Moже ли еволюцията да бъде отречена?

Знаковата творба на еволюционния биолог Ричард Докинс „Най-великото шоу на Земята“ се появява отново на пазара

Произходът на видовете и еволюционната теория на Чарлз Дарвин продължават да вълнуват учени и философи, както и да дават повод за ожесточени дискусии. За тяхната неоспоримост обаче свидетелстват нови и нови открития на науката. И именно на тях обръща внимание един от най-големите учени и хуманисти – Ричард Докинс. 

В ново издание се появява „Най-великото шоу на Земята“ – може би най-знаковата книга на еволюционния биолог, в която той кани читателите на увлекателно пътешествие из доказателствата за непроизволния естествен подбор. Доказателства, които излизат наяве и се допълват взаимно сред смайващите открития от всички клонове на съвременните научни изследвания.

Произлезли ли са хората от маймуните? По едно и също време ли се появяват всички живи същества на планетата? Какво ни свързва с животни и хора, съществували хилядолетия преди нас?

Авторът на „Делюзията Бог“, „Себичният ген“, „Магията на реалността“ и др. търси отговор на тези и други въпроси и оборва напълно всички антиеволюционни митове – от „стълбата на живота“, според която еволюцията стартира от един ствол, до някои от най-крайните религиозни вярвания. 

За да даде детайлно и точно обяснение на всички разгледани доказателства, Докинс обръща внимание и на различните методи на датировка и как взаимно те се коригират, за да се получат относително точни цифри.

От живи примери за действителен естествен подбор в наши дни до следи от вкаменелости и примери от молекулярната генетика – в тези 456 страници се потвърждава онази „просто теория“, че  „ние сме заобиколени от безброй изключително красиви и чудесни форми и това не е случайност, а пряко следствие от еволюцията.“

Изчерпателна, увлекателна и написана на език, подходящ както за специалисти, така и за незапознати с материята читатели, „Най-великото шоу на Земята“ е блестящ разказ за еволюцията и за начина, по който тя е оформила нашия свят – „симфония“, която припомня чудото на живота, историята на планетата ни и ни кара да се замислим за нашето собствено място в нея. 

ИЗ „Най-великото шоу на Земята“ 

ПЪРВА ГЛАВА 

САМО ТЕОРИЯ? 

Представете си, че преподавате римска история и латински език и горите от желание да предадете своя ентусиазъм към древния свят – елегиите на Овидий и одите на Хораций, строгата икономичност на латинската граматика в реториката на Цицерон, стратегическите тънкости на Пуническите войни, изкусното предводителство на Юлий Цезар и сладострастните ексцесии на последните императори. Това е голямо начинание и изисква време, концентрация, всеотдайност. Но установявате, че постоянно ограбват безценното ви време, а вниманието на класа ви бива отвличано от нахална, невежа глутница, която, със силна политическа и най-вече финансова подкрепа, неуморно опитва да убеди злочестите ви ученици, че древните римляни изобщо не са съществували. Че никога не е имало Римска империя. Сякаш светът не е съществувал преди живата памет. Испанският, италианският, френският, португалският, каталунският, окситанският, романш (ретроромански) – всички тези езици и съответните им диалекти са се появили спонтанно и поотделно и нямат нищо общо с латинския като техен предшественик. Вместо да посветите цялото си внимание на благородното призвание на класически учен и учител, вие сте принудени да хабите време и енергия в защита срещу твърденията, че римляните изобщо не са съществували, защита срещу изявата на невежество и предразсъдъци, които можеха да ви накарат да се разплачете, ако не бяхте прекалено заети с битката.

Ако примерът ми с учителя по латински ви се струва прекалено своеволен, ето един по-реалистичен. Представете си, че сте учител по нова история и уроците ви за Европа от ХХ век се бойкотират, прекъсват или нарушават от добре организирана, добре финансирана и политически надъхана група, отричаща Холокоста. За разлика от моите герои, които отричат съществуването на Древен Рим, хора, отричащи Холокоста, наистина има. Те са гласовити, повърхностни и несъстоятелни, но майсторски си придават вид на образовани. Поддържа ги президентът на поне една мощна в момента страна и включват поне един епископ от Римокатолическата църква. Представете си, че като учител по европейска история постоянно се изправяте пред войнстващи настоявания да „преподавате обратното“ и да отделяте „също толкова време“ за „алтернативната теория“, гласяща, че Холокостът никога не е съществувал, а е измислица на шепа фанатизирани ционисти. Модерни интелектуалци релативисти се намесват с твърдението, че абсолютната истина не съществува – дали е извършван Холокост, или не, е въпрос на лично вярване; всички гледни точки са еднакво валидни и би трябвало да се „уважават“ еднакво.

