Едно еврейско момиче, застанало очи в очи с ужаса, и един немски войник в отчаяна нужда от спасение…
Многобройните лица на войната и страданието, което неизбежно я съпътства, оживяват в емоционалния роман „Живеем днес“ от белгийската писателка, сценаристка и историк Еманюел Пирот, на който българските читатели вече могат да се насладят в майсторския превод на Валентина Бояджиева (ИК „Сиела“).
Историята ни запраща назад във времето, в последните месеци на Втората световна война, за да ни срещне с двама наглед напълно различни персонажи, чиито съдби се оказват неразривно свързани в лицето на най-жестокия конфликт, който светът е виждал. Конфликт, в който победител остава единствено смъртта.
Декември, 1944. Няколко дни преди коледната нощ множество войници от двете страни на фронта са обречени да не доживеят Рождество, когато в последен отчаян опит да обърнат хода на войната на Западния фронт германците започват изненадваща контраатака в белгийските Ардени.
По същото време едно забравено от света еврейско момиче е принудено да напусне убежището на белгийския дом, в който се крие, и отново да бъде предоставено на милостта на съдбата. Този път в лицето на двама случайно срещнати американски войници, които с неохота приемат малката Рьоне.
В секундата, в която Рьоне остава сама с войниците, те проговарят не на английски, както тя е очаквала, а на немски. Езикът на врага, който определено не е искала да чува отново.
Двамата се оказват елитни SS офицери, пратени под прикритие от лукавия Ото Скорцени, а Рьоне трябва да приеме, че смъртта най-сетне я е застигнала след всичките години на бягство.
Трима души влизат в заледената гора, където единственият друг шум освен стъпките им е поклащането на високите борове, които като мълчаливи гиганти наблюдават случващото се. Ръце, отнели десетки човешки животи. Очи, видели врага да умира безброй пъти. Насочено оръжие, безупречно в своята точност. Един изстрел, който отеква в тишината. Двама човека, които излизат изпод сенките на дърветата.
Еврейско момиче, измамило смъртта, и немски войник, избегнал още от позора. Двама непознати, които мечтаят за нов живот. И могат да го намерят само заедно.
Сърцераздирателен и емоционален, но същевременно прям и безкомпромисен в посланието си, историческият роман „Живеем днес“ реалистично обрисува гротескния свят на войната и раните, които тя оставя в душите на всички замесени.
С почти филмови като усещане похвати Еманюел Пирот повлича читателите в галерия от въздействащи образи и многопластови персонажи, които, преди да бъдат съюзници или врагове, са на първо място човеци.
Из „Живеем днес“ от Еманюел Пирот
1.
Филията замръзна във въздуха току пред устата на бащата. Всеки застина пред димящото си кафе. Женски писък откъм улицата. Плачове, викове, изцвилване на кон. Бащата отиде да отвори прозореца. Малката кухня мигом се вледени. Той повика някакъв мъж навън. Размениха си няколко думи, които бяха заглушени от врявата на улицата. Майката и двамата синове, Марсел и Анри, гледаха мълчаливо Рьоне. Но Рьоне отхапа бързо още два залъка от намазания с масло хляб, какво пък, гладна беше. Бащата затвори прозореца. Изглеждаше състарен с десет години.
– Връщат се – рече глухо.
Майката се прекръсти.
– Трябва да направим нещо за Рьоне – продължи бащата.
– Не! – отсече майката през сълзи.
Не смееше да погледне детето. Анри също се беше извър-нал. Марсел обаче не отместваше очи от Рьоне. Бащата стоеше прав, целият напрегнат и с погрознели от страха черти. Гледаше втренчено жена си.
– Знаеш ли защо застрeляха Батист? Защото имаше инглиш знамена в мазето. А за една еврейка…
Майката му направи знак да замълчи. Еврейка. Че то произнасяше ли се тази дума? Тя така и не беше разбрала много добре какво точно е да си евреин, но беше опасно и толкова. Скоро щяха да станат пет месеца, откак Рьоне се появи у тях. Трябва да беше шест или седемгодишна, не знаеха точно. Малко необщителна, но горда с тия нейни черни очи като на циганка. Очи, които ви следят винаги отблизо и ви изпиват, но със сигурност интелигентни. Жадни, вечно нащрек, заинтригувани от всичко и сякаш разбираха всичко… Рьоне малко ги плашеше. Освен Марсел, който тичаше с нея из полето по цял ден. През септември отпразнуваха Освобождението, нея никой не дойде да я потърси. А сега кошмарът започваше отново. Мили Боже, не беше възможно… Посред зима отгоре на всичкото. Бащата беше започнал да пристъпва ситно от крак на крак.
