„Безмълвна смърт“ – новият трилър на шотландския писател Питър Мей

Шотландският писател Питър Мей, известен у нас с поредицата за остров Луис и със самостоятелните трилъри „Ще те защитя“ и „Нощна порта“, предлага на читателите още една майсторски извезана детективска история. В книжарниците от 24 февруари.

Безмълвна смърт(превод: Надя Баева, 368 стр., цена: 22 лв., художник на корицата: Росен Дуков) въвлича читателя в кървава вендета, разгърната на фона на неповторимо описана испанска атмосфера. Британският детектив Джон Маккензи лети от Шотландия за Испания, за да ескортира екстрадирания наркодилър Джак Клиланд обратно в родината им. Няколко дни по-рано годеницата на Клиланд е убита пред очите му по време на полицейска акция, за което той обвинява младата полицайка Кристина Падрел и се зарича да я унищожи. И въпреки че престъпникът е заловен, когато лишеният от социални умения, но надарен с изключителна интуиция детектив каца на испанска земя, нещата се объркват фатално. Клиланд е успял да избяга от испанската охрана, а на британеца му се налага да остане в страната и да съдейства на местните власти. Двамата с Кристина Падрел се впускат в задъхана гонитба, в която ролите на преследващ и преследвач постоянно се разменят.

Питър Мей постигна същински триумф – книгите му се продават в милионни тиражи във Великобритания и по света, а майсторски композираната трилогия за остров Луис му донесе редица награди за литература в Европа и Америка. „Черната къща“ – първата част от поредицата, – която излезе най-напред във Франция, е определена от вестник „Юманите“ като „шедьовър“. Тя му спечели няколко отличия, сред които Наградата на френските читателите „Сезам“ за най-добър криминален роман за 2011 година, „Книга на годината“ 2011 на британския сайт за криминална литература и трилъри, както и американската награда „Бари“ за криминален роман на годината за 2013-а година. „Човекът от остров Луис” спечели голямата награда на читателите на френския ежедневник Le Télégramme и международния приз на фестивала в Коняк, Франция. През 2020 г. за първи път на български език излезе една от по-ранните книги на Мей, носеща пророческото заглавие „Карантина“. „Колибри“ издаде и завладяващите трилъри „Ще те защитя“ и „Нощна порта“.

По-долу четете откъс от книгата на Питър Мей – „Безмълвна смърт“

Поздрав към лудите, неудачниците, бунтарите, размирниците, кръглите колчета, заврени в квадратни дупки. Към онези, които виждат нещата различно. Те не обичат правилата. Можете да ги цитирате, оспорвате, да ги славите или хулите. Единственото, което не можете да правите, е да ги игнорирате, защото те са тези, които променят нещата. /Стив Джобс/

ПРОЛОГ 

Когато загася осветлението, той няма и най-малка представа, че онова, което се кани да направи, ще доведе до проливане на кръв в тази топла майска вечер. И в крайна сметка – до смърт. Невинността тъй често е предвестник на бедствие. 

Погледът му е привлечен най-напред от луната. Кръглолика луна, надигаща се от чернотата на Средиземно море и хвърляща отражението си по повърхност, подобна на опушено стъкло. Той не би могъл да каже дали луната расте, или намалява. През последната седмица е било необичайно облачно и му изглежда, че сякаш преди цяла вечност е стоял на терасата си и е гледал небесния свод, замъглен от лекия смог над гъстонаселеното андалусийско крайбрежие. Само че облаците са пролели сълзите си върху сухата почва и са се отдалечили, оставяйки подире си нова млада зеленина. 

Жегата се е върнала. Ежедневният ритуал на непрестанно слънце обещава да бъде възстановен. Че защо иначе ще наричат мястото Коста дел Сол? Предстоят дълго лято и далечна есен с малко изгледи за дъжд. Яростната и сърдита топлина ще се увеличава до кресчендо, ще се стичат туристи на тълпи да съсипват плажовете, да превръщат бялата си кожа в червена, после в кафява, докато местните гледат да се движат в сенките на високите сгради по тесните улици, да лягат да спят в най-горещите часове на деня и да се хранят в прохладата на вечерта. 