Много учители по естествени науки днес не са в по-добра позиция. Когато опитват да излагат централния и водещ принцип в биологията, когато поставят живия свят в историческия му контекст, тоест еволюцията, когато изследват и обясняват самата природа на живота, те биват подлагани на тормоз и грубо отношение, пререкания и малтретиране, дори получават заплахи, че ще си изгубят работата. Най-малкото губят им времето всекидневно. Напълно вероятно е да получават заплашителни писма от родители и да се налага да изтърпяват саркастичните усмивки и кръстосаните ръце на деца с промити мозъци. Спускат им одобрени от правителството учебници, в които думата „еволюция“ е премахната или заместена с „промяна с времето“. Някога се изкушавахме да осмиваме тези неща като типичен американски феномен. Сега учителите във Великобритания и в Европа се изправят пред същите проблеми, отчасти в резултат на американското влияние, но най-вече заради нарастващото ислямско присъствие в класните стаи, подхранвано от официалната линия на „културното многообразие“ и от ужаса, че ще ги помислят за расисти.

Често и с основание се твърди, че висшето духовенство и теолозите нямат проблем с еволюцията и в много случаи активно подкрепят учените в това отношение. Доказателство е приятното ми сътрудничество с тогавашния епископ на Оксфорд, сега лорд Харис, при два отделни случая. През 2004 година написахме заедно статия за Sunday Times, чиито заключителни думи бяха следните: „Днес няма какво да се оспорва. Еволюцията е факт и от християнска гледна точка е едно от най-великите дела на Бога“. Последното изречение беше написано от Ричард Харис, но двамата се споразумяхме за всичко останало в нашата статия. Две години преди това с епископ Харис написахме съвместно писмо до тогавашния министър-председател Тони Блеър, което гласеше: 

Уважаеми г-н министър-председателю,

Ние, група учени и епископи, ви пишем, за да изразим загрижеността си относно преподаването на естествени науки в Еманюел Сити Текнолъджи Колидж в Гейтсхед.

Еволюцията е научна теория с огромна разяснителна мощ, способна да обясни широк набор феномени в различни дисциплини. Тя може да бъде усъвършенствана, потвърдена и дори радикално променена посредством вникване в доказателствения материал. Това не е, както твърдят говорители на колежа, „изразяваща вяра позиция“ в контекста на библейското описание на сътворението на света, което има различна функция и цел.

Проблемът не се изчерпва с това, което сега се преподава в един колеж. Нарастват притесненията на тема какво и как ще се преподава в предложените нови училища с изучаване на вероучение. Според нас учебната програма в подобни училища, като тази в Еманюел Сити Текнолъджи Колидж, трябва да бъде стриктно контролирана, така че научните и религиозните дисциплини да бъдат подобаващо уважавани.

Искрено ваши,

Негово Преосвещенство Ричард Харис, епископ на Оксфорд; сър Дейвид Атънбъро, член на Британското кралско научно дружество; Негово Преосвещенство Кристофър Хърбърт, епископ на Сейнт Олбанс; лорд Мей от Оксфорд, президент на Британското кралско научно дружество; професор Джон Ендърби, член на Британското кралско научно дружество, Катедра по физика; Негово Преосвещенство Джон Оливър, епископ на Херефорд; Негово Преосвещенство Марк Сантър, епископ на Бирмингам; сър Нийл Чалмърс, директор на Музея за естествена история; Негово Преосвещенство Томас Бътлър, епископ на Саутуърк; сър Мартин Рийс, член на Британското кралско научно дружество – кралски астроном; Негово Преосвещенство Кенет Стивънсън, епископ на Портсмут; професор Патрик Бейтсън, член на Британското кралско научно дружество, Катедра по биология, Негово Преосвещенство Криспиън Холис, Римокатолически епископ на Портсмут; сър Ричард Саутуд, член на Британското кралско научно дружество; сър Франсис Греъм-Смит, член на Британското кралско научно дружество, професор Ричард Докинс, член на Британското кралско научно дружество

С епископ Харис организирахме подписката набързо. Доколкото си спомням, 100% от хората, към които се обърнахме, сложиха подписа си под нея. Нямаше несъгласия нито между учените, нито между епископите.

