В „Училището за Добро и Зло 4: В търсене на слава“ от Соман Чейнани герои и злодеи от любимите приказки оживяват
Поредицата „Училището за Добро и Зло“ от британския писател Соман Чейнани се превърна в истински феномен и мания за читатели на различни възрасти. Историята на двете приятелки Софи и Агата, попаднали в магично училище на приказките, вдъхнови и гиганта Netflix да създаде своя собствена екранизация на поредицата, която веднага се позиционира като едно от най-предпочитаните заглавия на платформата в България.
Приказката обаче съвсем не е приключила, защото е време за нова доза вълшебство в „Училището за Добро и Зло 4: В търсене на слава“ – четвърта книга, която продължава историята, в която герои и злодеи от добре познати сюжети трябва да извоюват своето място в историята „И заживели щастливо…“.
Когато си прекарал по-голямата част от живота си в планове за Щастливия край с най-добрата си приятелка, изглежда странно да планираш сватбата си с момче. Момче, което те избягва от месеци. Или поне така си мисли Агата. Датата на сватбата, в която тя и Тедрос – законният наследник на Камелот – трябва да се венчаят, наближава. Но да си истинска Кралица е едно, а почти Кралица съвсем друго. И Агата тепърва ще трябва да научи, че пътят към обединението на раздединеното кралство зависи много повече от нея, отколкото някога е предполагала.
Междувременно, Софи, нейната приятелка-враг-принцеса-вещица, е назначена за декан в Училището за Зло. Ала въпреки опитите ѝ да вътвори Нов вид Зло, то някак успява да се изплъзне между пръстите ѝ.
Изборът на нов Дикретор предстои, но сякаш Щастливият край съвсем не е това, което който и да е от героите на тази приказка е очаквал.
И когато историята започне да се ниже по листите… на всички става ясно, че над гората е надвиснала нова опасност. И този път и Враждебни, и Мечтатели ще бъдат застрашени.
Но кога се е случвало Лоши и Добри да се бият на една и съща страна? По всичко изглежда, че тази приказка ще бъде унищожена. И всичко, което са смятали а истина, ще се окаже лъжа…
В „Училището за Добро и Зло 4: В търсене на слава“ Чейнани създава още по- грандиозен и мащабен магичен свят, в който проблемите от реалния свят заживяват свой нов живот, а всеки обрат рисува изцяло нова и неочаквана фабула.
Шеметна, смела и вълнуваща, тази история вдъхва нов живот на приказки стари, колкото света.
Из „Училището за Добро и Зло 4: В търсене на слава“ от Соман Чейнани
Тихо драскане изпълни стаята, сякаш котка стържеше с нокти по прозорец.
Идваше от черната каменна маса до стената в дъното.
Двете момичета се приближиха, като стъпваха безшумно с обувките си по зеления килим…
На масата лежеше книга със златна корица. Над нея пот-репваше магическа писалка, която рисуваше върху празна страница: рисунка на двете момичета, както бяха в момента, втренчени в черна писалка, която рисува в книга с приказки.
Книгата на масата изглеждаше точно като тази в кулата на Директора, в която беше новата им вълшебна приказка. А писалката над нея рисуваше със същите ярки цветове и ясни линии като Разказвача.
Само че тази писалка не изглежда като Разказвача – помисли си Софи, като се вгледа по-внимателно в нея – за начало беше черна, а не сребърна. И не беше стоманена като Разказвача, а гъвкава и подобна на змиорка, сякаш направена от черно лепкаво вещество, и се извиваше при всяко движение. Приличаше много на парчето верига, което магически беше освободило нея и Агата, после бе влетяло в тази стая. Освен това писалката нямаше и онези странни знаци, гравирани отстрани. Вместо това изглеждаше покрита с… люспи.
Под рисунката на двете момичета тя написа:
Една от тях ще умре днес. Но коя?
1.
АГАТА
Почти кралицата
Когато си прекарал по-голямата част от живота си в планове за Щастливия край с момиче, изглежда странно да планираш сватбата си с момче.
Момче, което избягваше Агата от месеци.
Тя не можеше да спи и в душата ѝ се зараждаше страх. В ума ѝ препускаха мисли за всички неща, които оставаше да се свършат преди големия ден, но не това беше истинската причина все още да е будна. Не, беше нещо друго – спомен за момчето, за което щеше да се омъжи… спомен, за който не можеше да понесе да мисли…
Тедрос, окъпан в сълзи и преметнат през рамото на един мъж. Тедрос, който надава див вик, така болезнен и разтърс-ващ, че понякога Агата не можеше да чуе нищо друго…
Тя се обърна на другата страна и пъхна глава под една възглавница.