– Фрицовете ще са тук след няма и половин час. Пиерсон знаят. И няма да пропуснат възможността да се раздрънкат.
Майката знаеше, че беше прав. Злобните погледи на Кат-рин Пиерсон по време на църковната служба говореха много.
Малката стана и отиде послушно до мъжа. Майката усети как сърцето ѝ заблъска в гърдите. Защо изведнъж перспективата, че трябва да се раздели с Рьоне, я разстрои до такава степен? Тя никога не бе имала чувството, че наистина обича детето. Гледаше как малката си облича палтото, все още пухкавите ръчички бяха съсредоточени върху копчетата. Бащата грубо ѝ нахлупи шапка с помпон. Детето беше спокойно, толкова спокойно и при все това напрегнато като опъната тетива, готово да действа, да реагира, както винаги да направи точно каквото трябва. Е, това беше едно от нещата, които винаги успяваха да подразнят майката… но не и днес. Тя рязко се изправи и изчезна в коридора. Чуваха я как изкачва стъпалата две по две с пъхтене.
– Хайде, вие двамата, целунете малката – нареди бащата.
Момчетата станаха от масата и се приближиха. По-големият, Анри, едва докосна бузата на момиченцето. Марсел, който скоро щеше да навърши единайсет, дълго я държа притисната към себе си. Накрая Рьоне нежно го отблъсна. Той плачеше. Тя впери поглед в неговия, целуна го по бузата и се обър-на, за да отиде да постави ръката си в тази на бащата. Майката влезе в кухнята с малък куфар в едната си ръка, а в другата с много овехтяло човече, което подаде на Рьоне. Целуна детето по челото. Бащата взе куфара, отвори вратата и изведе Рьоне на студа, сред виковете, паниката и опасността. Вратата се зат-вори с рязко прищракване. Майката стоя дълго с очи, вперени в празното пространство, и с леко повдигнати разтворени ръце, застинали протегнати като на просяците. Обърна се към синовете си и промълви:
– Без ръкавици е.
Бащата тичаше като човек, видял дявола. До него Рьоне почти подхвърчаше, ръката ѝ беше премазана от стоманения юмрук, а бузите – брулени от ледения северен вятър. Около тях в снега цареше хаос. За миг погледът на малката срещна този на старица, която се вайкаше в някаква каруца насред дюшеци и легени, с врещящо бебе в ръцете. По-нататък мъж и жена дърпаха капитонирана кувертюра и се псуваха. Майка крещеше малко име през плач и се оглеждаше уплашено на всички страни; останалата част от семейството чакаше в каруцата, за да напуснат селото. Рьоне беше впечатлена от чифтовете крака, които тъжно се клатеха във въздуха, странно спокойни сред цялата паника. Повечето хора тръгваха пеша, понесли на гръб или в бебешки колички вещите си, децата си, старците си.
Бащата и Рьоне стигнаха на площада. И хукнаха към прага на кюрето. Бащата позвъни. Вратата се отвори почти веднага и в нея се появи високата фигура на кюрето. Въведе ги в хола. В камината гореше буен огън, който хвърляше трептящи сенки по дървената ламперия, с която стените бяха изцяло облицовани. Миришеше приятно на восък. Бащата сподели молбата си.
– Тя и тук няма да е в по-голяма безопасност – каза кюрето.
– Разбира се, че ще е – измърмори бащата.
Където и да е другаде в този момент, но не и у тях! Когато преди пет месеца се съгласи да приюти Рьоне, бащата знаеше какъв е рискът за него и семейството му. Но тогава всички мислеха, че войната върви към края си; от месеци не бяха виждали германци в околността. А днес тия мръсници, фрицовете, бяха почти пред вратата им. И кой знае какво си бяха наумили. Дали нямаше да са още по-брутални и по-жестоки отпреди – полудели, задето бяха се докоснали до поражението? Може би дори щяха да са по-многобройни, зелено-сиви орди, които възкръсваха от пепелта като толкова завърнали се, избълвани сякаш обратно от ада. Представяше си своите две момчета облени в кръв, с тела, надупчени от куршуми като това на сина на един аптекар, когото бяха намерили зад енорийската зала. Притесненото лице на бащата се мръщеше. Отново беше заситнил от крак на крак, все така стиснал ръката на Рьоне.
– Добре, Жак – каза кюрето.
