Четем две книги на Карл Попър в едно издание

„Парадокс“ със специален том, посветен на 120-годишнината от рождението на сър  Карл Раймунд Попър (1902-1994)

Един от най-големите философи на миналия век, Карл Попър, се присъединява към плеядата от автори на издателство „Парадокс“ с две книги, събрани в един том, който си тежи на мястото – „В търсене на по-добър свят“ (1984) и „Целият живот е решаване на проблеми“ (1994).

Карл Раймунд Попър (1902-1994) е австрийско-британски философ и общественик. Смятан за един от най-влиятелните философи на науката и виден представител на либерализма на 20 век.

Писал е също много за обществената и политическата философия. Еднакво известен с отричането на емпирично-индуктивисткото обяснение на научния метод чрез издигане на емпиричната фалсифицируемост до критерий за разграничаване на научната теория от не-науката и с енергичната си защита на либералната демокрация и принципите на социалната критика. Според него „Отворените общества не поддържат един-единствен възглед за „истина“, а по-скоро се опитват да установяват закони и институции, които позволяват на хора с различни възгледи да живеят заедно в мир“.

Триумфът на свободата и демокрацията в Европа демонстрира, че Карл Попър бе прав. Неговото послание към бъдещето е, че трябва да останем нащрек и че критическата рационалност е необходимо условие за съвместното съществуване на хората и народите в достойнство и мир.
Хелмут Кол, 1992, из Уводни думи към автобиографията на Карл Попър

Книгата е мощна и проникновена защита на демокрацията, навременна, много интересна и много добре написана.
Бъртранд Ръсел за Отвореното общество и неговите врагове

Не си поставяй за цел да създаваш щастие с политически средства […] Накратко: моята теза е, че човешкото страдание, а не щастието, е най-неотложният проблем на рационалната социална политика.
Карл Попър, из Утопия и насилие, 1943

Силата на идеите […] е поне толкова важна, колкото тази на физическите ресурси.
Карл Попър, из Историята на нашето време, 1956

Мирът е необходим. Може би той трябва да се отвоюва и за дълго да се защитава в бъдеще […] Оптимизмът обаче е дълг.
Карл Попър, из Необходимостта от мир, 1993

Аз съм на мнение, че управниците рядко надхвърлят средното ниво както в морално, така и в интелектуално отношение, а често са и под него […] Струва ми се, че е истинска лудост всички наши политически усилия да се основават върху слабата надежда, че ще имаме успех при избора на превъзходни или даже компетентни управници.
Карл Попър, из Отвореното общество и неговите врагове, том I

Това е целта на всяка цивилизация – да се намали ролята на насилието и страха в човешкия живот.
Карл Попър, из Нов предговор към моите български читатели, 1992 г., Отвореното общество и неговите врагове, том I

Карл Попър

По-долу четете резюме под формата на предговор

Всички живи неща търсят по-добър свят.

Хората, животните, растенията, дори едноклетъчните организми винаги са активни. Те се опитват да подобрят своята ситуация или поне да избегнат нейното влошаване. Дори когато спи, организмът активно поддържа състоянието на сън: дълбочината (или лекотата) на съня е активно създавано от организма условие, което укрепва съня (или, обратно, държи организма нащрек). Всеки организъм непрестанно е зает със задачата да решава проблеми. Тези проблеми възникват от собствените му преценки за неговото състояние и за околната му среда – условия, които организмът се стреми да подобри.

Дадено пробно решение често се оказва неудачно, защото влошава нещата. Тогава следват нови опити за решения – нови поредици от проби и грешки.

Виждаме, че животът – дори на нивото на едноклетъчния организъм – създава нещо напълно различно в света, нещо, което по-рано не е съществувало: проблеми и активни опити за решаването им; преценки, ценности, проби и грешки.

Под въздействието на Дарвиновата естествена селекция можем да предположим, че онези, които най-активно решават проблеми, които търсят и откриват, открива-телите на нови светове и нови форми на живот, осъществяват най-голямо развитие.

Освен това всеки организъм се стреми да стабилизира своите вътрешни условия на живот и да поддържа своята самостоятелност – дейност, която биолозите наричат „хомеостазис“. Но и това е вътрешно вълнение, вътрешна дейност: дейност, която се опитва да ограничи вътрешната възбуда, механизъм на обратната връзка, коригиране на грешката. Хомеостазисът трябва да е непълен. Той трябва да ограничава себе си. Ако беше напълно успешен, това би означавало смърт за организма или най-малкото временно спиране на всички негови жизнени функции. Дейността, вълнението, търсенето са съществени за живота, за непрестанното безпокойство, за непрестанното несъвършенство; за непрестанното търсене, копнеене, преценяване, откриване, изнамиране, подобряване, за трупането на опит и създаването на ценности, но и за непрестанното допускане на грешки и създаването на негативни ценности.

