Събитието ще се състои на 20 октомври от 18:00 ч. в Greenwich Book Center, а специален гост ще бъде ултрамаратонецът Ивайло Атанасов
63 прехода, 93 дни, 185 километра с колело, 1040 км със сал по Дунав, 1490 км пеш, 87 050 м положителна денивелация – всичко това е описал и заснел пътешественикът и фотограф Иван Панкев в новия си албум „България нашир и длъж“, който вече може да бъде открит в книжарниците.
А до броени дни авантюристът ще прибави към сметката си и още една книжна премиера! Събитието ще се състои на 20 октомври от 18:00 ч. в Greenwich Book Centre (ул. „Витоша“ 37, София), където наши гидове из природните красоти и мистериите на „България нашир и длъж“ ще бъдат ултрамаратонецът Ивайло Атанасов и пътешественикът Боян Шейтанов.
Авторът на „Планините на България“ ни повежда из любимите си места в страната, предлагайки на любителите на пътешествията още 31 неочаквани идеи за бягство през уикенда, някои по-лесни и достъпни, а други – екстремни и изискващи както сериозна подготовка, така и известна доза смелост и приключенски дух.
242 смайващи фотографии оживяват в това луксозно издание в голям формат и ни развеждат из някои по-малко познати краища на България – през планини, каньони, пещери, водопади – та чак до морския бряг.
От пътеписите на Иван Панкев ще научите, че дори в равнината може да откриете планински пейзажи, ще разберете къде се намират Малкият и Големият Рай, кой връх прилича на орел с разперени криле, откъде минава световната ос, къде свършва българският Камино и къде е краят на Понтийската степ.
Странстванията на му го отвеждат от най-източната до най-западна точка на страната ни, от най-високия връх до широките брегове на северното Черноморие, от обезлюдените погранични села до географския център на България.
„България нашир и длъж“ оборва широко разпространеното мнение, че България е малка „земя като една човешка длан“ и ни припомня, че за да обичаме родината си, трябва истински да я познаваме. И обратното – колкото повече опознаваме истинската България, толкова повече я заобикваме!
Из „България нашир и длъж“ от Иван Панкев
ПОРЕЧИЕТО НА Р. ЧЕРНИ ЛОМ
ПОЛОМИЕ
Дълги години смятах Дунавската равнина за огледален образ на Горнотракийската низина, транслирана от другата страна на Балкана — плоска като тепсия скука, гладка като водите на огромно езеро при пълно безветрие. След като попътувах из Северна България, накъдреният от плавни спускания и изкачвания терен ми заприлича по-скоро на океан, леко развълнуван от набиращия сили прилив. Трябваше обаче да изчакам до първата си среща с Природен парк „Русенски Лом“, за да разбера защо наричат Поломието „Планина под равнината“.
През есента на 2014 г. Весела и Михаил се венчаха, напуснаха София и се преместиха да живеят в Русе. След това си купиха стара къща в недалечното село Червен и в първите дни на април следващата година ни поканиха заедно с още тумба приятели да помогнем с разчистването и облагородяването на двора. Честно казано, не допринесох особено за това, но пък за пръв път се разходих из Поломието.
Като истински планински водач, местен и добър домакин, Мишо реши да ни покаже най-доброто от неговия край и ни поведе към включените в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО Ивановски скални църкви. Те са част от стотиците средновековни скални обители – църкви, манастири, скитове и килии, – които през периода Х – XIV век превърнали долината на река Русенски Лом и нейните притоци в духовно средище.
Очаквах някакво комерсиално място и бях приятно изненадан, че с изключение на един манастир, всички останали бяха нестопанисвани и оставени на произвола на стихиите, както е било в продължение на векове. Така можехме необезпокоявани да се провираме през обрасли пътеки, да драпаме по скални отвеси, да се прехвърляме през препречващи достъпа метални решетки, да изследваме двуетажни скални килии и от техните „прозорци“ да се любуваме на гледките към побелялото от нацъфтели дръвчета поречие. С други думи – падна яка забава. И все пак това не беше моето нещо. В тези години бях обсебен от една цел – изкачване на всички двухилядници на България. Предпочитах някоя обрасла в клек кота пред красивото кътче под нея.
Трудно се мотивираме да бием толкова път и сме отново в района чак в края на октомври 3 години и половина по-късно, за да отпразнуваме рождения ден на Айлин в село Пепелина. Вечерта парти, иху-аху, всичко, както си трябва, а на сутринта – общественополезен труд. Начело с рожденичката, в мухабет и закачки, разчистваме и маркираме пътеката до хижа „Орлова чука“. За награда Сашо П., председател на местното Туристическо дружество „Приста“, ни разхожда из намиращата се тук пещера.
От него научавам, че със своите над 13 км Орлова чука е третата по дължина пещера в България. Приел съм за даденост, че мястото на големите пещери е в планините, а не насред полето. Разказва ни и че в Орлова чука са били открити следи от живот на праисторически хора, които са я ползвали заради относително високата постоянна температура, а също и кости на пещерна мечка. Чудно как точно е протекло подобно съжителство.
Като усещане Орлова чука доста се различава от другите наши облагородени пещери. Формите в залите и стените на тунелите са загладени, почти полирани. Скалните образувания са рядкост, окото хваща само един голям сталактон. Личи си, че в дълбока древност из тези галерии се е вихрила подземна река.
