Как изглежда „Политиката отвътре“ разказа експремиерът Иван Костов пред хилядна публика

Снимки: Антон Кръстев, Creative Visual Solution

„Политиката отвътре“ е опит за демитологизиране на българския преход и учебник по политическо достойнство

Мемоарите „Свидетелства за прехода 1989-1999 г.“ на министър-председателя Иван Костов (1997-2001) дадоха начало на разговор, в чийто център попада не самият политик, а историята на съвременна България – борбата за нейното демократизиране, модернизиране и европеизиране.

Големият държавник продължава този диалог и в приносното издание  „Политиката отвътре“ – шифър за разчитане на сложния език на процесите, които оформят лика на съвременната демокрация, но и учебник по политическо достойнство.

Премиерата на изданието се проведе на 26 септември 2022, когато малко след 18:30 ч. над 1500 души уважиха събитието в Зала 3 на Национален дворец на културата – София.

Снимки: Антон Кръстев, Creative Visual Solution

„Политиката отвътре“ е цялостен философски възглед върху българската политика от последните 30 години, коментира проф. Веселин Методиев, който представи книгата по време на събитието. 

Авторът Иван Костов може за сравнително кратко време да влезе в територията на различни научни области. Това работене по границите на различните науки дава онова качество, което на езика на науката наричаме интердисциплинарност. Тоест, това не е политология, това е нещо по-мащабно”, допълни той.

Вярвам, че тези, които в даден момент са поели отговорност да вземат значими политически решения, имат исторически и морален ангажимент да оставят след себе си писмена следа. Истината обаче е тази – българските държавници от по-новото време рядко оставят каквито и да е следи. Изглежда, че единственият голям политик от последните три десетилетия, който се изправя лице в лице срещу своите съмишленици, срещу политическите си опоненти и врагове, като дава ясни свидетелства и аргументирани отговори, е Иван Костов, сподели главният редактор на издателство „Сиела“ Захари Карабашлиев.

Снимки: Антон Кръстев, Creative Visual Solution

Самият Иван Костов сподели, че тази книга се е зародила като лекции за обучение на политици преди 20 години, след това е прераснала в политически есета, а по-късно и в ценна хроника на собствения опит и послание към бъдещите поколения.

 „Давам си ясно сметка, че хората ценят повече преживяното, отколкото наученото от една книга“, сподели той по време на събитието.

В „Политиката отвътре“ държавникът и реформатор прави опит да разкрие скрития смисъл зад видимото лице на политиката не само като се опира на авторитети и научни методи, но и като посочва примери от своя собствен политически опит. 

Позовавайки се на основни принципи на моралната и политическата философия, от демократичната теория и политологията, Иван Костов търси отговор на някои от най-наболелите за българската демокрация въпроси – докъде стигнахме за 30 години, защо остава недовършен българският преход, кои са грешките и заблудите, които оформиха митологията на прехода, има ли грешки в неолибералните предписания и други. Той прави своя анализ на двигателите на този драматичен период и на силите, които все още успяват да се противопоставят на опитите за демократизация на страната. 

Написани на достъпен език, текстовете в  „Политиката отвътре“ имат за цел да реабилитират политиката отвъд изградените представи за злоупотреба с властта, измама и популизъм. Те са насочени към хората от прехода, които винят политиката, като им предлага нов поглед към нея и прави опит за нейното реабилитиране;  идващите поколения, които тепърва ще се сблъскват с последствията от опита на досегашните политици; политолози, историци, обществени авторитети, както и тези граждани, които временно са поели политически функции, но няма да останат професионални политици;  всеки, който иска да бъде гражданин и демократ и да вникне в сложните механизми, по които една политика трябва да изпълнява своята основна мисия – да служи на своето общество.

 „Политиката отвътре“ разкрива политиката като изкуство „тук и сега“, за което няма конкретни правила и определено време. Изкуство на  решения, позиции и действия, чиято оценка е относителна, но и изкуство, което трябва да „свидетелства достоверно за истината“.

„Високият личен морал на политика с мисия го кара сам да преследва амбициозни цели и да насърчава полезните, градивни, но и високи очаквания на хората. Сам да търси и предизвиква максималното напрягане на обществените усилия. Тогава политическите му задачи стават много по-трудни. Но ако не го направи, пилее силите на хората и институциите и затваря политическите хоризонти пред обществото, губи историческото му време и го обрича на изоставане.“

Иван Костов

Из „Политиката отвътре“ от Иван Костов

  1. Защо остава незавършен българският преход?

Внимателното вглеждане в класациите на Freedom House през годините показва, че в 2008 – 2009 г. българската демокрация е била оценявана като „консолидирана“. В последните 13 години е изпаднала в регрес. Той се прояви в политическата и съдебната система и в много от институциите на държавата. Успоредно с това в последното десетилетие, вместо да се увеличава, гражданската общност, изглежда, не нарастваше. Едва след началото на войната на Русия срещу Украйна изглежда, че започва очакваната по-дълбока трансформация на българското общество. Гражданската общност като че ли ще се очертае като по-голяма от посткомунистическата.

Редица външни оценки доказват, че повече от 30 години след като започна, българският преход остава незавършен. Сред тях са незавидното ни място сред 180 държави по отношение на свободата на медиите; липсата на върховенство на закона; предупрежденията на европейските институции, че съдебната ни система е под заплаха. 

Както се вижда от постигнатите неубедителни резултати, НАТО и ЕС по геополитически причини са направили отстъпления от своите критерии и са ни приели за член, въпреки че не сме завършили своя преход. Според мен целта им е била да ни помогнат, защото са оценявали вътрешните ни сили за недостатъчни.

