Александровски дворец

Въздухът в приемната на мама се беше сгъстил от пушек и слухове, тревожно тих въпреки събраната вътре тълпа. От двете страни на двойните врати двама лакеи стояха в готовност и ярките им блестящи ливреи се открояваха на фона на мраморните стени. Лелите и чичовците на Олга се бяха събрали около огромните прозорци и чакаха зората, докато светлината от рубинения полилей хвърляше кървави отблясъци на паркета. 

Олга чуваше викове от болка от края на коридора, забързани стъпки, които съответстваха на трескавия ритъм на тревожното ѝ сърце. Тя потръпна и си пожела да можеше да не обръща внимание на шума. До камината леля Олга млъкна по средата на изречението и стисна пръстите на леля Ксения, докато чакаха шумът да заглъхне. Чичо Сандро, прегърнал през раменете Татяна и Мария, докато им четеше книжка с приказки, затвори очи и ги стисна, а на лицето му се изписа скръб. Анастасия, която си играеше със строителни кубчета на килима, вдигна несигурно глава и отметна с пухкавите си пръстчета няколко къдрици от бузите си. Беше само на шест, но дори и тя сякаш разбираше какво означават виковете на братчето им.

 И все пак… По някакъв зловещ начин този звук им вдъхваше надежда. Щом Алексей Николаевич, единственият брат на Олга, беше в състояние да плаче, това означаваше, че Русия още има престолонаследник. 

Седнала до Олга на кремаво канапе, баба се обърна, стиснала устни на тънка черта. Като вдовстваща императрица тя отдавна беше овладяла изкуството да прикрива чувствата си, но днес и тя изглеждаше съкрушена. Баба прокара ръка по диамантената огърлица, която висеше ниско над гърдите ѝ, и стисна скъпоценните камъни така, сякаш бяха зърна на броеница. 

– Смелост, дете – прошепна тя и позволи на Олга да се сгуши по-близо до нея. Вече на дванадесет, Олга знаеше, че е прекалено голяма да копнее за утеха от родителите си – прекалено голяма, за да настоява за внимание, докато те се занимават с лекарите. Все пак нейната задача беше да бъде силна заради по-малките си сестри. Те щяха да имат нужда от нея през следващите седмици. Но засега тя остави баба да я утеши, сякаш беше мъничка като Анастасия, и безмълвно пропълзя в скута ѝ. 

Баба сложи ръка на главата ѝ и отпусна пръсти върху непокорната ѝ плитка. 

– Днес е тежък ден, моето момиче – промълви тя и гласът ѝ се прекърши от скръб. – Може би най-трудният ден, пред който ще се изправим някога. Олга усещаше как диамантената огърлица на баба ѝ се забива в острия ръб на лопатката ѝ. Днешният ден наистина беше ужасно труден. Бяха прекарали дълги часове в молитва, но така и не успяха да отклонят мислите си от ужаса, с който очакваха някаква новина за Алексей. 

„Хемофилия“. Сестрите на Олга още не знаеха тази дума, но Олга я разбираше. Бяха ѝ казали никога да не я произнася на глас, никога да не загатва пред никого, дори пред роднините, които не бяха в тази стая, че брат ѝ е болен. Алексей се беше родил, без кръвта му да може да се съсирва, и всеки случаен инцидент рискуваше да му причини ужасна болка и дори да застраши живота му. Всяко падане, всеки удар в нещо, който друго дете може би щеше да посрещне със смях, водеше до агония, продължаваща дни наред. Кръвта се плисваше по места в тялото му, където не ѝ беше мястото: стави, мускули. Превръщаше се в приливна вълна под кожата му. 

Олга мечтаеше да има нещо, което да облекчи болката на брат ѝ, но ѝ бяха казали, че болестта му е нелечима, необратима, безкрайна. Защото в крайна сметка кръвта нямаше ли край? Количеството, което течеше през тялото на тригодишното ѝ братче, беше ограничено, болката, която можеше да понесе, също си имаше граници. 

– Какво ще стане, ако го загубим? – попита Олга шепнешком, за да прикрие страховете от сестрите си. 

Баба въздъхна. 

– Тогава ще скърбим – отговори простичко тя и привлече Олга по-плътно в прегръдките си. 

Скръб. В краткия си живот Олга вече беше видяла прекалено много скръб: скръб под усмивката на татко, скръб в безкрайните молитви на мама. Знаеше, че родителите ѝ обичат и нея, и сестрите ѝ, но раждането на всяка от тях беше съпътствано от скръб – как би могло да не бъде, когато най-важната работа на мама и татко беше да осигурят бъдещето на династията Романови с раждането на син? Три пъти Олга беше слушала как църковните камбани в Санкт Петербург звънят и оповестяват раждането на сестрите ѝ – велики княгини като нея самата. Но никога не беше виждала у родителите си такава радост, такова облекчение, както в деня, в който камбаните звъняха, без да спират, в чест на раждането на Алексей. Оттогава родителите ѝ не бяха спрели да скърбят.

– Но какво ще стане с Русия? – прошепна Олга.

Можете да поръчате книгата ТУК.