Иван Костов представя новата си книга „Политиката отвътре“ във Варна

Събитието ще се проведе на 29 ноември в Пресцентър на Фестивален конгресен център

Само преди седмица премиерът на Република България (1997-2001 г.) Иван Костов се срещна с българи, живеещи във Великобритания, и представи изданието на „Политиката отвътре“ и своя цялостен философски възглед за процесите, формиращи демократичното общество.

Стартиралият диалог продължава и в среща и с жителите на Варна, където големият държавник ще гостува от 18:00 ч. на 29 ноември 2022 г. в Пресцентър на Фестивален конгресен център – Варна (бул. „Сливница“ 2). 

Toва ще е трето представяне на изданието в страната след грандиозните премиери в София и в Пловдив.

Модератор на събитието ще бъде писателят и главен редактор на издателство „Сиела“ Захари Карабашлиев, а своя прочит на този учебник по политическо достойнство ще предложи уважаваният проф. Димитър Камбуров.

Входът е свободен, а повече информация може да откриете тук: 

https://fb.me/e/3e0BtZQO5

Написани на достъпен език, текстовете в  „Политиката отвътре“ имат за цел да реабилитират политиката отвъд изградените представи за злоупотреба с властта, измама и популизъм. Те са насочени към хората от прехода, които винят политиката, като им предлага нов поглед към нея и прави опит за нейното реабилитиране;  идващите поколения, които тепърва ще се сблъскват с последствията от опита на досегашните политици; политолози, историци, обществени авторитети, както и тези граждани, които временно са поели политически функции, но няма да останат професионални политици;  всеки, който иска да бъде гражданин и демократ и да вникне в сложните механизми, по които една политика трябва да изпълнява своята основна мисия – да служи на своето общество.

 „Политиката отвътре“ разкрива политиката като изкуство „тук и сега“, за което няма конкретни правила и определено време. Изкуство на  решения, позиции и действия, чиято оценка е относителна, но и изкуство, което трябва да „свидетелства достоверно за истината“.

Из „Политиката отвътре“ от Иван Костов

  1. Политическо говорене

Политическото говорене, с верни понятия и с митове, вербално и невербално, цели едно и също – да подтиква и мотивира за действие. Разликата е в това, че митът е успешен за кратко, като под „кратко“ следва да се разбира в историческа перспектива – може да обхване няколко десетилетия. Колкото и да продължи митът, споделянето му тласка поведението на политиците и хората в неправилна посока. Адресатът на политическото послание може да го възприеме и тогава то става действено. В противен случай то се обезсилва. Това става, ако отхвърля самия говорител с идеологически или с други основания; ако нарочи посланието за измамно или злоумишлено; ако то просто не отговаря на неговите интереси. Тогава няма да го последва и така ще го изпразни от съдържание. Това означава, че в един и същ момент сред различни общности едно политическо съдържание може да битува като знак и като мит. Политическото слово с аргументи и с ясно заявен и защитен смисъл насочва обществеността към верни обяснения и оценки на случващото се, към подкрепа на правилни решения и към точни прогнози за бъдещето. Такова говорене няма нужда да прикрива своето намерение. То е насочено към промяна на мнението на хората, защото това е начинът те да бъдат убедени да действат в необходимата посока, да следват демократично избрания политически път. В условия на демокрация винаги има говорители на възможните, а и на невъзможните политически решения. Дебатът почти винаги се води като конкурентен процес. В него имат значение мотивите, изтъкващи предимствата и недостатъците, имат значение силата и убедеността на политиците. Много голямо значение имат чувствата на избирателите. Това съперничество изисква много усилия, може би не е най-доброто, но не е открито по-добро. Чрез него обществото се ориентира, за да направи своя избор измежду предлаганите му възможности. Идеологическият код на политическото говорене, който е дал основания за много интелектуални възмущения, е неговата най-силна страна. Политическата идеология има това неоспоримо предимство пред всякакви други убеждения, че е явна и открита. Готова е да бъде преразгледана, актуализирана и пренаписана; готова е за промяна на своя код. Вярно е, че не само много хора, но и много политици крият истинските си възгледи и убеждения, например демонстративен противник на влизане на България в еврозоната държи спестяванията си в евро, а не в левове. Мнозина от тях го правят не от двуличие, а защото не са сигурни в убежденията си или нямат смелост да ги защитават, не са си направили труда да ги актуализират след провал или защото са убедени, че никого не могат да убедят в нищо. Това е техен голям минус, който рано или късно става явен. Всяка система от идеи, която претендира за влияние върху властовия избор на обществото, трябва да се легитимира политически, тоест трябва да влезе в демократично многопартийно съперничество. Властта е твърде сериозно нещо, за да бъде бракониерствана от „над(не)партийни“ аматьори. За съжаление, българският избирател си причини това многократно. Политиците навсякъде говорят на различни езици. По време на пандемия виждаме как се опитват да усвоят и използват като свои езиците на медицината, на вирусологията, на статистиката. Може лесно да се види как в зависимост от своите постулати дават противоположна оценка на 74 явлението и формират напълно различни решения за това каква политика е необходимо да се следва. Тези, които поставят на първо място идеята за свободата, са готови обществото да плати за нея с човешки жертви; тези, които дават приоритет на сигурността, жертват другите ценности в името на запазване на живота. Така по различен начин при всеки от тях „работи“ конструкцията на политическия му език.