Ако проследим реализираното от предписанията за прехода, в България отварянето се е случило с падането на Берлинската стена, с първите свободни митинги и сдружавания, със създаването на първите партии и на СДС; пробивът – с отхвърлянето на чл. 1 от комунистическата Конституция за ръководната роля на БКП и първите демократични избори; консолидацията не е постигната. На нито един етап на прехода не сме постигнали най-важното – върховенството на закона, гарант за основните права и свободи, за справедливостта в обществото, за здравината на институциите. 

Защо усилието ни да изградим демокрация не е завършено? 

На първо място, заради силната вътрешна съпротива. Като под вътрешна разбирам произтичаща от мнозинството на българското общество. Още на старта на прехода у нас нямаше постигнато съгласие в обществото както за политическите цели, така и за средствата, с които те да се постигнат. Начело на тази съпротива първоначално бе Българската комунистическа, преименувана на социалистическа, партия. Тя запази позициите си, като наложи приемането на сегашната Конституция в 1990 г. Почти през цялото време до 2009 г. редом с нея действаше Движението за права и свободи, създадено от репресираната общност на българските турци, но веднага овладяно от специалните служби на комунистическия режим. 

У нас преходът започна движен от външни, а не от вътрешни причини. Първоначално те идваха от разпадането на социалистическия лагер и на Съветския съюз; след това от натиска за реформи на международните финансови институции. Сега в много слаба степен идват от ЕС.

Срещу тези външни сили и срещу демократичната общност у нас се формира силна вътрешна съпротива. След като бяха направени най-тежките за обществото реформи и се очертаха примамливите размери на финансовата помощ от ЕС, номенклатурата на бившия комунистически режим и на неговите специални служби оглави и сега оглавява тази съпротива. За да си осигури безнаказаност във властта, се фокусира срещу прилагането на българските и европейските правни норми, торпилира върховенството на закона, овладявайки правоохранителните органи на държавата. Установи контрол върху прокуратурата, тъй като тя носи отговорност по конституция за прилагането на тези норми от всички лица и институции в държавата. С този контрол гарантира неприкосновеността и устойчивостта на своята властова система. 

Описаната реалност бе предвидена още в 2007 г. от ЕС и затова бе наложен мониторинг върху българската съдебна власт. За съжаление, той се оказа неефективен. Също така неефективни се оказаха общите прегледи и контролът за спазването на регламентите, директивите и другите нормативни актове на ЕС. 

Действат и други причини. Една от тях е ширещото се политическо невежество. У нас има някакво простонародно, битово съгласие за целта. То може да се изкаже така: „добре е да сме богати като западноевропейците“. Не се разбира как е постигнато това богатство в Западна Европа. Не се знае, че то е изградено върху ценности и принципи, които са издър-жали суровите изпитания на историята; че се дължи на висока производителност, постигната с вековни усилия, напрежения и лишения, както и на демократичните и компетентни институции, контролирани от вота на избирателите. 

В разпокъсаната структура на българското общество изпъква общ-ността на българските турци. Не вярвам, че тези хора споделят и подкрепят реакционната роля на ДПС в българския преход. Никой не може да ме убеди, че тези избиратели искат мафията да е на власт в България. Но овладявайки техния вот, бившата Държавна сигурност още в началото на прехода имплантира в българската политическа система свой сигурен инструмент за манипулации. 

Друг силно манипулиран вот е този на неквалифицираните, на изпадналите в бедност и на значителни групи сред българските роми. Много избиратели от тези общности не познават силата на своето гласуване и не се замислят за личната си отговорност. Не са убедени, че властите зависят от тях, и отхвърлят усилията, които трябва да положат. 

Като изключим избирателите с остатъчно комунистическо съзнание и тези, посочени по-горе, гражданската общност остава малцинство. А без нея няма как да станем „богати като западноевропейците“ само с техните подаяния (които при това отиват в едни и същи ръце). Ще продължаваме да се питаме защо сме най-бедни и няма да си задаваме правилния въпрос: защо сме с най-ниска производителност в Европейския съюз?

Политиците у нас не разбират важното, че демокрацията и пазарната икономика са органично цяло – едното не може да замести другото. Няма демокрация без пазарна икономика и обратно, без демокрация икономиката става джунгла, в която господстват монополи и престъпност. Без пазарна икономика няма гражданско общество. Затова двете се градят заедно и едновременно. 

Ползата идва от усилието и от компромиса, който трябва да направим по отношение на средствата. Казано по-грубо и с познатите на посткомунистите термини от миналото, няма демокрация без капитализъм. Развитието на страната е невъзможно без частна инициатива. Не се реализира печалба без поемане на риск. Не се получават високи доходи без успех в конкуренцията. И ако разширим изброяването на трудните условия, няма свобода без самодисциплина, права без отговорност, справедливост без спазване на закона. Светът след прехода е двулик – има бляскава и трудна страна. Няма как да постигнем само блясъка и да избегнем трудностите. А посткомунистическото ни общество точно това се опитва да прави.

Общото благо е като градеж на дом. То е общо дело, в което участват всички негови бъдещи обитатели. Движеща сила на градежа е вътрешният ни общ стремеж, друга няма. Ако хората не са убедени – градежът не се получава; не са в състояние да направят план и да го изпълнят; не могат да постигнат съгласие помежду си дори за какво са се събрали и емигрират или започват да хулят. Така едни градят, други сторват обратното. И когато другите са мнозинство, градеж няма как да се получи.