Кентърбърийският архиепископ няма проблем с еволюцията, както и папата (освен старите колебания относно точните палеонтологични обстоятелства, при които е вдъхната човешката душа), и образованите свещеници, и професорите по теология. Това е книга за позитивните доказателства, че еволюцията е факт. Тя не е замислена като книга, насочена срещу религията. И това съм правил, но това е друга „тениска“ и не е тук мястото да я обличам. Епископите и теолозите, които се запознаха с доказателствата за еволюцията, се отказаха от битката срещу нея. Някои може би го направиха неохотно, други, като Ричард Харис – ентусиазирано, но всички, с изключение на скандално неинформираните, се принудиха да приемат, че еволюцията е факт. Те може би смятат, че Господ е отключил по един или друг начин въпросния процес и ще продължава да насочва бъдещия му прогрес. Вероятно мислят, че Бог е сътворил Вселената и е отбелязал раждането ѝ с тържественото установяване на хармоничен набор от закони и физически константи, пресметнати така, че да работят за осъществяването на загадъчна цел, в която ние в крайна сметка трябва да изиграем някаква роля. Но независимо дали неохотно, или радостно, мислещите разумно църковни дейци приемат доказателствата за еволюцията.

Това, което не трябва в никакъв случай да правим, е самодоволно да решаваме, че щом епископите и образованите духовници приемат еволюцията, същото ще направят и техните енориаши. Уви, както съм документирал в Приложението, статистическите проучвания на общественото мнение сочат точно обратното. Над 40 на сто от американците отричат, че хората са еволюирали от други животни, и мислят, че ние – и по подразбиране целият живот – сме създадени от Господ през последните 10 000 години. Процентът не е толкова голям във Великобритания, но пак е тревожно висок. И този факт би трябвало да бъде еднакво обезпокоителен както за църквите, така и за учените. Тази книга е нужна. Ще използвам определението „отричащи историята“ за хората, които отричат еволюцията, за хората, които вярват, че възрастта на света се измерва с хилядолетия, а не с хиляди милиони години, и че хората са ходили по земята заедно с динозаврите. Повтарям, тази група съставлява повече от 40% от населението на Америка. Числото е по-голямо в едни страни, по-малко – в други, но 40% е приб-лизително средната стойност, затова от време на време ще наричам отричащите историята „40-те процента“. 

Би било чудесно, ако просветлените епископи и теолози вложат малко повече усилия за превъзмогването на тази антинаучна глупост, която самите те отхвърлят. Прекалено много са проповедниците, които, докато изразяват съгласие с еволюцията и несъществуването на Адам и Ева, безгрижно морализаторстват от амвона и поддържат биб-лейските твърдения за тяхното съществуване. Ако някой ги упрекне, ще отговорят, че са се изразили „символично“, правейки връзка с „първородния грях“ или добродетелите на невинността. Възможно е да се оправдаят, че никой не би бил толкова глупав да приеме буквално думите им. Но дали техните енориаши знаят това? Откъде би могъл да знае човекът на пейката или върху молитвеното килимче кои части от писанията да приеме буквално и кои символично? Наистина ли необразованият посетител на църквата би могъл толкова лесно да направи избора си? В повечето случаи отговорът е недвусмислено „не“ и на всеки може да бъде простено, че се е почувствал объркан. Ако не ми вярвате, вижте Приложението.

„Продължавам да твърдя, че това е само теория.“ 

Помислете за това, господин епископ. Внимавайте, господин пас-тор. Вие си играете с динамит, разпространявате заблуди, които могат да се осъществят, бих казал неизбежно, ако не бъдат предотвратени със съответни действия. Не е ли редно да бъдете по-внимателни, когато говорите пред публика, така че вашето „да“ да бъде „да“ и вашето „не“ – „не“? За да не бъдете заклеймени, че не сте направили всичко възможно за неутрализиране на това вече изключително широкоразпространено недоразумение и че не сте подкрепили активно и с ентусиазъм учените и учителите по естествени науки.

Отричащите историята са сред хората, които искам да достигна с тази книга. Дори още по-важно: надявам се да въоръжа онези, които не отричат историята, но познават такива (евентуално членове на собственото им семейство или църква) и смятат, че засега не са адекватно подготвени да защитят обосновано своята кауза.

