Вечер, посветена на Виктор Пасков, обединява на една сцена Мари Врина-Николов, Георги Господинов, Захари Карабашлиев и Иван Ланджев

Тримата български автори и френската българистка ще представят изданието  „Стихотворения“ на 7 ноември

Пазени десетилетия в тайна от света, през септември за първи път събрани в книга се появиха „Стихотворения“ от автора, превърнал се в жива легенда на българската проза – Виктор Пасков.

„Стихотворения“ разкрива за пръв път пред българските читатели най-доброто от непубликуваната досега лирика на Пасков, а изданието излиза на пазара със съставители изтъкнатите български писатели Георги Господинов и Захари Карабашлиев, както и поета Иван Ланджев, а изящното оформление е дело на художника Дамян Дамянов

Създадени вероятно в края на 70-те и началото на 80-те години, но пазени дълги години в различни тетрадки и папки, част от тези стихотворения са номерирани. Очевидно е, че те са четени от друг човек, който е оставил минималистични бележки и подчертавания. Въпреки това години наред те остават в тайна, докато не са открити от наследниците на Пасков.

Именно разкриването им пред света, а и цялото творчество на големия писател ще бъде центърът на тематична Вечер, посветена на думите му. 

Събитието ще се състои на 7 ноември от 18:30 ч. в Литературен клуб „Перото“.

Модератор на вечерта ще бъде Захари Карабашлиев, а в събитието ще се включат другите двама съставители на изданието –  Георги Господинов и  Иван Ланджев, както и френската българистка и преводач, професор по българска литература във Франция и основател на първата бакалавърска програма по български език в Париж проф. Мари Врина-Николов.

Със стихове, думи и, естествено, джаз ще се опитаме да импровизираме разходка из алеите на ума на писателя, а специален гост на събитието ще бъде джазменът Венцислав Благоев („Джазтет“).

Входът е свободен, а повече информация може да откриете във Facebook събитието:

https://www.facebook.com/events/1163667277569168

Въплъщение на невероятна творческа същност, останала завинаги скрита приживе, истински тайник на друга чувствителност – „Стихотворения“ побира в себе си баладите, „заченати в самота и съмнения“, които се превръщат в най-съкровеното наследство, което цар Виктор завещава на световната литература. 

Из „Стихотворения“ oт Виктор Пасков

Старата къща

През нощта на 44-та твойте ангели тлееха над София,

изгоряха от бомба крилата им, на светеца изтля ореолът

и Мадоната гледаше кротко как гори младенецът в ръцете є.

Изгоряха фасадата, гербът. В твойте стаи смъртта се нанесе

искам всичко да зная за нея –

но те няма сега да ми кажеш,

окончателно вече те няма,

стара къща, саката красавица.

Не те довърши бомбата. Разряза те само

на две по средата, напука стените,

разцепи тавана, обезобрази фасадата –

– Сецесион! – казаха след аутопсията.

На първи етаж се засели

рускинята Лида с дъщеричка – Мели.

Над тях Йордан пияницата. /Биеше Фроса и малките./

Най-отзад – трамвайджията. Най-отпред –

телякът с жена си и син – вундеркинд,

най-отгоре – ятачката Люба с невидимо семейство,

най-отдолу – Вангел Дърводелеца. Паралитик и враг на децата.

Стара къща, разядена къща. Грозна къща с отминала слава,

там висяха ръждясали скоби, по които висяхме на мускули,

там висеше бръшлян по стените, там висяхме с нощи в мазето –

там увисна Вангел Дърводелеца – стар мръсник между прани

чаршафи.

И там –

…преди дванадесет години,

дойде при мене, беше уморена,

приседна на кревата да почине

при спуснати пердета в сутерена.

Ръцете колебливо се отпускат,

докосват, разкопчават неумело,

опипват, търсят дръзко и по-дръзко

под влажните чаршафи на постелята.

Набъбнали от слюнката, гърдите º

изгарят под езика и го парят,

една секунда още до откритието,

че нищо никога не се повтаря –

и ето – търси гребен, ловко реше се,

полуизправена в леглото тананика

и мисли, че преди минута беше

това, което няма да е никога,

лежи отляво. Тънка, с тънък профил.

Дочака мрак, на тъмно се облече

и в сутерена ти започнах строфата,

която искам да привърша вече.