  1. Дешифриране на политически мит

Дешифрирането на политически мит изисква да се фокусираме последователно върху всеки елемент на неговия знаков процес. Преди да го направим, трябва да напомним, че митът не разкрива и не обявява; а отклонява и деформира в стремежа си да „прокара“ един преднамерен сноп от смисли. На 20 декември 2002 г. правителството на Симеон Сакскобургготски решава да продължи строителството на АЕЦ „Белене“. Проправителствените медии тръбят: „Започват да строят „Белене“. Междувременно почти две десетилетия митът ту се усилва с референдум, който впрочем доказва само масовото му разпространение, и се затвърждава със заглавия като: „Без АЕЦ „Белене“ сме на свещи“ и „Десет хиляди строят АЕЦ „Белене“; ту отслабва и избледнява от трезви равносметки: „Дългата и тъжна история на скандалния от всяка гледна точка проект АЕЦ „Белене“. Сега е очевидно, че изпълнителната власт е излъчила мит, който е репродуциран, усилен и поддържан от медиите и от заинтересованите. В този период строителството нито се продължава, нито се започва, нито сме на свещи. Само похарчените нахалост милиарди са прибрани от Русия. Дешифрирането изисква да минем по следните стъпки:

Първо. Правителството и медиите очакват да възприемем буквално, че строителството започва. Това е внушението им: правителството поставя акцента, като шумно пропагандира решението си, а медиите, като го подчертават на първа страница с едър шрифт. Колкото по-силно внимание търсят, толкова по-големи букви слагат, за да издебнат и грабнат случайния поглед. Правителството и глашатаите му не търсят истинско внимание – може някой да прочете съдържанието; не създават трайна заинтересованост, защото тя може да ги разобличи. В решението и във вестникарското заглавие няма нищо вярно: нито в 2002-ра, нито в 2020 г. Митът съобщава на всеки това, което иска: на управляващата партия НДСВ – `този огромен проект ще обезпечи енергийната независимост на България през следващите няколко десетилетия`, на посткомунистите и на бившата номенклатура – `руснаците не отстъпват`; `тук са, няма да ни изоставят`; на лековерните – `няма да палим свещи`; на гордите българи – `оставаме ядрена сила`; на Москва – `ще ви платим и ще продължаваме да ви плащаме`. Списъкът на поразените от мита може да бъде продължен. Капанът на внушението щраква за всички. Още тогава бях убеден, че това бе циничната преднамереност на правителството – всеки да чуе каквото иска. 