Груповата част приключва и всеки е свободен да се отдаде на своите задачи и интереси. Ние с Татяна решаваме да следваме течението на река Черни Лом, като на едни места крачим покрай коритото, на други – високо през нивите над нея. Завираме се в скалната църква на изхода на село Табачка, проучваме и Водната пещера – поредното любопитно място.
Археолозите установили, че началото на човешкото присъствие в нея датира от епохата на ранния халколит. Тя изпълнявала сакрални функции, вероятно заради бликащото в дъното º свещено (лековито) изворче. В нейния център е разположен голям скален блок с изсечено кръгло корито в горната му част. За съжаление, този жертвеник е частично разрушен от иманяри. С функционирането на светилището през римската епоха са свързани няколко грубо изсечени в тавана и стените латински и гръцки надписа. В периода на Второто българско царство Водната пещера била преустроена в монашеска обител.
Пристигаме в село Червен по тъмно след 19 км покрай р. Черни Лом. За разлика от първата ни разходка, в тази няма почти никакъв екстремизъм, все пак Татяна е бременна в осмия месец. Аз обаче съм променен и Поломието започва да ми се нрави.
На Разпети петък лето Господне 2021 седем души подхващаме едно богоугодно дело – тръгваме да търсим скалните обители край село Червен. Всъщност търсим ги основно аз и Крум и донякъде Татяна със Севар, който тези дни така се е лепнал, че дори не разрешава да го нося аз, когато се измори. Вниманието на Весела е прекалено ангажирано с грижите за едногодишния Ради и неговия батко Васко, та само ни придружава в разходката по основната пътека към село Кошов, но е местна и познава околността.
Теренът е лек и приятен, а след валежите от последните дни поречието на Черни Лом е особено тучно. Ходът ни е забавян единствено от Севар, който след първона чалния ентусиазъм, не може да реши дали му се ходи още, а когато го прави, то рядко е в желаната от нас посока, защото има толкова природа за изследване.
По някое време стигаме до малко поотъпкано място насред горичка, Весела ни насочва към близкия скален венец на каньона и се разполага да ни чака с нейните малчугани с подгизнали от влагата обувки.
Натъкваме се на нещо като голяма ниша или полуразрушена скална килия. Кошута манастир не се вижда, но би трябвало да е точно над нея. Търсим заход надясно и хващаме първото възможно изкачване. Крум хуква енергично нагоре, ние тримата го даваме по-полека. Татяна забелязва вляво скала, която може да е търсеният вход, и аз полагам известни усилия, за да я достигна. Не е нашето място, но ми дава възможност да се провикна към Весела за инструкции.
На слизане забелязвам нашата цел. За достигането се налага да си подаваме Севар от ръце на ръце, за да преодолеем две отвесни „стъпала“ от по метър и нещо, но усилията си струват. Тесен корниз коридор ни отвежда в по-широко помещение с множество изсечени ниши, улеи и басейни. Има и нещо като трон, който Татяна бързо заема.
Обратно при крепостта Весела ни инструктира как да намерим древното водохранилище и си тръгва с хлапетата към вкъщи. Според информацията в интернет северното водоснабдително съоръжение на средновековния град Червен е единственото така добре запазено у нас, а от лични наблюдения мога да кажа – то е впечатляващо: масивно иззидано каменно стълбище, спускащо се стръмно надолу към кратък тунел, завършващ с малък басейн. Водата му е толкова кристалночиста, че първоначално не я забелязвам и нагазвам в нея.
Стените на силно ерозиралата скална църква в Москов дол пък все още пазят фрагменти от автентичните си цветни стенописи. Другото интересно в нея са петте изсечени в пода корита (гробове?) с човешки размери, които (като изключим габаритите) подозрително много наподобяват на трапецовидните скални ниши в Родопите.
Още от училище и „Божествена комедия“ на Данте Алигиери съм наясно, че Адът има девет кръга, но чак на стари години от информационна табела в село Червен научавам, че Раят бива Малък и Голям.
Пресичаме Черни Лом и отиваме да го търсим само двамата с Крум. Личи си, че от другата страна на реката е имало пътека… някога, но газенето на избуялия след скорошните дъждове треволяк е неизбежно.
Големият Рай се забелязва отдалече, но достигането му без вътрешна информация за захода е въпрос на почти библейски усилия. В различни моменти от едночасовите ни напъни да открием входа му ние може да бъдем видени под, над (Крум явно е в такова настроение и иска да се спуска в обектите на рапел, но без нужната екипировка) и на скален ръб страни от манастира.
При последния опит, преди да го обявим за „кисел“ (като в приказката за лисицата и гроздето), се натъкваме на правилното място – дълъг и тесен, изкуствено изсечен в скалата тунел със стъпала. В горната си част той наподобява формата на родопските утробни пещери и води до обширна монашеска килия с обзорна гледка.
Не са ни останали нито сили, нито време да издирваме Малкия Рай, но има ли и смисъл, при положение че сме в Големия?!
* * *
Няколко седмици по-късно Пламенка коментира под публикацията ми в социалните мрежи:
– Да ме прощаваш, но тези снимки са от Малкия Рай манастир!
Михаил също се включва:
– Тук и аз потвърждавам по снимките, че това не е Голям Рай. По времето, което казахте, че сте го стигнали, се пада да е той, но явно сте били два пъти по-бързи и не сме се разбрали. Били сте на Малкия Рай, който всъщност е по-голям от Големия Рай.
Лоши хора, ей, взеха ми Големия Рай и това си е!