Бащата едва не се хвърли ничком в краката му. Но само се ухили като идиот. На кюрето наистина му дожаля за този душа човек, който изведнъж се беше превърнал в страхливец. Мъжът го възнагради с едно прегракнало „благодаря“, после пусна куфара и ръката на Рьоне. Наведе се и хвана малката за раменете. Погледна я и се почувства презрян. Детето не даваше израз на нищо, което той би могъл да разбере; никакъв упрек, гняв, тъга, нямаше и страх или пък примирение, а само нещо силно, лишено от всякакво лесно за определяне чувство. Разстроен и съсипан от срама и едновременно с това трогнат от благодарността, която се излъчваше от нея, бащата я целуна по челото и побягна като крадец.
– Обичаш ли пържени филийки? – попита кюрето.
– Страхотно обичам – отговори Рьоне.
Тя беше казала „страхотно“. Кюрето я гледаше. Сега малката сияеше от предвкусваното удоволствие да хапне филия, потопена в смес от мляко, захар и яйца и опържена в масло. Отведе Рьоне в кухнята и се захвана с приготвянето. Тя помоли да счупи яйцата. Детето се държеше спокойно и внимателно, сякаш беше на гости в прекрасен мирен ден. Кюрето започна да разбива сместа, но много бързо спря и се ослуша. Бръмчене на мотор. Остави телта за разбиване и тръгна към прозореца на дневната. На площада като вихър влетя един кюбелваген. Наоколо се разгръщаха войници с оръжие в ръце. От джипа слезе офицер. Кюрето имаше време да разпознае двойната позлатена светкавица на фуражката – прокълнатия знак. Войниците изкарваха навън хората от една къща и ги подреждаха пред фасадата с ръце зад тила. Есесовецът вървеше бавно пред уплашените цивилни. Кюрето се обърна; Рьоне стоеше зад него. Не беше пропуснала нищо от сцената. Той грабна куфара, зарязан в средата на хола. Рьоне почувства мъжка ръка да се сключва върху нейната. Излязоха от къщата през вратата откъм кухнята. Жалко за пържените филийки.
Дебелите войнишки обувки на кюрето оставяха дълбоки и широки следи в снега, който покриваше алеята в зеленчуковата градина. Излязоха от градината и тръгнаха през полето. Кюрето тичаше с все сила. На Рьоне ѝ беше трудно да го следва; малките ѝ крака потъваха прекалено надълбоко. Падна. Кюрето я вдигна и продължиха да тичат. Не можеше да се разбере къде е пътят и къде започват нивите. Всичко беше бяло. Натежалото от сняг небе, облачно от дни, се разтваряше в пейзажа. Рьоне не можеше повече; задъхваше се, неспособна да си поеме въздух. Кюрето я взе на ръце. В далечината нещо се раздвижи. Кола. Кюрето скочи в канавката, притискайки силно Рьоне до себе си. Зачакаха там със затаен дъх. Звукът на двигателя се приближи. Кюрето надникна над ръба на канавката. Прекръсти се и се усмихна на Рьоне. Джипът беше американски; детето беше спасено. Излезе на пътя и започна да ръкомаха. Превозното средство караше много бързо, удари спирачки и като поднесе, едва не блъсна кюрето. В него имаше двама войници.
– You take girl! – извика кюрето.
Войниците се спогледаха объркани.
– Are you crazy? – отвърна шофьорът.
– She еврейка! SS в село! She kaput!
Докато говореше, кюрето вдигна Рьоне и я постави на зад-ната седалка на джипа. Войникът пътник погледна през рамо и срещна очите на момиченцето. Джипът потегли с мръсна газ. Куфарът на Рьоне остана да лежи по средата на пътя.
Рьоне се тръскаше отзад в превозното средство. Извади парцаленото човече от джоба си. Шофьорът заговори на спътника си:
– Und jetzt, was Machen wir?
Немски. Точно това беше. Тя отлично разпознаваше езика на онези, които никога не трябваше да застават на пътя ѝ. Чувала го беше само два пъти, но никога не би могла да обърка този език с никой друг. Шибаше като наръч коприва, имаше цвета и плътността на леден блок и въпреки това… И въпреки това за слуха на Рьоне в него имаше яснота, светлина, прозираща иззад думите, нещо топло и близко, нещо неясно, което тя не можеше да си обясни.