Сега, в полунощ, е прохладно, едва доловим морски бриз шумоли из листата на палмите в градината отвъд басейна, звуците на цикади изпълват нощния въздух. Едва когато той изключва подводното осветление, забелязва сияние отвъд зида, макар да е очаквал съседната вила да тъне в мрак. От плъзгащите се стъклени врати по терасата се разлива светлина и хвърля издължените сенки на плажните шезлонги върху теракотените плочи. 

Той се напряга, когато зад стъклото в жилищното пространство с отворен план се придвижва силует и за миг преминава през светлината. Сърдечният му ритъм се ускорява. Усеща пулсиране в главата с покачване на кръвното налягане и си представя колко недоволен би бил лекарят му. Да не би да е пропускал да пие предписаните диуретици? За човек на неговата възраст е нужно да бъде внимателен. 

Устата му пресъхва. На пръстите на едната си ръка може да преброи случаите, когато е сядал с Иън на отсрещната тераса да пият джин „Харис“ в чаши, пълни с едри кубчета лед и грейпфрут. Приятен младеж. Шотландец, но с изговор на образован човек и приятен напевен глас. Всъщност може и да не е чак толкова млад. Но когато си достигнал седмото си десетилетие, всички други ти се виждат млади. Никога не се е замислял на колко ли години може да е Иън. На четиресет? В наше време е трудно да се каже. Има малко бели нишки в косата. Тялото му е стройно, мускулесто и равномерно загоряло. Как му се иска отново да е на възрастта на Иън, та макар да знае, че и тогава не е изглеждал така добре като него. 

Припомня си веселото помахване на съседа си тази сутрин и как му извика през зида, разделящ градините им, че с Анджела ще отсъстват няколко дни. Пролетна ваканция. Барселона. И една или две нощувки в Сиджес. 

Сериозно ли? Ваканция? Ако живееш на такова място, защо ти е да ходиш на ваканция? В ума му пробягва спомен за годините, през които бе работил в Сити. Всекидневното пътуване в тъмните и студени английски сутрини, седенето по цял ден в задушен офис с очи, вперени в променящ се екран с финансови графики, издигащи се и спускащи се като океански вълни след буря. Това е единственото общо помежду им. Едничката им тема за разговор, преди да я изчерпят и да вдигнат питиета до устните си, за да запълнят тишината с потракването на леда в стъклото.

И ето че сега има някой в къщата на Иън, а се очаква тя да е празна. Мисли си да прекоси градината, за да погледне по-отблизо. Но какво ще стане, ако натрапникът го види? Ако знаеше номера на мобилния телефон на Иън, сега можеше да му позвъни и да го попита какво да прави. Само че така и никога не си размениха номерата. И защо да го правят? 

За миг остава вцепенен на терасата си и се чуди защо алармата не се е включила. Отново през светлината преминава сянка. Съвсем безцеремонно. Той бързо влиза вътре, за да намери телефона си. 

 

В караулното има трима дежурни полицаи, когато онзи зад бюрото приема обаждането. Мисли си, че Кристина го е наблюдавала през стъклото и отвърнала очи, когато той вдига поглед. Винаги е смятал, че е привлекателен за жените. Вярно, че отдавна е преминал разцвета си, а и интимните му връзки бързо приключваха, след като партньорките му го поопознаваха. 

Истината е, че Кристина е гледала собственото си отражение и като нищо би се изненадала, ако прехвърлеше фокуса си върху него и забележеше оценяващия му поглед. Защото тъкмо си е мислела колко стара и неугледна изглежда. Сега е на трийсет и средната възраст ще настъпи чак след десетилетие, а ето че вече има сенки под очите ѝ и паяжина от бръчици в ъгълчетата им. Косата ѝ е прибрана назад в обичайната строга конска опашка, подават се черни корени и тя за кой ли път съжалява, че е решила да се изруси. А тези черни корени вероятно скоро ще започнат да побеляват. Поне е запазила фигурата си дори и след раждането. Останала си е дребничка и слаба. Колегите ѝ мъже се извисяват над нея – дори най-ниските. Тя отклонява поглед точно когато дежурният заговаря. 