Бяха минали шест месеца от онзи ден – деня на коронацията.
И тя не беше спала добре оттогава.
Агата усети как Рийпър се мята раздразнено в краката ѝ, нейното безпокойство бе заразило и него. Тя въздъхна, изпълнена със съжаление към котарака, и се опита да се съсредоточи в дишането си. Малко по малко умът ѝ започна да се успокоява. Винаги се чувстваше по-добре, когато правеше нещо, за да помогне на някого, дори и това да беше просто да заспи, за да пожали плешивата си объркана котка… Само ако можеше да направи нещо, за да помогне и на своя принц, мислеше си Агата. Двамата винаги успяваха да оправят неща…
Щрак.
Сърцето ѝ спря.
Вратата.
Тя се заслуша внимателно и чу тихото хъркане на Рийпър и изскърцването при вдигането на резето.
Агата се престори, че спи, докато ръката ѝ се придвижваше бавно напред и опипваше за ножа на нощното ѝ шкафче.
Държеше го там от деня, в който бе дошла в Камелот. Налагаше се, защото Тедрос си беше спечелил врагове тук много преди да дойде и да заеме мястото си като крал. Макар и тези врагове сега да бяха в затвора, те имаха шпиони навсякъде и отчаяно искаха да убият него и бъдещата му кралица…
А сега вратата на стаята ѝ се отваряше.
На никого не беше позволено да е в покоите ѝ по това време. На никого не беше позволено да е дори в нейното крило на двореца.
През полуотворената врата по гърба ѝ се разля лунна светлина. Когато чу приглушени стъпки по мрамора, тя започна да диша учестено и плитко. По шията ѝ пропълзя сянка и се разтегна върху завивките.
Агата стисна ножа по-силно.
Някаква тежест бавно се отпусна върху матрака зад нея.
Изчакай – каза си тя.
Тежестта се увеличи. Приближи се още.
Изчакай.
Агата чуваше дишането ѝ.
Изчакай.
Сянката се протегна към нея…
Сега.
Агата пое рязко въздух, завъртя се и замахна с ножа към шията на натрапника, после той сграбчи китката ѝ и я притисна към леглото, а ножът беше на няколко сантиметра от гърлото му.
Агата се задъха от ужас, докато двамата с натрапника гледаха втренчено в бялото на разширените си очи.
В тъмното можеше да види само това от него, но сега усети горещината на кожата му и помириса свежата му като роса пот и целият страх се отцеди от тялото ѝ. Малко по малко тя му позволи да изкопчи ножа от ръката ѝ, преди той да въздъхне шумно и да се отпусне на възглавницата до нея. Всичко стана толкова бързо и толкова тихо, че Рийпър изобщо не помръдна.
Агата изчака той да заговори или да я притисне до гърдите си, или да ѝ каже защо я е избягвал през цялото това време. Обаче той просто се сви до нея и изскимтя като уморено куче.
Агата погали копринената му коса, избърса с пръсти потта от слепоочията му и го остави да хлипа в нощницата ѝ.
Никога не го беше виждала да плаче. Не и така, толкова изплашен и сломен.
Но докато го прегръщаше, дишането му се успокои, тялото му се поддаде на докосването ѝ и той я погледна с бледа сянка на усмивка…
После усмивката му изчезна.
Някой ги наблюдаваше. На вратата стоеше висока жена с тюрбан на главата, стиснала зъби.
И Тедрос изчезна толкова бързо, колкото бе дошъл.
През прозореца върху полилея струяха лъчи от августовско слънце и се отразяваха в очите на Агата.
Тя примигна уморено, загледана в липсващите кристали на полилея, покрит с паяжини като стар надгробен камък.
Агата притисна възглавницата до гърдите си. Все още миришеше на него. Рийпър се смъкна от леглото и подуши възглавницата, готов да я разкъса на парчета, преди Агата да го стрелне с поглед. Котаракът ѝ отново се върна в края на леглото. Поне той се подобрява – помисли си Агата; първата нощ в замъка се бе изпишкал в обувката на Тедрос.
В нейното крило отекнаха гласове. Нямаше да остане сама още дълго.
