В „Посветена“ българката, живееща в Австралия, ни повежда на ново приключение в търсене на изгубеното познание на предците ни
Със смайващия си дебют „Жива“ живеещата в Австралия българска писателка Ина Ясипова положи основите на вълнуващо литературно обяснение в любов към истинската България, което хиляди родни читатели приютиха в библиотеките и в сърцата си.
По-малко от година след излизането на тази книга-магия, скътала сред страниците си лек за всяка болка на търсещите, в книжарниците долита и нейното стремително продължение – „Посветена“.
Също толкова смела, проницателна и емоционална като „Жива“, но изпълнена с още повече действие, необясними обрати на съдбата и любов към родните традиции и обичаи, „Посветена“ се впуска в ново търсене на изгубеното познание на старите българи.
А търсенето започва, разбира се, от калдъръмените улици на село Елици. Там, далеч от шума на големия град, Яна най-после е открила своя дом – както в някога изоставената къща на своята баба, така и в сърцето на съпруга ѝ Камен и сина ѝ Боян.
В завитото с плътното одеало на първия планински сняг село, скрило в себе си мъдростта на едно изминало време, се носят тишината и спокойствието, характерни само за местата, до които почти няма път. А и да има, малко са хората, които ще го изминат.
Затова, когато един ден на улицата се появява непознат тъмнозелен джип, Яна знае, че нещо непредвидимо ще се случи. Но не подозира, че притежателят на колата и доцент по етнография от София ще я поведе на неочаквано пътешествие, в чийто край се крие истинската причина за смъртта на родителите ѝ.
Седем са учителите, които Яна ще срещне по пътя си, водена от тефтерчето на даскал Григор от далечния XIX век. Седем са песните, които я повеждат в търсенето им, седем пъти и нейното име се споменава мистично в тях, седем са тайните, които трябва да разгадае, за да открие истината за своите корени.
Истина, чакаща да бъде пробудена от някоя „Посветена“ душа.
Забравени истории от миналото на нашите предци и техните вярвания намират своя път към настоящето изпод магическото перо на Ина Ясипова.
Откровен и чист, черпещ надежда и вдъхновение от позабравената душа на България, „Посветена“ е разказ за българското знание, което се крие някъде – или навсякъде около нас. И нежно ни напомня винаги да поддържаме огъня в огнището на сърцата си да не гасне. А това може да бъде постигнато единствено с любов.
Из „Посветена“ от Ина Ясипова
На сутринта село Елици се събуди затрупано с искрящ пухкав сняг.
Беше валяло цяла нощ, а сега лъчите на зимното слънце блестяха по безкрайната бяла завивка като във вълшебна приказка.
Върху каменните комини на старите къщи се мъдреха дебели снежни калпаци, а короните на дърветата изглеждаха като нарисувани от ръката на виртуозен художник.
Боян се събуди, разтри с юмручета сънените си клепачи, изтича с босите си крачета до прозореца и се развика радостно:
– Мамо, виж, снежко е тук!
Яна влезе в детската стая, прегърна малкото момченце и целуна русата му косичка. Пижамката му беше топла и още ухаеше на сънища. Яна му помогна да се облече и двамата отидоха в дневната, в която пукаха дървата от огнището.
Яна препече филийки, извади сирене и конфитюр от боровинки, наля в две чаши билков чай и двамата с Боян седнаха на старата дъбова маса. Котаракът Василий скочи върху масата, облиза се и измяука.
– Васе, слез веднага долу – скара му се Яна.
Котаракът подви опашка и засрамен избяга в ъгъла.
– Къде е тати? – попита Боян.
– Рине сняг навън – отвърна Яна. – Пътеката е затрупана и трябва да я разчисти, за да можем да излезем. –
А кога ще дойде Дядо Коледа?
– Съвсем скоро.
– Аз пораснал ли съм?
– Пораснал си.
– Голям ли съм вече?
– Много.
– Силен ли съм?
– Най-силният. Изяж си закуската и излизаме навън да играем. Вратата на къщата се отвори и влезе Камен.
Върху дрехите му бяха накацали снежинки.
– Честит първи сняг! – усмихна се мъжът. – Закусвайте по-бързо, че трябва да отидем при баба Стойка да изринем снега пред къщата ѝ.
Яна облече Боян с топли дрешки, обу му ботушките и му сложи червено палтенце и плетена шапка с помпон.
– Така приличаш на джудженце – засмя се майката.
– Не съм джудженце – разсърди се Боян. – Аз съм вече еееей толкова голям. И вдигна ръчички над главата си.
Камен сложи малкото момче върху дървена шейна, взе греблото за сняг и двамата потеглиха по заснежените улици на селото.
Тишината беше упойваща. Чуваше се само скърцането на снега под обувките на Камен. Спряха върху ка- менното мостче. Реката беше замръзнала и под ледовете едва-едва се чуваше ромонът на водата.