– Подозрения за влизане с взлом в Ла Палома. 

Диего вдига очи от играта си на карти. По наклонената му встрани глава и умолителния поглед тя схваща, че той иска тя да отиде с Матиас вместо него. Остават само трийсет минути до края на смяната му, а у дома го чака жена му с бебе – родила е само преди няколко дни, изтощена е и отчаяно се нуждае от сън. 

Кристина въздъхва. Много добре е наясно, че работата ѝ тук, в този мъжки клуб, се дължи само на изискването за квоти. И на нуждата от жена полицай, която да обискира заподозрени жени. Ако зависи от избора на началството, никога не биха ѝ поверили нещо повече от дежурства като пътен полицай, нищо че е завършила с отличие полицейската академия в Авила. Нищо че постоянно се изявява като найдобрата на тренировките по стрелба, провеждани в Естепона. Но ако Диего тръгне с Матиас, няма да се прибере у дома с часове. Дори да се окаже фалшива тревога, документацията ще отнеме цяла вечност. 

– Добре – казва тя, без да подозира, че тази в никой случай не щастлива случайност ще съсипе живота ѝ. 

Улиците на Марвиня са пусти, когато белият нисан 4х4 със сини, бели и оранжеви светлини на покрива излиза от подземния паркинг на полицейския участък. Матиас е на волана, води ги през кръговото кръстовище на върха на хълма към мрака, стелещ се помежду слабата светлина на уличните лампи. Оттук под лунните лъчи се виждат ширнали се лозя с младата им зеленина, а зад тях – далечните проблясъци на морето. Грозни урбанизирани територии тъмнеят по някога девствените хълмове – някои изоставени, завършени, но ненаселени, жертви на финансовата криза, сложила край на строителния бум, обхванал някога крайбрежието. Над тях на фона на звездното небе се очертават резките контури на масивите Сиера Бермеха. Отдолу по извития залив блещукат светлините на Санта Ана де лас Видес. 

Матиас взема с висока скорост опасните завои по пътя, спускащ се покрай жилищни сгради от червени тухли, плод-зеленчука, собственост на баща и син, и белите еднофамилни къщи вляво. Отнема им помалко от петнайсет минути на запад по магистрала А7, за да стигнат кръстовище, където пътят се издига стръмно към Ла Палома, където богати северноевропейци, а напоследък и руснаци са си построили вили за милиони с прекрасен изглед към морето. 

Вилата с адреса, записан на формуляра, е регистрирана като собственост на Иън Темпълтън, британец. Тя се издига гордо върху скала на седемнайсет метра височина над пътя и има необезпокоявана гледка към Средиземно море чак до Северна Африка, чиито мержелеещи се планини са видими в ясни зимни сутрини. На юг Гибралтарската скала доминира на хоризонта осветена в сребристо под луната. 

В съседния имот свети. Вилата принадлежи на човека, обадил се да съобщи за влизането с взлом. Но той не е първата спирка за Матиас и Кристина, предвид, че портата към вилата на Темпълтън е отворена до половина. Тя е висока, от черно ковано желязо. Наполовина върху тротоара отвън има спрял мерцедес А класа. Кристина не би могла да отговори, ако я попитаха кое точно в портата ѝ се е видяло не наред. Матиас изскача от нисана и установява, че тя е разбита. 

Прекарва пръст от ляво надясно по шията си и тя се пресяга да превърти ключа в стартера и да изключи двигателя. Последвалата тишина бързо е запълнена от нова вълна звуци от цикадите. Тя слиза от колата и отива при него до портата. През стъклото на паркирания мерцедес се вижда гаечен ключ на седалката до шофьорската. Никой не коментира очевидното: че малко обирджии карат мерцедес А класа. 