Тя седна, облечена в широката си черна нощница, и огледа стаята си. Беше три пъти по-голяма от старата ѝ къща в Гавалдън, с прашни, обсипани със скъпоценни камъни огледала, хлътнал диван и бюро от слонова кост на двеста години. Вкопчила се във възглавницата си като в спасителен сал, тя попиваше тишината, която се излъчваше от напукания мрамор, оцветен в светло синьо-зелено и подхождащите му стени, инкрустирани със златни цветя, целите на петна. Покоите на кралицата бяха като всичко в Камелот – кралски отдалече, овехтели отблизо. Това се отнасяше и за нея – Агата живееше в покоите на кралицата, но дори още не беше кралица.
До сватбата оставаха два месеца.
Сватба, която я караше да се чувства все по-неспокойна с всеки изминал ден.
Някога Агата си беше представяла, че ще живее щастливо до края на живота си със Софи в Гавалдън. Двете ще са горди собственички на къща в града, където всяка сутрин ще закусват препечени филийки с чай, след това ще отиват до книжарницата на г-н Дьовил, сега „Книжарница А&С“, понеже двете със Софи щяха да я поемат, след като г-н Дьовил умреше. След работа ще помага в брането на билки и цветя, които Софи ще използва, за да прави своите разкрасяващи кремове, а после ще посещават майката на Агата на Грейвс Хил за вечеря от агнешки мозък и киш с гущери (варени на пара сини сливи и краставици за Софи, разбира се). Колко обикновен щеше да е животът им заедно. Колко щастлив. Приятелството беше всичко, от което се нуждаеха.
Агата стисна възглавницата по-силно. Как се променят нещата.
Сега майка ѝ беше мъртва, Софи беше декан на Злото в магическо училище, а Агата щеше да се омъжи за сина на крал Артур.
Никой не се вълнуваше за сватбата повече от Софи, която изпращаше писмо след писмо от далечния си замък с рисунки на рокли, торти и порцеланови съдове, които настояваше Агата да използва за големия ден. (Скъпа Аги, не си ми писала нищо за мострите от шифон за воала, които ти изпратих. Нито за предложените от мен хапки. Наистина, мила, ако не искаш помощта ми, просто ми кажи.)
Агата виждаше как тези писма се трупат на бюрото, пок-рити с тънки мрежи прах. Всеки ден си казваше, че ще им отговори, но никога не го правеше. И най-лошото беше, че не знаеше защо.
Стъпките пред стаята ѝ вече се чуваха по-силно.
Стомахът на Агата започна да се бунтува.
Така беше от шест месеца. Тя се чувстваше все по-разтревожена и по-разтревожена, а Тедрос ставаше все по-необщителен. Предишната вечер бяха най-близо до това да говорят за случилото се в деня на коронацията и нито единият от тях не бе казал и дума. Тя знаеше, че той се чувства притеснен… съкрушен… засрамен… Но не можеше да му помогне, ако не говореше с нея. А той не можеше да говори с нея, ако никога не бяха на едно и също място.
Още гласове. Още стъпки.
Устата ѝ беше пресъхнала и Агата грабна чашата за вода от нощното шкафче. Празна. Също и каната.
Рийпър се плъзна от леглото и запристъпва предпазливо към двойната врата.
Трябваше да остане насаме с Тедрос. Трябваше им време, през което всеки от тях да не живее свой отделен живот. Време, през което можеха да са откровени и да се почувстват близки един с друг както по-рано. Време, когато отново да са себе си…
Вратата се отвори със замах и в стаята влязоха четири прис-лужници, облечени с еднакви спускащи се на дипли одежди в различен пастелен цвят – праскова, шамфъстък, грейпфрут и роза – сякаш бяха кутия смесени френски макарони. Водеше ги висока жена с тъмен тен, облечена в лилаво, с тъмни, очертани с черен молив и черни сенки очи, лъскаво червено червило и непокорна коса, донякъде прибрана под тюрбан. Тя носеше тетрадка с кожена подвързия в едната си ръка, а в другата – перо за писане, толкова дълго, че изглеждаше като камшик.