Зимите в село Елици винаги бяха много снежни. Селцето се сгушваше под дебелата бяла завивка през декември, а снегът се задържаше до април. Но дори когато температурата падаше до минус двайсет градуса, тук студът никога не беше неприятен. Меките склонове на Балкана бяха приласкали в прегръдката си малкото селце и го пазеха от лютите северни ветрове. Над селото водопадът Пръскалото замръзваше в причудливи висулки като изящни украшения пред двореца на някоя ледена кралица. Камен дърпаше шейничката, а Боян гледаше как клоните на дърветата се извиват под натежалия сняг. От време на време някое клонче се отърсваше от снега и го хвърляше върху момчето, сякаш се закачаше с него. Пред къщата на баба Стойка с весел лай ги посрещна Борко и завря топлата си муцуна в лицето на Боян. Детето се разсмя и погали носа на кучето.
Камен остави шейничката и се зае с почистването на пътеката. След няколко минути снегът беше изринат. Пред вратата на къщата излезе баба Стойка и се усмихна. – Я, кой ми е дошъл на гости. Боянчо, Камене, добре сте ми дошли. Днес е Игнажден. Вие сте ми полазниците, значи годината ще е добра. Влизайте вътре да се стоплите. Камен и Боян влязоха в старата къща, а детето веднага седна на трикракото столче пред ниската маса.
– Виж, Боянчо си знае къде да отиде – засмя се баба Стойка. – Опекла съм баница, още е топла. А къде е Янето?
– Остана вкъщи да си върши домашната работа – каза Камен.
– Тя, работата, край нема – рече бабата и сложи на масата две чинии с баница и две купички с кисело мляко. – Ще ѝ пратя баница да си хапне. Днес е празник.
Боян лакомо се нахвърли върху храната и омаза нослето си с кисело мляко.
– Каменчо, на Бъдни вечер ще ви чакам у дома – каза баба Стойка. – Да посрещнем заедно Рождество.
– Както винаги – усмихна се Камен.
– Боянчо ще го правим ли коледарче?
– Да – каза детето. – Аз съм вече еееей толкова голям. И вдигна ръчички над главата си.
Бъдни вечер у баба Стойка винаги беше уютен и вълшебен празник. По традиция старата жена слагаше на масата седем постни ястия – зелеви сарми, печен боб, пълнени чушки с ориз, тиквеник, царска туршия, ошав и содена питка. После наричаше трапезата за здраве и берекет и разказваше истории за времето, когато в село Елици обикаляла голяма дружина от коледари, които пеели песни и събирали дарове от стопаните.
– Ние трябва да вървим – каза Камен. – Обещал съм на Боян да правим снежен човек пред къщата. Да ни пази от караконджули.
– Тати, какво е караконджул? – попита Боян.
– Караконджулът е един малък разбойник, който прави пакости на хората – обясни Камен. – Като теб.
– Аз не съм малък – сопна се Боян.
– Ти си най-големият мъж – каза баба Стойка. – Благодаря ви, че ми помогнахте, чедо. Некога сама ринех снега, ама вече немам тая сила. Пуста старост…
Мъжът и детето излязоха навън и Боян скочи в шейната. Потеглиха обратно към дома си, а Борко тръгна до тях като верен пазач.
Яна ги посрещна отвън. Беше приготвила одеждите за снежния човек – стара тенджера за шапка, морков за носа и въгленчета от огнището за очи и за копчета.
Камен започна да търкаля сняг и направи голяма топка. Върху нея сложи една по-малка. Боян тичаше напред-назад и се хвърляше с радостни викове в пухкавия сняг.
– Това е главата на снежния човек – каза Камен. – Сложи му носа. И подаде на детето моркова.
– Ама нослето му няма ли да измръзне? – попита детето.
– Няма. Той е зимен човек и обича студа. Сложиха му шапката и въгленовите очи. Ръцете направиха от букови клончета. Накрая му вързаха и шалче на врата.
– Много е хубав – извика Боян и прегърна снежния човек.
Идиличната тишина на опустялото селце внезапно бе нарушена от шум на автомобилен двигател.
– Май са ни дошли гости – каза Камен.
– Кой може да е? – тревожно попита Яна.
От години никой не идваше тук. В регистрите Елици се водеше обезлюдено село, въпреки че имаше цели шестима обитатели – баба Стойка, Яна, Камен, Боян, котаракът Василий и кучето Борко. Понякога през лятото идваха наследници на някоя от рухналите къщи с надеждата да я продадат и да изкарат някакви пари. Но бързо се отказваха. Никой не се наемаше да инвестира в място, до което почти няма път, а електричеството често прекъсва.
В края на улицата се появи висок тъмнозелен джип. Бавно, но уверено преодоля дълбокия сняг и спря пред снежния човек. Шофьорската врата се отвори и отвътре слезе мъж на около шейсет години, облечен в тъмнозелен туристически анорак. Тялото му беше слабо и атлетично. Дрехите му не бяха скъпи, но си личеше, че са нови. Имаше къса прошарена брада и носеше очила с тънки рамки.
– Добър ден – поздрави учтиво. Гласът му беше дълбок и приятен.
– Добър ден – отвърна Камен.
– Това ли е село Елици? – попита непознатият.
– Това е – каза Камен. – Кого търсите?
– Търся Яна.
– Аз съм – каза Яна и потръпна. Нещо в този човек я плашеше.
– С какво мога да ви помогна?
– Аз съм доцент Дамян Димов, преподавател по етнология в Софийския университет – отвърна мъжът. – Историята е доста странна, така че ще отнеме известно време, докато ви я разкажа.
Можете да поръчате книгата ТУК.