Еволюцията е факт. Извън разумното съмнение, извън сериозното съмнение, извън здравомислещото, информираното, интелигентното съмнение, извън всякакво съмнение еволюцията е факт. Доказателствата за еволюцията са поне толкова неопровержими, колкото доказателствата за Холокоста, като се има предвид, че все още съществуват живи свидетели на изтребването на евреите. Истина е, че сме братовчеди на шимпанзетата, малко по-далечни братовчеди на не-човекоподобните маймуни, още по-далечни братовчеди на мравоядите и морските крави и още по-далечни братовчеди на бананите и ряпата. Може да продължите списъка, колкото желаете. Не би трябвало да е вярно. Било е време, когато повечето хора, дори образованите, са мислели, че не е вярно. Не е трябвало да бъде истина, но е истина. Знаем го благодарение на доказателствата, които се увеличават непрекъснато. Еволюцията е факт и тази книга ще го демонстрира. Никой уважаван учен не я отрича и нито един непредубеден читател няма да затвори книгата, продължавайки да се съмнява в нея.

Защо тогава говорим за Дарвиновата теория за еволюцията, давайки като че ли по този начин фалшиво усещане за правота на хората с креационистки убеждения – отричащите историята, 40-те процента, – които мислят, че думата „теория“ е отстъпка, предлагаща им нещо като подарък или победа?

Какво е теория? Какво е факт? 

Само теория? Нека видим какво означава „теория“. Oxford English Dictionary дава две значения (всъщност повече, но тези две имат отношение към разглежданата тук тема). 

 

Теория, Смисъл 1: Схема или система от идеи или твърдения, дадени като обяснение или описание на група факти или феномени; хипотеза, която е потвърдена или установена чрез наблюдение или експериментиране и приета като изложение на известни факти; изложение на нещо, смятано за основен закон, принцип или причина за познато или наблюдавано явление. 

 

Теория, Смисъл 2: Хипотеза, предложена като обяснение, следователно просто хипотеза, размисъл, догадка; идея или набор от идеи за нещо; индивидуален възглед или схващане. 

 

Очевидно двата смисъла се различават доста един от друг. И краткият отговор на моя въпрос за теорията на еволюцията е, че учените използват Смисъл 1, а креационистите – може би злонамерено, може би искрено – залагат на Смисъл 2. Добър пример за Смисъл 1 е Хелиоцентричната теория за Слънчевата система, теорията, че Земята и другите планети се въртят около Слънцето. Еволюцията отговаря напълно на Смисъл 1. Дарвиновата теория за еволюцията е наистина „схема или система от идеи или твърдения“. Тя действително описва и обяснява огромна „група факти или феномени“. Тя е „хипотеза, която е потвърдена или установена чрез наблюдение или експериментиране“ и – по всеобщо съгласие – е „изложение на нещо, смятано за основен закон, принцип или причина за познато или наблюдавано явление“. Определено тя е много далеч от „просто хипотеза, размисъл, догадка“. Учени и креационисти разбират думата „теория“ по два съвсем различни начина. Еволюцията е теория в същия смисъл като Хелиоцентричната теория. Нито в единия, нито в другия случай не би трябвало да се използва думата „само“, като в „само теория“.

Колкото до твърдението, че еволюцията никога не е била „доказана“, доказателството е понятие, на което учените бяха принудени да не се доверяват. Влиятелни философи ни казват, че не можем да докажем нищо в науката. Математиците могат да доказват нещата – според една строга гледна точка единствено те са в състояние да правят това, – но най-доброто, което могат да направят учените, е да не сполучат да опровергават нещата, като същевременно посочват колко усилено се стараят. Дори неоспорваната теория, че Луната е по-малка от Слънцето, не може, задоволявайки изискванията на определен тип философи, да бъде доказана така, както може да бъде доказана Теоремата на Питагор например. Но фактите в нейна подкрепа са толкова много, че отричането ѝ изглежда абсурдно за всички, освен за шепа педанти. Същото се отнася и за еволюцията. Еволюцията е факт така, както е факт, че Париж се намира в Северното полукълбо. Макар градът да се управлява от любителите на спорове, спорещи заради самия спор, някои теории са извън всякакво разумно съмнение и ние ги наричаме „факти“. Колкото по-енергично и с повече подробности опитвате да оспорите една теория, ако все пак оцелее след атаките, толкова повече ще се приближи към това, което здравият разум с удоволствие нарича „факт“.