Съгласно дарвинизма организмите се адаптират към околната средата чрез естествена селекция. Те са пасивни, твърди учението, когато този процес протича. Според мен обаче далеч по-важно е да се подчертае, че организмите откриват, изобретяват и реорганизират нови жизнени пространства при търсенето на по-добър свят. Те строят гнезда, язовири, малки хълмове и планини. Но тяхното най-важно творение вероятно е преобразуването на атмосферата около земята чрез обогатяването ѝ с кислород; това преобразуване на свой ред е последица от откритието, че слънчевата светлина може да бъде усвоена. Откриването на този неизчерпаем източник на храна, както и на начини светлината да бъде усвоена, създава царството на растенията; а откритието, че растенията могат да се ядат, създава животинското царство.

Самите ние сме създадени от изобретяването на специфичен човешки език. Както казва Дарвин (The Descent of Man [Произходът на човека], част 1, глава 3) използването и развитието на човешкия език „въздейства върху самия мозък“. Твърденията на нашия език могат да описват състояние на нещата, могат да са обективно верни или неверни. Така че може да започне търсенето на обективната истина – придобиването на човешко знание. Търсенето на истината, най-вече в естествените науки, несъмнено е сред най-добрите и най-великите неща, които животът е създал в процеса на дългото търсене на по-добър свят.

Не сме ли унищожили обаче околната среда с нашата естествена наука? Не! Ние направихме големи грешки – всички живи същества правят грешки. Всъщност не е възможно да се предвидят всички нежелани последици от нашите действия. В тази ситуация науката е най-голямата ни надежда: нейният метод е коригиране на грешката.

Не бих желал да завърша този предговор, без да спомена за успехите при търсенето на по-добър свят през осемдесет и седемте години от моя живот, време на две безсмислени световни войни и на престъпни диктатури. Въпреки всичко и макар че допуснахме толкова много провали, ние, гражданите на западните демокрации, живеем в социален ред, който е по-добър (защото благоприятства провеждането на реформи) и по-справедлив от всеки друг в историята. Много настоятелно се нуждаем от повече реформи. (Реформите обаче, които увеличават мощта на държавата, често предизвикват противоположното на онова, което търсим.)

Бих искал накратко да спомена две неща, които сме подобрили.

Най-важното е, че ужасната бедност, която все още съществуваше в детството ми и в моята младост, вече е изчезнала. (За съжаление не е такъв случаят на места като Калкута.) Някои биха възразили, че в нашето общество има хора, които са твърде богати. Но защо трябва да ни тревожи това при положение, че са налице достатъчно ресурси и добрата воля да се борим против бедността и другите отстраними нещастия?

Второто е нашата реформа на наказателното право. Отначало се надявахме, че ако наказанията намалеят, то и престъпленията ще намалеят. Когато нещата не сработиха по очаквания начин, ние въпреки това решихме, че всеки един от нас и всички ние по-скоро бихме изстрадали последиците от престъпността, корупцията, убийствата, шпионажа и тероризма, отколкото да предприемем твърде съмнителната крачка в посока изтръгването на тези неща чрез насилие, поемайки риска да жертваме невинни хора. (За съжаление да се избегне напълно това, е трудно.)

Критиците обвиняват нашето общество в корупция, макар че могат и да признаят, че понякога корупцията се наказва (Уотъргейт). Те може би не осъзнават алтернативата. Ние предпочитаме ред, който гарантира пълна правова защита дори за лошите престъпници, така че те да не бъдат наказвани в случаите, когато има съмнения. Ние предпочитаме този ред пред другия ред, при който дори невинните за някакво престъпление не могат да намерят правна защита и са наказвани даже когато невинността им е неоспорима (Сахаров).

Когато обаче вземаме това решение, ние може би избираме други ценности. Може би несъзнателно прилагаме чудесното учение на Сократ, че „По-добре е да пострадаш от несправедливост, отколкото да я причиниш.“

К.Р.П.

Кенли

Пролетта на 1989 година

Можете да поръчате книгата ТУК.