Матиас разкопчава кобура си, за да извади стандартния за полицията деветмилиметров пистолет „Зиг Зауер“. Устата на Кристина е пресъхнала, докато тя прави същото. Усещането за пистолета в ръката ѝ е добре познато, но този път оръжитето ѝ натежава повече, отколкото при тренировъчна стрелба. Страхът ѝ му добавя тежест. Никога не е стреляла с него от гняв. Не е и очаквала да ѝ се наложи. 

Матиас влиза през портата, от която тръгва алея с някаква шантава настилка, виеща се между високи палми и изобилие от цъфнали храсти. Кристина пристъпва предпазливо след него с насочена към нощното небе цев и прибрани до тялото лакти. Вдишва опияняващия аромат в топлия въздух и разпознава, че е жасмин. Вляво от тях е двойният гараж, пристроен към къщата. Заобикаля го пътека, водеща към предната градина, където огромна тераса гледа към също така огромен басейн. Пред тях има стълби към веранда, а голямата входна врата с метален обков зее отворена. Вътре се забелязва слаба жълтеникава светлина. Матиас махва на Кристина и ѝ сочи с жест да тръгне вдясно към далечния край на къщата, докато той се отправя в противоположната посока към басейна. Явно се надява да види натрапниците през стъклените врати към терасата. По-добре е да установят с кого си имат работа, преди да влязат в сградата.

Кристина стига до противоположния край на терасата. По каменната настилка към басейна падат ивици светлина. Тя се движи крадешком по периметъра, за да надникне вътре. Вижда големи меки кресла и канапе, огромен луксозен бял килим върху мраморния под. Еклектични образци на модерното изобразително изкуство нарушават монотонността на белите стени. Но стаята е празна, а коридорът навътре е тъмен. 

Улавя с поглед движение в далечния край на терасата и вижда Матиас да върви напред, когато се спъва в нещо, което тя не вижда в тъмното. Чува се изтракване и после шумът от зиг зауера му, плъзващ се по каменната настилка. Сърцето на Кристина се качва в гърлото и отива чак в устата ѝ. 

 

Вътре човекът, наричащ себе си Иън Темпълтън, се появява от спалня, преустроена в домашен офис, когато изтракването от терасата го кара да се закове на място. В ръка държи няколко папки. Стои съвършено неподвижен, а сърцето му думка, сякаш е затворник, който опитва да избяга. Връща се обратно в кабинета, отива до бюрото и изключва настолната лампа. Оставя папките върху полирания плот и бързо отваря чекмедже, от което вади полуавтоматичен пистолет „Глок“. Страничен прозорец в стаята гледа към градината, той отива до него и се притиска до стената, преди да се осмели да надзърне в мрака навън. 

На светлината, изливаща се на терасата от дневната, вижда фигура да се движи сред сенките и да се отправя към група тъмни палми. Подтичва някак странно, на една страна. Той отново се дръпва от прозореца. Лицето му е изопнато от напрежение. Само допреди няколко кратки години е живял без страх. Когато смъртта не означава нищо, страхът няма никаква власт. Но сега… Сега има много, за което да живее, много, което да изгуби. Несънувано щастие. Как би могъл някога да знае, че такова нещо е възможно? 

Чуди се дали не трябва да я предупреди. Тя е отишла в спалнята. Но решава, че за нея ще е по-безопасно, ако не знае. Няма как да не чуе изстрелите, разбира се. Но дотогава всичко ще е свършило. А те нямат причини да посягат на нея. Тя е единствената невинна във всичко това. 

Усеща как дланта му се запотява, когато стисва по-силно пистолета. Пристъпва безшумно в коридора покрай основната спалня, за да загаси лампите в дневната. Къщата и градината потъват в тъмнина и зад блещукащия на лунната светлина басейн той вижда сребристите отблясъци по черната гладка повърхност на Средиземно море. Върви внимателно назад по коридора към отворената външна врата, където тясна ивица светлина от улицата пада върху теракотените плочки. 