Бих могъл да продължа да използвам „Теория, Смисъл 1“ и „Теория, Смисъл 2“, но цифрите не се запомнят. Нужни са ми думи, които да ги заместят. Много подходяща дума за „Теория, Смисъл 2“ е „хипотеза“. Всички са наясно, че хипотезата е предполагаема идея, очакваща потвърждение (или отхвърляне) и сега еволюцията се освободи именно от елемента на предполагането, с който е била обременена по времето на Дарвин. По-трудно е да се намери заместник на „Теория, Смисъл 1“. Добре би било да продължим да използваме „теория“, сякаш „Смисъл 2“ не съществува. Всъщност Смисъл 2 наистина не би трябвало да съществува, защото е объркващ и ненужен, след като имаме думата „хипотеза“. За жалост, Смисъл 2 на „теория“ се използва широко и не можем да забраним употребата му с декрет. Затова ще си позволя голямата, но простима волност да взема назаем от математиците думата „теорема“ за Смисъл 1. И мисля, че ползата е по-голяма от риска от объркване. За да успокоя възмутените математици, ще променя малко думата, превръщайки я в „теорум“. Първо ще обясня строгото математическо използване на теоремата и същевременно ще изясня вече направеното от мен твърдение, че само математиците имат право да доказват нещо (не и адвокатите, въпреки всичките им доста добре заплатени претенции).

За математика доказателство е логическо демонстриране, че определено заключение е неизбежно следствие от аксиоми, приети като даденост. Теоремата на Питагор е неизбежно вярна, стига само да приемем като даденост верността на Евклидовите аксиоми, като аксио-мата, че успоредните прави линии никога не се пресичат. Губите си времето, ако измервате хиляди правоъгълни триъгълници, опитвайки да опровергаете Питагоровата теорема. Питагорейците са я доказали, всеки може да се справи с доказателството, тя просто е вярна и толкоз. С помощта на идеята за доказателството математиците правят разлика между „предположение“ и „теорема“, която има повърхностна прилика с разликата в двата смисъла на думата „теория“ според Оксфордския речник. Предположението е нещо, което изглежда вярно, но никога не е било доказано. То се превръща в теорема, след като бъде доказано. Известен пример е Хипотезата на Голдбах, според която всяко четно цяло число може да бъде изразено като сума от две прости числа. Математиците не успяха да я опровергаят за нито едно четно число до 300 000 милион милион милиона и здравият ра-зум удовлетворено би я нарекъл „Фактът на Голдбах“. Тъй като обаче никога не е била доказана въпреки предложените солидни награди, математиците с право отказват да я поставят на пиедестала, запазен за теоремите. Ако някой някога намери решението, Хипотезата на Голдбах ще бъде издигната до Теорема на Голдбах или Теорема на X, като X е името на умния математик, намерил доказателството.

Карл Сейгън използва саркастично Хипотезата на Голдбах, за да отговори на хората, претендиращи, че са били отвлечени от извънземни.

 

От време на време получавам писмо от някого, който е в „контакт“ с извънземни. И ме подканя да „ги питам каквото и да е“. Така през годините си изготвих малък списък с въпроси. Не забравяйте, че извънземните са много напреднали. Затова питам неща като: „Моля ви, дайте кратко доказателство на Последната теорема на Ферма или на Хипотезата на Голдбах…“. Така и не получих отговор. От друга страна, ако питам нещо от рода на: „Трябва ли да бъдем доб-ри?“, отговорът идва почти незабавно. Тези извънземни отговарят охотно на всичко неопределено, особено когато е свързано с конвенционални морални съждения. Но стане ли дума за нещо конкретно, когато има вероятност да се разбере дали наистина знаят нещо повече от нас, те само мълчат.

 

Последната теорема на Ферма, също като Хипотезата на Голдбах, е предположение за числата, на което никой не е открил изключение. Доказването ѝ би било като намирането на Свещения Граал за математиците още от 1637 година, когато Пиер дьо Ферма написва в полето на един стар учебник по математика: „Имам наистина чудесно доказателство… което това поле е прекалено тясно, за да побере“. Тя беше доказана най-накрая от английския математик Андрю Уайлс през 1995 година. Дотогава някои математици смятаха, че трябва да бъде наричана „предположение“. Като се имат предвид дължината и сложността на доказателството на Уайлс и че за него се опира на напредналите методи и знания от края на ХХ век, повечето математици са на мнение, че Ферма се е объркал (честно), твърдейки, че я е доказал. Разказвам историята само за да илюстрирам разликата между предположение и теорема.