– Закуска с организаторите на цветята за сватбата в седем в трапезарията на Синята кула, след това среща с кандидат-шивачите на интервали от двайсет минути, за да се реши кой ще шие спалното бельо за сватбата, след това интервю с „Камелот Куриер“ за изданието им с предварителното представяне на сватбата. В девет ще посетите Зоологическата градина на Камелот, за да вземете официалните бели гълъби за сватбата; имат няколко породи, всяка една в различен нюанс на бялото…
Агата почти не можеше да я слуша, защото Праскова и Шамфъстък я бяха вдигнали от леглото и вече я търкаха с горещи кърпи, докато Грейпфрут наблъскваше четка за зъби в устата ѝ, а Роза мажеше лицето ѝ с поредица от отвари, както правеше Софи, но без нейния чар или хумор.
– След това подписване на „Историята на Софи и Агата“ в „Книги и кътчета“ за набиране на средства за подновяване на водопровода в замъка – продължи лилавата жена с ясен, елегантен акцент – следвано от обяд за набиране на средства в клуба „Спансел“, където ще четете книжка с приказки на децата на богати хора, с чиито дарения ще бъде поправен подвижният мост…
– Ъм, лейди Грeмлейн? Днес има ли време, когато ще мога да видя Тедрос? – изрече приглушено Агата под синята рокля, която жените нахлузваха през главата ѝ. – Не сме се хранили сами от цяла вечност…
– Следобед ще започнете уроци по валс, за да се подготвите за сватбения танц, след това обучение по етикет, за да не направите някоя глупост по време на сватбения обяд, и накрая урок по история за триумфите и провалите по време на предишни кралски сватби, за да може вашата да бъде записана сред първите, а не сред вторите – завърши лейди Грeмлейн.
Агата стискаше зъби, докато прислужниците се занимаваха с косата и грима ѝ като нимфите в Стаите за приготвяне.
– Танци, етикет, история… сякаш отново съм в Училището за Добро и Зло. Само че в училище всъщност можех да прекарвам време с принца си.
Лейди Гремлейн вдигна очи към Агата. Тя затвори тетрадката си толкова рязко, че от огледалото падна един скъпоценен камък.
– Е, след като нямате повече въпроси, прислужниците ви ще се погрижат да отидете на закуска навреме – каза тя и се обърна към вратата. – Кралят има нужда да съм до него във всеки един момент…
– Бих искала днес да видя Тедрос – настоя Агата. – Моля да го добавите в графика ми.
Лейди Гремлейн спря рязко и се обърна, устните ѝ – една права червена линия. Прислужниците се отдръпнаха леко от Агата.
– Бих казала, че видяхте повече от достатъчно от него снощи. В нарушение на правилата – изрече лейди Гремлейн. – Кралят не може да е сам в стаята ви преди сватбата.
– Тедрос трябва да има правото да ме вижда винаги когато пожелае – каза Агата. – Аз съм неговата кралица.
– Все още не, принцесо – отговори хладно лейди Гремлейн.
– Ще бъда след сватбата – възрази Агата. – Която планирам през цялото време като някаква безмозъчна глупачка, след като предпочитам да съм с Тедрос и да му помагам да управлява кралството, на което сега той е крал. А след като вие сте Главната придворна дама и служите на краля, а също и на бъдещата кралица, това е нещо, което със сигурност можете да организирате.
– Разбирам – каза лейди Гремлейн и се приближи към Агата. – Замъкът се руши, вашият крал носи корона, която все още се оспорва, има шпиони, които заговорничат за убийството ви, бившата кралица и нейният рицар предател се крият от коронацията насам, а „Роял Рот“, измамническо издание, решено да свали монархията, ви нарича сред други неща и „прочута знаменитост от аматьорска вълшебна приказка, която ще донесе повече срам на Тедрос, отколкото някога направи собствената му майка“.
Лейди Гремлейн се усмихна, показвайки властта си пред Агата.
– А ето ви вас, все още страдате за дните в училище и милото време на целувки в коридора с капитана на класа.
– Не. Изобщо не става въпрос за това. Искам да му помагам – отговори гневно Агата под атаката на парфюма на прид-ворната дама. – Напълно наясно съм с трудностите, пред които сме изправени, но двамата с Тедрос сме екип…
– Защо тогава никога не е поискал да се види с вас? – попита лейди Гремлейн.
Агата потрепери.
– Всъщност с изключение на онова моментно подхлъзване снощи, което той ме увери, че никога няма да се повтори, кралят не е споменал името ви нито веднъж – добави лейди Гремлейн.
Агата не каза нищо.
Можете да поръчате книгата ТУК.