Под скърцащите ти греди, през които вятърът свистеше

като дъх на туберкулозен през гнили ребра,

под тавана, върху който нощем си играеше Декември –

мръзнещият плъх, с костите на миналите месеци,

научих всичко за зимата, всичко за любовта,

догаждах някои неща за самотата. Сега, когато си на прах

и нищо не ни свързва вече –

никакви греди, никакви подпори, никакви скоби –

научих и другата част, мога да ти съобщя остатъка:

човек се буди в три и половина след обяд, в друга къща, в стая

на висок етаж, пълна с нелюбими, пречкащи му се предмети; навън

е тъмно – късна есен, свети само електрически часовник, понякога

отдолу спира рейс с отваряща-затваряща се в движение врата –

тогава

му остава

да лежи потен, жаден, стреснат от мисълта, че може би вече

въобще не е – тъй като и ти вече не си – но това дава възможност

да направи проверка, да задейства, да предприеме нещо конкретно

– ето –

отпуска бавно десния си крак,

петата му опира пода

и мисли си „не е тъй зле все пак,

щом още мисля и – щом ходя,

и щом съм жаден и вкусът съобщава:

„Водата в канала е застояла“ –

тогава всичко е наред“. Решава

да хвърли поглед в огледалото –

поглежда… втренчва се… ала оттатък

не вижда никой, никой не отвръща.

Това е рестото, ключът, остатъкът,

научен вън от тебе, в други къщи.

Сега

като за празник ще си облека

жилетка, фрак –

коректен и изгладен

ще гледам как навън вали снегът,

ще чакам да затрупа всички сгради.

 

Ех, луна!

Септември е толкова тъжен, по тъга няма равен на себе си.

Жълтеница пада над София, жълти хора се влачат по „Руски“.

Ех, луна, ти си само за болница,

ех, луна – а оттам – за „Орландовци“.

Препоръчвам ти гроздова захар,

а на себе си – гроздова още.

Аз сега ще си легна да спя, жълто раче. Така сме самотни,

ти ми щипеш с щипки сърцето, аз гальовно те щипя с миглите.

Умолявам те, бягай оттука, да си драсна последната строфа,

освети кухините на другите! Ех, кандилнице – ще заплача.

Гледай, стар хлопатар – дъвча нокти, все едно че ти дъвча контурите.

И след малко ни няма и двамата, скъпа моя небесна удавнице.

През септември е жълто небето – гнием с теб и го подклаждаме.

През септември навършваме тридесет, оглупяваме, падат ни зъбите.

Жълтеница пада над София, жълти хора се влачат по „Руски“.

Инфектиран е този септември. По тъга няма равен на себе си.

 

Том от Рилке

Светофарът угасна на пряката и смути минувача забързан.

Червеникава шума замръзна под тополите строги и леки.

Ляга привечер в библиотеката – том от Рилке, в кафяво подвързан.

Днес хазяйката мислеше вяло, че ноември е хладен и кален.

Ти добре се завий в одеялото с изплетени инициали,

предполагай, че вън са заспали всички къщи и будки във бяло.

Нещо прашно из стаята ходи, точно както в дванайсет сънуваш.

Свети медно луната на пода. На случайно дошла се преструва.

И пред теб като сълзи танцуващи капят меко минутите йодени.

Беше лятото дълго и слънчево, с насекоми и сенки в бръшляна,

то в часовника стенен остана в две посоки: студени, изтънчени,

циферблатът ти шепне измъчено: лягай вече. Дванадесет стана.

И внезапно разбираш – това е. Отминават години обидени.

Като сенки в чешма са зазидани във душата, която не знае –

вероятно до смърт ще я смаят, щом решат в полунощ да си идат.

А на спомена, скрит в огледалото – този тъжен фонтан от стъкло –

ще намериш подобие вяло в някой разговор рано следобед.

В твойта стая мирише особено след един на кафе и на плод.

 

Грозно пате

И тази зима ще затвориш в папката.

Пристигна влакът: Лайпцигската гара.

…Денят започва с чай и със сухари и ти го оценяваш между хапките.

Сънят ти се изцежда в капки от имитирания руски самовар,

навън звъни кварталният млекар

с розов сняг по пухкавата шапка.

След него със носталгия във чантата пристига леко пийнал пощальонът,

подобно младоженец. От файтона

дими със ноздри пощенската кранта.

Под стъпките му кашлят се паянтовите и криви стълби монотонно,

той носи телеграма от иконата,

с която богохулстваше лятото.

…Това е. Все едно че съществуваш в сухари, пликове и във саксии.

Сироп срещу бронхита пиеш,

съня със луминал лекуваш,

почукваш си. На себе си самия с досада и по навик си гостуваш

и гледаш в огледалото как плува

 

Дъжд в петък

Върху жълтата прах на паветата падат пухкави, пухкави капки,

от които пространството свети

и жените с оранжеви шапки.

И мъжете със пресни букети,

и мъже във престилки и с папки –

падат пухкави, пухкави капки и така е добре на поета –

влезе свежият въздух в идеята, духна лекият вятър – подгони я.

И кипи златен дъжд, и се лее

като бирата на Саксония.

Продавачките чувстват озонния

дъх на влажно, на грях и се смеят.

Върху мократа пейка в алеята спи добрият студент по хармония.

Само седящият в библиотеката вижда всичко това еднократно.

Той въздъхва наум: пак е петък. И си казва: „Дъждът е приятен“.

Можете да поръчате книгата ТУК.