Както казах, ще взема назаем математическия термин „теорема“, но ще пиша „теорум“, за да се отличава от математическата теорема. Научен теорум за еволюцията или хелиоцентризма е теория, която съвпада със „Смисъл 1“ на Оксфордския речник: 

 

[Тя] е потвърдена или установена чрез наблюдение или експериментиране и приета като изложение на известни факти; [това е] изложение на нещо, смятано за основен закон, принцип или причина за познато или наблюдавано явление.

Научният теорум не е (и не може да бъде) доказан по начина, по който се доказва математическата теорема. Но здравият разум го третира като факт по същия начин – както „теорията“, че Земята е кръгла, а не плоска, е факт, така и теорията, че зелените растения получават енергия от слънцето, е факт. Всичко това са научни теоруми: поддър-жат се от огромно количество доказателства, приети са от всички информирани наблюдатели – неоспорвани факти в обичайния смисъл на думата. Както за всички факти (ако решим да бъдем педантични) безспорно възможно е измервателните инструменти и сетивните органи, с които ги разчитаме, да са жертва на масова заблуда. Както казва Бъртранд Ръсел: „Не е изключено всички да сме започнали да съществуваме преди пет минути, снабдени с готови спомени, с дупки в чорапите и нуждаеща се от подрязване коса“. Като се имат предвид доказателствата, с които разполагаме днес, за да наречем еволюцията нещо друго освен факт, Създателят трябва да е приложил някаква масова заблуда, нещо, на което малко теисти биха искали да се доверят.

Вече е време да огледаме речниковата дефиниция за „факт“. Ето какво казва за това Оксфордският речник (и тук дефинициите са няколко, но само една от тях е свързана с нашата тема). 

 

Факт: Нещо, което вече се е случило или се случва в момента; нещо, което се знае със сигурност; следователно е определена истина, научена посредством реално наблюдение или автентични показания, но не и просто чрез умозаключения, предположения или представи; конкретна информация за даден опит или преживяване, за разлика от заключенията, базиращи се на нея.

 

Обърнете внимание, че подобно на теорума, фактът в този смисъл няма същия неопровержим статус като доказаната математическа тео-рема, неизбежно произхождащ от набор безусловно приети аксиоми. Нещо повече, въпросните „реални наблюдения или автентични показания“ могат да бъдат ужасно погрешни и се надценяват в съдебните зали. Психологическите експерименти ни представят някои изумителни доказателства, които би трябвало да притеснят всеки юрист, склонен да придава прекалено голяма тежест на фактите, представени от „свидетели“. Един такъв прочут пример е изготвен от професор Даниъл Дж. Саймънс в Университета на Илинойс. Шестима млади мъже, наредени в кръг, са снимани в продължение на 25 секунди, докато си подхвърлят един на друг две баскетболни топки, и ние, експерименталните свидетели, наблюдаваме филма. Играчите влизат в кръга, излизат от него и си сменят местата, докато си подхвърлят топките, така че сцената е доста динамична и усложнена. Преди да ни покажат филма, ни съобщават, че трябва да изпълним определена задача за преценка на силата ни на наблюдение. От нас се иска да преброим общо колко пъти топките се предават от един човек на друг. В края на теста преброяванията се записват, но всъщност това не е истинският тест!

След като показва филма и събира записаните показания на участниците, водещият експеримента пуска бомбата си: „А сега, колко от вас видяха горилата?“. Повечето от наблюдателите гледат като гръмнати. Тогава експериментаторът пуска отново филма, но този път казва на зрителите да наблюдават спокойно и отпуснато, без да опитват да броят нищо. Изумителното е, че на деветата секунда от началото на филма се появява човек в костюм на горила, приближава се нехайно до центъра на кръга от играчи, спира и се взира в камерата, удря се по гърдите, сякаш с войнстващо презрение към показанията на очевидците, и след това излиза със същото безгрижие. Той стои в кадър в продължение на цели девет секунди – над една трета от филма – и въпреки това повечето свидетели изобщо не са го видели. Следователно в съда те щяха да заявят под клетва, че не е присъствал човек в костюм на горила, въпреки че са гледали с повишено от обичайното внимание през всичките 25 секунди, за да броят подаванията на топките. Правени са много експерименти от този род, винаги с подобни резултати и с подобни реакции на изумление и недоверие от страна на изправените пред истината наблюдатели. Всички показания на очевидци, „реални наблюдения“, „факти от опит“ са, или поне може да бъдат, изключително ненадеждни. И именно тази ненадеждност сред наблюдаващите се изследва чрез подобни на описаната техники за умишлено отвличане на вниманието. 