Изведнъж ѝ стана много студено. Вкопчи се в предната седалка и зъбите ѝ затракаха. Предрешените войници размениха още няколко думи. Джипът беше поел по горски път. Рьоне се чувстваше притеснена. Добре че войниците не го виждаха все още. Това трябваше да престане. Трябваше. Сега. Спирачките изскърцаха. Джипът спря на едно плъзгаво място. Шофьорът слезе от колата и грубо вдигна Рьоне, за да я постави на пътеката, която се губеше навътре в гората. Извади пистолет от джоба си и използва дръжката, за да застави Рьоне да тръгне пред него. Другият войник вървеше отзад.
Чуваше се само проскърцването на стъпките им по замръз-налия сняг. Върховете на високите борове се полюшваха бавно в небето, поклащани от студения северен вятър. Рьоне продъл-жаваше да върви все така изправена. Страшно беше жадна. Усещаше едрото тяло на германеца зад себе си, присъствието на пистолета, несъмнено насочен към нея. В тази гора ли щеше да умре, след като се беше измъквала толкова пъти? Какво точно е да умреш? Знаеше, че смъртта е необратим край, познаваше признаците, но най-вече притежаваше дарбата да я предусеща и да ѝ се изплъзва… Е, този път нямаше да се получи. Каза си, че накрая е загубила играта, която трябва да беше започнала преди много време, може би още докато е била бебе. Толкова по-зле, че двамата високи мъжаги бяха зад нея. Наис-тина много ѝ се пиеше вода. Спря рязко и се наведе към земята. Войникът зареди пистолета си. При все това Рьоне не се отказа: загреба пълна шепа сняг и жадно я поднесе към устните си. Отхапа от зърнестата материя, която, плъзгайки се надолу в гърлото ѝ, се разтапяше. Хубаво беше. Тръгна отново.
Германецът в края на редичката им остана стъписан от постъпката на детето. От доста дълго време изобщо не виждаше осъдените. Възрастни, деца, старци – бяха му еднакви. Тела без лица, определени да изчезнат. Това момиченце обаче го беше видял наистина: беше яло сняг. То щеше да умре. И го знаеше. При все това ядеше сняг, утоляваше жаждата си. Забелязал беше увереното движение – бързо и лишено от всякакво колебание, почти нехайно, грациозно, плавно, животинско. Нещо в него беше трепнало. Някъде по средата между гърдите и корема. Едва доловимо потрепване, едновременно лек и груб тласък. Нещо познато. Както когато беше там, в гъстите гори, в онзи друг живот.
Войникът, който държеше Рьоне на прицел, изкрещя и разбуди една сива врана, която изграчи ужасно силно:
– Остави на мен – каза отегчено.
Извади пистолета си и се прицели в момиченцето. То вече беше нищо, само силует без лице, определен да изчезне. Зареди.
Рьоне се зачуди каква ли физиономия правеше войникът, който щеше да я убие, онзи, дето беше останал назад, онзи, чийто поглед беше уловила за миг в джипа, онзи с дълбокия глас. Искаше да го види. Искаше той да я види. Започна бавно да се завърта около себе си и очите ѝ срещнаха неговите. Те бяха светли и студени. Внезапно през тях премина странна искра, зениците се разшириха. Германецът стреля. Рьоне подскочи. Замижа за миг, а когато погледна отново, другият войник лежеше в снега със стъписано изражение. На Рьоне ѝ трябваше време, за да разбере, че не беше простреляна. Погледна убития мъж, после пак другия, който изглеждаше точно толкова учуден, колкото и тя. Все така държеше оръжието си с протегната ръка и стоеше взрян в Рьоне, цялата опръскана с кръвта на мъжа на земята.
Гърмежът все още отекваше в ледения въздух. Германецът като че ли не можеше да се откъсне от очите на детето. Накрая извърна поглед, прибра оръжието си и пое по пътеката в обратната посока. Рьоне вдигна Плок и догони войника тичешком. Върнаха се при колата. Войникът прескочи през вратичката и запали двигателя. Рьоне имаше време, колкото да скочи на седалката до него. Джипът потегли във вихър от сняг.
Какво да прави сега? Къде да отиде? С тази хлапачка, която се беше обърнала. На кого би му хрумнало да се обърне към онзи, който ще го застреля? Това беше номер на коравите, както беше гледал по филмите. В живота никой не прави така, камо ли пък една еврейка. А точно преди това беше кльопала сняг! Хвърли ѝ един поглед. Тя гледаше право пред себе си, с вирната брадичка и присвити заради студения вятър очи. Пръските кръв по лицето ѝ бяха засъхнали, черните ѝ къдрави коси се вееха във всички посоки. Приличаше на съвсем млада горгона. Проклета хлапачка. А онзи там, в гората, който сигурно още лежеше с отворени очи и потресен вид. Франц? Не, Ханс. Пълен глупак. Който все още вярваше в победата на хилядолетния Райх, в новата златна ера и всичките останали глупости. Беше убил Ханс вместо момиченцето. Неспособен беше да каже защо. Точно преди да стреля, ръката му се беше отклонила леко и Ханс се беше озовал с куршум между очите.