Второ. Когато се вгледаме внимателно в първоначалното понятие – проекта АЕЦ „Белене“, разбираме деформацията, която правителственото решение за строителство му налага. Това може да разруши мита и да го разобличи като неистина. Проектът е спрян още от кабинета на Андрей Луканов и не може да бъде рестартиран без значителни държавни инвестиции и гаранции за изкупуване на тока на висока цена. Обществото не знае или е забравило причините на няколко правителства за спирането на проекта. Ако знаеше действителните обстоятелства, щеше да разкрие истината. Тогава митът нямаше да издържи на срещата с реалността, но пак щеше да му остане това, което е внушил. Най-често адресатът не може да анализира, защото няма допълнителна информация и специални познания. Следователно няма код, за да дешифрира мита, или кодът му е непълен. На това разчита популистът, който се възползва от ядрени експерти, от Министерството на енергетиката, което изготвя фалшива прогноза за електропотреблението; злоупотребява с най-различна експертност и с доверието на избирателите. Понякога репродуциращите медии, било поради предпазливост, било поради самоувереност или за да не губят доверие, се разграничават от митичното внушение. Например вестникът в разглеждания случай, в самата статия информира, че правителството ще анализира отново условията, ще търси инвеститор и пр., но това не елиминира неговото заглавие. Разчита на снизходителността на читателите си; дава известна информация, защото се надява на първото фокусиране върху заглавието, което е най-масово, а самият текст под него пък му създава алиби за обективност. Политикът и издателят знаят, че голямата маса от читателите гледат само заглавията. Нарочното създаване на алиби от медията е често срещан прийом за предпазване от обвинение в измама.

 Трето. Когато визираме едновременно ядрения проект и строителството му, възприемаме двойствеността им и така откликваме на основния механизъм на мита. Това е подходът на читателя, който се подлага на внушението и на заблудата едновременно. Едрите букви на вестникарското заглавие, подкрепени от сравнително обективна информация под него, едновременно му внушават. Заблудата идва от това, че в статията нарочно е спестена цялата информация. Вече подготвен по този начин, читателят става интерпретант, резонира, разпространява, че ще се строи „Белене“, и удостоверява твърдението си с източника – „вестникът го пише“, „телевизията го показа“. С други думи, адресатът става рупор, който е напълно в плен на мита; повярвал му е и кара и други да му вярват. С това стигаме до самия принцип на мита: той се възприема като естествен от мнозинството. Тогава изживява истинския си възход. Обществото го възприема, изглежда му добре обоснован. Без да си дава сметка, че това е така, защото митът му е въздействал. За политика – емитент на мита, няма голямо значение дали след това ще бъде разобличен. Внушението и заблудата са по-силни от разумните обяснения, които впоследствие могат да опровергаят измамата. Самата заблуда изглежда като базирана на причинно-следствена връзка. Там, където има само проект и съобщение за започнало строителство, на читателя му се привиждат причина и следствие – властта е казала, значи се започва. Той не подозира, че сам довършва дизайна на мита със своя непълен или дефектен личен код. Прави го, защото иска да е вярно. Затова възприема мита като факт, а в действителност той не е.

 Четвърто. Тези, които приемат, че е започнало строителството на АЕЦ „Белене“, го подкрепят с резултата от проведения референдум – народът иска това строителство. Прибавят всичко друго, което знаят или са чули, и едва тогава го наместват в своите възгледи: подкрепят строителството с нарастваща надежда. Подкрепата на други отслабва в годините, а трети веднага отхвърлят внушението. Добре е да знаем, че можем да отхвърлим мита, защото не вярваме на властта по принцип, защото знаем, че този вестник лъже, или защото в момента нямаме пари да си платим тока и данъците и харченето на собствените ни данъци за това ново строителство ни вбесява. Можем да го отхвърлим и по други причини, нямащи нищо общо с дешифрирането на мита. Това, че сме навън и протестираме срещу правителство, което е започнало строителството, е достатъчна причина; „ние искаме да си подадат оставката, а те искат да строят „Белене“.“ Впрочем всяко политическо съдържание може да бъде отхвърлено както по идеологически причини, така и поради случайни обстоятелства. След като сме отхвърлили мита и неговото алиби, стигаме до извода, че политиците ни манипулират с него. Стигнали ли сме дотук, сме го прочели критично, но още не сме го дешифрирали докрай. Още не сме го прочели като политици.

Можете да поръчате книгата ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.