Речниковото определение за факт споменава: „реално наблюдение или автентични показания, но не и просто чрез умозаключения“ (курсивът е добавен). Омаловажаването на умозаключението посредством добавянето на „просто“ е доста дръзко. Грижливо направените умозаключения може да се окажат по-надеждни от „реалното наблюдение“, колкото и силно интуицията ни да ни пречи да го признаем. Аз самият бях смаян, когато не забелязах горилата на Саймънс, и не скрих изумлението си, че наистина е била там. Натъжен и помъдрял след второто гледане на филма, никога вече не бих дръзнал да дам предимство на очевидеца пред непрякото научно заключение. Филмът с горилата или нещо подобно може би трябва да се пуска винаги пред съдебните заседатели, преди да се оттеглят за обмисляне на присъдата. Както и на всички съдии.

Несъмнено, умозаключението в крайна сметка трябва да се базира на наблюденията, направени със сетивните ни органи. Така например използваме очите си, за да огледаме разпечатката от машина за последователността на ДНК или от Големия адронен колайдер. Но – противно на интуицията – директното наблюдение на събитие (като убийство) в момента на неговото извършване не е непременно по-надеждно от индиректното наблюдение на неговите последствия (като ДНК на кърваво петно), захранващо добре конструирана машина. Объркване на самоличността е по-вероятно да стане от пряк очевидец на събитието, отколкото от индиректни заключения от доказателствен материал като ДНК. И между другото, съществува отчайващо дълъг списък с хора, осъдени погрешно въз основа на показания на очевидци и след време – понякога след доста години – освободени поради нови доказателства от ДНК. Само в Тексас са били оправдани 35 осъдени, откакто в съда се приемат доказателства на основата на ДНК анализ. И това са само хората, които са все още живи. Като се има предвид с какъв плам се издават смъртни присъди в щата Тексас (през шестте си години като губернатор Джордж У. Буш подписва смъртна присъда средно веднъж на две седмици), може да се предположи, че доста голям брой от екзекутираните щяха да бъдат реабилитирани, ако ДНК доказателствата бяха станали възможни по-рано. 

Тази книга ще приема сериозно умозаключенията – не просто умозаключенията, а правилно направените научни умозаключения – и ще покаже неоспоримата сила на заключението, че еволюцията е факт. Очевидно огромната част от еволютивните промени са невидими, за да бъдат наблюдавани пряко от очевидци. Повечето неща са се случили преди нашето раждане, а и въпросните процеси се осъществяват обикновено прекалено бавно, за да бъдат видени по време на нечий индивидуален живот. Същото се отнася за неумолимото раздалечаване на Африка и Южна Америка, което става, както ще видим в Девета глава, прекалено бавно, за да го забележим. Когато става дума за еволюцията, също като континенталния дрейф, заключенията след събитието са единственото, с което разполагаме поради очевидната причина, че съществуваме след събитието. Не подценявайте обаче и за наносекунда силата на тези умозаключения. Бавното раздалечаване на Южна Америка и Африка е вече установен факт в обичайния смисъл на тази дума, както и общият ни произход с таралежа и нара.

Всички сме като детективи, появили се на мястото на престъплението след неговото извършване. Действията на убиеца са останали в миналото. За детектива няма надежда да види със собствените си очи самото престъпление. Във всеки случай експериментът с костюма на горилата и други подобни ни научиха да не се доверяваме на очите си. Онова, с което разполага детективът, са останалите следи и тук има много неща, на които може да се довери. Сред тях са следите от стъпки, отпечатъците от пръсти (а днес също така и ДНК отпечатъци от пръсти), петна кръв, писма, дневници. Светът е такъв, какъвто би трябвало да бъде, ако точно тази, а не някоя друга, история е довела до настоящето.