Навън Кристина се връща обратно към задната страна на вилата, към мястото, откъдето са влезли. Очаква да види заобиколилия от другата страна Матиас. Вече няма нужда да се прокрадват. Който и да е вътре, вече знае, че са тук. Но няма и следа от Матиас. Тя прекарва език по сухите си устни и изкачва бавно стълбите до верандата. Вратата е все така отворена и тя вижда сянката си да се простира вътре в коридора и да оповестява присъствието ѝ на онзи, който чака там. Къде, за бога, е Матиас? 

Колебае се на вратата, парализирана от собствения си страх, и натрапчиво усеща нечие присъствие близо до себе си. Нищо в годините ѝ на тренировка за тази служба не я е подготвило за това тук. Поглежда към гаража и мислено призовава Матиас да се появи, но все още го няма никакъв. После чува звука на тихи стъпки по мрамора вътре и знае, че трябва да поеме инициативата. 

– Полиция! – извиква и гласът ѝ прозвучава едновременно неуверен и неуместно висок. Ехото му я изтласква напред, държи с две ръце пистолета, протегнат напред на нивото на рамото ѝ. Влиза през отворената врата и насочва оръжие право към мрака. 

Той я вижда в силует. Лесна мишена, дори да не беше опитен стрелец. Пръстът му погалва спусъка, но в този момент светлина облива коридора зад него и той е заслепен. Опасността е дошла от съвсем друга посока. Завърта се рязко, вижда фигура в контражур на светлината, идваща от отворена врата, и стреля. Веднъж, два пъти, три пъти. 

Чува изненаданото ѝ ахване. После настъпва шокът. И следва дълга въздишка, когато тя пада на пода – последният ѝ дъх, преди черепът ѝ да се удари в мрамора с ужасяващата сила на мъртва тежест. Пукот като от пушечен изстрел. И той не може да спре мъчителния вик, който се изтръгва от гърлото му. 

Ръката му се отпуска встрани от тялото, пръстите, стиснали глока, разхлабват хватката си. Той пада на земята и отново звукът е като от изстрел. Почти без да усеща острия мирис на нитроглицерин, който насища въздуха наоколо му, стига до нея с три широки крачки, отпуска се на колене, а кръвта ѝ попива в панталоните му. Изглежда почти черна, докато образува локвички по мрамора. Червен цвят, потънал в тъмното. Макар че има достатъчно светлина той да види лицето ѝ, отворените очи, изумлението в незрящия поглед.

Притегля я в прегръдка, моли я да не си отива. Тази жена, която носи неговото дете и всичките му надежди за бъдещето. Но думите му достигат до вече глухи уши и във внезапно бликналата светлина той вижда как яркочервената ѝ кръв се разтича встрани по студените плочки. Накланя глава, за да погледне назад през рамо. Млада полицайка с протегнати ръце е насочила пистолет право в него. Той вижда колко е бледа, цветът се е източил от лицето ѝ и е заприличала на същински призрак. Вижда как ръцете ѝ треперят в усилие да задържи пистолета стабилно.

– Не мърдай! – виква тя и той си мисли колко е абсурдно това. Да мърда? Че къде да иде? И защо? Какъв смисъл би имало вече от каквото и да било? Анджела е мъртва. Внезапен гняв изпълва всички празнини вътре у него. 

– Ти я уби! 

Чува собствения си глас отстрани, сякаш иде от друг човек. Думи, изкрещени на английски. Пълни с мъка. Той ли ги е казал наистина? Няма начин всичко това да се случва. И после втора вълна на ярост го залива, той отново крещи на тази миниатюрна женица, насочила оръжието си към него: 

– Ти я уби, по дяволите! 

Кристина трепери от глава до пети, бори се да се овладее. Поклаща глава в отрицание. – Ти го направи! – Думите са на испански. – Ти я застреля. 

Също като коленичилия мъж и тя има усещането, че говори някой друг, а не тя. Фокусът ѝ за миг е отклонен към Матиас, който нахълтва в коридора зад нея с неуверено насочен към тях пистолет. Закъснял е с цяла вечност. Сега мъжът заговаря на испански и гласът му вече не е изпълнен само с болка и гняв, но и с омраза: 

– Ти ме накара да го направя. Ти я уби. Ти!

Можете да поръчате книгата ТУК.