Напуснали бяха базовия лагер преди два дни, сутринта на 16 декември. Първо взривиха един мост с няколко янки на него. Янките не бяха предвидени, обаче се появиха и… Принуден беше да убие живите и да довърши ранените с хладно оръжие, за да пести мунициите, и всичко това пред ужасения поглед на Ханс. После бяха обърнали указателните табели, срещнали бяха съюзниците и ги бяха изпратили на майната си в някакво забутано селце, вместо в друга затънтена паланка. С янките говореше той; от английския на Ханс струеше баварски акцент, пък и Ханс идея си нямаше кой бе Лестър Янг. Американците бяха подозрителни и задаваха въпроси; чули бяха да се говори за внедрени шпиони. Високопарното име на операцията от саботажни действия, измислено от Хитлер, беше „Гриф“ и се ръководеше от Ото Скорцени. Хитлер се надяваше да овладее мостовете по Маас и да стигне до Антверпен, за да пипне най-големия склад с муниции на съюзниците. Разбира се, задачата беше самоубийствена и само тъпаци като Ханс вярваха в обратното.
Войникът изведнъж се почувства изтощен; хвана напосоки по една пътека и навлезе навътре в гората. Каза си, че ще отиде толкова далече, колкото колата позволяваше. Искаше само едно: да спи. После щеше да реши. Пътеката свършваше недалеч от един поток. Мъжът и момиченцето слязоха от джипа и тръгнаха край замръзналия поток. Той вървеше бързо. Малката крачеше до него, като избягваше втвърдените и хлъзгави бабуни, замръзнали през дългите дни на здрав студ. Тя беше жизнена и здрава. От време на време го поглеждаше и това го смущаваше. Зад един дебел дъб се показа дървена колиба. Изглеждаше празна. Германецът се приближи безшумно. Придвижваше се с изключителна гъвкавост. Извади оръжието си, изчака миг пред вратата, надавайки ухо. Рьоне стоеше съвсем близо до него, възможно най-тихо. Той рязко отвори вратата с ритник и прекрачи прага, обхождайки вътрешността с въоръжената си ръка. Никой. Направи знак на Рьоне да влезе.
Колибата се състоеше от едно-единствено помещение с голямо огнище, иззидано в единствената каменна стена. Няколкото кухненски съда и старият дюшек на земята свидетелстваха за човешко присъствие. Германецът се хвана да запали огън с дървата, които събра около колибата. Рьоне му помогна, колкото можа, въпреки схванатите си от студ ръце. После той се просна на дюшека и заспа мигом с пистолета в ръка.
Рьоне седна на земята до стената. Гледаше го как спи. Нямаше да мръдне. Щеше да го пази. Щеше да се ослушва за шумовете навън и в случай на опасност да го предупреди. В далечината се чуваше стрелба. Духна в ръцете си да ги стопли. Германецът започна да диша по-шумно; ръката му се отпусна върху дръжката на огнестрелното оръжие. Сви крака и допря коленете до гърдите си. Чертите му се отпуснаха. Изглеждаше дълбоко заспал. Рьоне беше все така жадна. Но този път нямаше да прави нищо. Чакаше. Нека се събуди и да отиде да намери вода.
Не се питаше защо германецът не я беше убил. Когато се беше обърнала, беше разбрала, че нямаше да стреля по нея. А после другият, дето се страхуваше, падна. Той трябваше да умре, не тя. Нещата трябваше да се случат точно така. Обходи помещението с поглед, дървените стени, покрити с паяжини, малките страшно мръсни стъкълца на прозореца, пламъците, които потрепваха в огнището.
Германецът малко беше променил позата си, дясното му рамо беше леко отметнато назад и разкриваше шията му, където туптеше една вена. Поставил беше ръка на гърдите си, които се повдигаха и спускаха в ритъма на дишането му. Лежеше там уязвим и при все това готов да скочи при най-малкия шум, готов да я защити и да убие отново, тя беше сигурна в това. Да опръска снега с кръв.
Можете да поръчате книгата ТУК.