Разликата между двете речникови значения на думата „теория“ не е непреодолима пропаст, както сочат много исторически примери. В историята на науката теорумите често започват „просто“ с хипотези. Както теорията за континенталния дрейф, една идея може да започне пътя си, осмивана първоначално, докато мъчително достигне статуса на теорум или неоспорим факт. Това не е трудна от философска гледна точка характеристика. Фактът, че за някои масово разпространени в миналото вярвания безспорно е доказано, че са погрешни, не е причина да се страхуваме, че бъдещите доказателства винаги ще показват погрешността на сегашните ни твърдения. Доколко уязвими са настоящите ни вярвания, зависи в голяма степен и от убедителността на доказателствата за тях. Хората дълго са смятали, че Слънцето е по-малко от Земята, защото не са разполагали с адекватни доказателства. Сега имаме доказателства, за които преди не са можели и да мечтаят, и трябва да бъдем абсолютно уверени, че те никога, никога вече няма да бъдат опровергани. Това не е временна хипотеза, оцеляла засега поради липса на опровергаващи я доказателства. Възможно е сегашните ни вярвания за много неща да се променят, но можем да направим с пълна увереност списък на фактите, които никога няма да бъдат опровергани. Еволюцията и хелиоцентричната теория не са били винаги сред тях, но сега определено са. 

Биолозите често разграничават факта еволюция (всички живи твари са братовчеди) от теорията за това, което я подтиква (обикновено имат предвид естествения подбор и може да я съпоставят с конкурентни теории като теорията на Ламарк „за развитието и закър-няването на органите“ и „наследяването на придобитите характеристики“). Но самият Дарвин гледа на тях като на теории в смисъла на хипотези, догадки, предположения. Става така, защото по онова време наличните доказателства не са били толкова неопровержими и все още е било възможно достойни за уважение учени да оспорват както еволюцията, така и естествения подбор. Днес вече не е възможно да се оспорва фактът на еволюцията – той се квалифицира като теорум или очевидно подкрепен от доказателства факт, – но все още е възможно да има съмнения, че естественият подбор е главната му движеща сила.

В автобиографията си Дарвин обяснява как през 1838 година прочита „Принципите за населението“ на Малтус „за забавление“ (под влиянието, както подозира Мат Ридли, на изключително интелигентната приятелка на брат си Еразъм, Хариет Мартино) и оттам получава вдъхновението за естествения подбор: „Така най-сетне се сдобих с теория, от гледна точка на която да работя“. За Дарвин естественият подбор е хипотеза, която може да се окаже вярна или погрешна. Същото е мнението му и за еволюцията. Това, което сега наричаме „фактът на еволюцията“, през 1838 година е било хипотеза, за която е трябвало да се събират доказателства. През 1859 година, когато пуб-ликува „Произход на видовете“, Дарвин вече е събрал достатъчно доказателства, за да тласне еволюцията, макар все още не и на естествения подбор, напред по дългия път към статуса на факт. Всъщност именно това изкачване от хипотеза към факт заема по-голямата част от великата книга на Дарвин. Въпросното изкачване продължава, докато вече престане да съществува съмнение в сериозните умове и учените заговорят, поне неофициално, за факта на еволюцията. Всички уважавани биолози продължават да са единодушни, че естественият подбор е една от най-важните ѝ движещи сили, но – както някои учени настояват по-пламенно от други – не е единствената. Макар да не е единствената, все още не съм срещнал сериозен биолог, способен да посочи алтернатива на естествения подбор като движеща сила на адаптивната еволюция – еволюцията към позитивен напредък.

В останалата част на тази книга ще покажа, че еволюцията е неизбежен факт, и ще отбележа изумителната ѝ сила, простота и красота. Еволюцията е вътре в нас, около нас, между нас и действията ѝ са запечатани в скалите от необозримото минало. Като се има предвид, че в повечето случаи ние не живеем достатъчно дълго, за да наблюдаваме със собствените си очи развитието на еволюцията, ще огледаме отново метафората за детектива, който се появява на мястото на престъплението след края на събитието и прави своите умозаключения. Помощните средства за правене на заключения, довели учените до факта еволюция, са далеч по-многобройни, по-убедителни, по-неопровержими от които и да било свидетелства на очевидци, използвани някога в съдилищата през цялата история за установяване вината в едно или друго престъпление. Доказателство извън всякакво разумно съмнение? Разумно съмнение? Това е невероятно омаловажаване на действителното положение.

Можете да поръчате книгата ТУК.