Четем „Дневник на артиста“ от Албена Стамболова

„Дневник на артиста“ от Албена Стамболова е най-новото издание, което излиза на 2 декември с логото на „Обсидиан“.

Един млад мъж, който внезапно е изгубил родителите си, превръща своята самота в крепост. Той е разкъсван между желанието да разбере себе си и усещането, че трябва да се остави да бъде диагностициран. Невъзможно му е да живее в действителността, която намира за абсурдна, затова се опитва да изгради от болезненото си детство нов живот в херметичен свят, който му се струва по-поносим. 

През темите за любовта, живота и смъртта романът пита какво всъщност е реалността – онова, което другите възприемат като случило се, или изживяното в тишината на човешкото съзнание, във възприятията на тялото и сетивата? Сюжетът остава докрай тревожно напрегнат от загадката какво действително се разиграва – споделеното от героя в Дневника или описаното от разказвача. 

С много усет, емпатия и психоаналитичен опит Албена Стамболова осветява труднодостъпните места на психичното.

Смел и разтърсващ роман за счупения човек, който много рядко става литературен герой. Истинско събитие е, че го виждаме толкова автентичен в „Дневник на артиста“, споделят от „Обсидиан“.

Албена Стамболова е автор на четири романа, два сборника с разкази и монографията „Боледуване в смъртта“ – психоаналитично изследване. Творческите ù занимания включват много преводи от френски, както и анализи на вълшебни приказки. Книгите ù са превеждани в САЩ, Полша, Чехия и Сърбия.

По-долу четете откъс от книгата:

Дневник на артиста

Дневник

Не помня в какъв точно ден се съгласих да водя Дневник на Артиста. За никого няма значение, дори за мен, който съм все пак авторът му. Помня, че по стъклото на прозореца се стичаха капки, когато започнах, но дали пък не са били измислени само за да ги запиша и да имам после какво да покажа на майката на Милко, моята психотерапевтка. Мадам. А преди да се превърне в Мадам, тя беше само майката на Милко и аз изобщо не се сещах за нея. Освен когато броях пациентите ѝ в коридора.

Капките се стичаха и изписваха криволици по стъклото. Гледах ги и гадаех посланията им, искаше ми се да мога да ги запиша, преди да изчезнат. 

Сега си мисля, че дори тази работа с авторството е много съмнителна. Да, наистина, пишех думи в една тетрадка и не ми хрумваше, че съм автор. Ако да пишеш, докато животът е някъде другаде, скрит отзад, смълчан или безсловесен, покашлящ и стенещ, да, наистина съм писал този дневник. Казвах си – това е сто пъти по-зле, отколкото просто да живееш. Никой не е в очакване да прочете живота ти. Освен ако не те следи. Или ако не вкараш живота в писането. 

А Дневникът беше съвсем друга работа. Нещо като да изстискваш сок от човек. Всичко, което се очакваше от мен, беше да попълня неопределено количество страници и после да кажа, че съм го направил. Поне така смятах да действам. Не четях какво пиша, и досега не зная какво има вътре. В този Дневник. Дори самата дума ми е чужда. Не ми харесва, че в него се крие думата „ден“, като че ли е задължителна, задължаваща, все едно, ако денят ми­не и не съм написал нещо, ще стане кой знае какво. Слънцето няма да залезе.

Питах се дали ще дойде момент, в който да ми го поискат. И щях да се отърва. Дали някой някъде не броеше дните или страниците, което в дневника е едно и също. Сигурно трябва да ми се случи нещо много лошо или, кой знае, вече да ми се е случило, за да ме карат да го правя. Не зная какво добро или зло може да причини това на някого или за някого. Или на мен. Да не би вътре да има някакви тайни или обяснения, или пък откровения? Не изпитвам никакъв интерес към нещо написано. Вероятно са откровени лъжи, искам да кажа – съчинени измислици, за да ме оставят на мира.

Убеден съм, че да правиш нещо за себе си, както се опитват да ми внушават, не означава непременно да правиш нещо добро. „Нито ден без ред“ е някаква писателска мания. Нямам представа кой я е измислил, или пък е споделял опита си, но току се връща в главата ми. Сега вече почти няма авторства, те са размити, разтворени в шупналите чаши на общодостъпния световен коктейл. В света са се натрупали и продължават да се трупат всеки миг текстови гигаобеми и какво ли не покрай тях, задушени сме от макроси и маскирани като картинки електронни езици, така че да се търси авторство е направо и смешно, и непосилно, а и никого не интересува. Освен съдиите, може би. Да. Освен ако някой съдия не се заинати да установи непременно авторството на едно деяние. Предполагам, че там вече са задължени да установяват авторството.

След като майката на Милко стана Мадам, питам се сега коя е? Моята терапевтка? Или най-близката ми леля-майка? Вече имам други терапевти, дори двама, редуват се на груповата терапия. Но откакто не ходя на терапия, те идват в стаята ми. А Мадам може и да си говори с тях. Зная ли? Открай време не обичам да питам, а сега, откакто ме оставиха тук сам, с този Дневник под матрака, какво да питам. Ясно ми е, че Никой, съвсем никой няма да ми отговори като хората. А и какво е да ти отговорят като хората? Хората повече говорят, отколкото отговарят. Ето, самите думи препъват. Аз затова и правех всичко на своя глава, какво има тук да се казва или да се чуе? През живота си не съм чул и едно-две неща, които заслужават да се кажат. Освен може би когато съм бил малък и не си ги спомням. 

После реших да си поиграя с тях. Да видим кой е котката и кой – мишката?

Сега Дневникът е отдолу, а аз съм отгоре. Артиста съм аз. Дневник на Артиста образува нещо като цяло, съставено от него и от мен. Ето това вече е нещо. Нещо, за което си заслужава да се мисли.

Можете да поръчате книгата ТУК.