Анна Рийд разказва завладяващата история на Украйна в „Гранична земя“

„Гранична земя“ (Пътешествие през историята на Украйна) от Анна Рийд е най-новото заглавие, което излиза на книжния пазар на 31 юли с логото на издателство „Вакон“.

Завладяваща и жестока одисея, обхващаща повече от хиляда години история, конфликти и култура.

Преди хиляда години Украйна е била център на първата велика славянска цивилизация – Киевска Рус. Днес страната е разкъсвана от най-кървавата криза в историята си, довела до смъртта на десетки хиляди. Украйна е била „гранична земя“ и бойно поле в продължение на повече от седем века: от монголската инвазия през 1240 г. до протестите на Майдана през 2014 г. и опустошителното нахлуване на Русия през 2022 г.

В тази проникновена книга Анна Рийд съчетава историческите проучвания с личните си впечатления, за да очертае трагичното минало и несигурното бъдеще на Украйна. Разговаряйки със селяни и политици, равини и гангстери, дисиденти и паравоенни, хора, оцелели от Гладомора и нацистките трудови лагери, тя разкрива пластовете от митове и пропаганда, които обвиват тази разделена страна.

От полските църкви в Лвов до въглищните мини на рускоезичния Донбас, от галицийския щетъл до нерегламентираните селища на татарите в Крим, книгата изследва борбата на Украйна да изгради своя национална идентичност. Идентичност, която да се изправи срещу кървавото минало и да обхване всички народи в своите граници. Задълбочено проучена и красиво написана, „Гранична земя“ е за всеки, който иска да разбере Украйна и нейната бурна история, формираща съдбата ѝ.

Авторката Анна Рийд е родена през 1965 г. във Великобритания. Завършва право в Оксфордския университет и история на Русия в Лондонския университет. В работата си като журналист и писател се фокусира върху историята на Източна Европа. Била е кореспондент на Economist и Daily Telegraph в Киев от 1993 до 1995 г. Автор е на книгите „Наметалото на шамана: Историята на Сибир“ и „Ленинград: Трагедията на един град под обсада 1941 – 1944“ (изд. „Вакон“), която е преведена на осемнайсет езика и е включена в краткия списък за наградата „Дъф Купър“.

Живее в Лондон със семейството си. 

„Красиво написана и внимателно проучена… Тази книга прелива от колоритни исторически личности. Комбинацията от пътепис, исторически и политически анализи и хумористични разкази превръща текста на Анна Рийд в чудесно въведение в трагичната съдба на една страна, чието име означава „Гранична земя“. „Западът като цяло имаше трудности да приеме Украйна сериозно“, пише тя. Нейната първа книга е благороден и похвален опит да се поправи тази груба историческа несправедливост“, пише Daily Telegraph.

Прекрасно написана книга за жестокото минало на Украйна и за несигурните ѝ усилия да изгради по-добро бъдеще… „Гранична земя“ е пъстър гоблен, бродиран с историите на всички нейни жители, представящ техните триумфи и конфликти обективно и справедливо, пише Financial Times.

„Гранична земя“ обхваща събитията от идването на викингите, чистките на Сталин, чак до обявяването на независимостта на Украйна през 1991 г. Рийд предава своето очевидно майсторство по темата на достъпен език, а книгата може да обогати преживяванията на всеки пътешественик, който се намира в тази страна, категорични са от Independent on Sunday. 

Любознателният ум и ясният поглед на Анна Рийд я отвеждат на пътешествие през историята на Украйна, за да ѝ помогнат да осмисли това, на което става свидетел. Смела и с увлекателно перо, Рийд повежда читателите на обиколка из Украйна, свързвайки исторически събития със съвременен контекст… Тя се доказва като проницателен наблюдател на украинската действителност, пише TLS. 

Завладяваща история… Рийд пише от позицията си на кореспондентка, живяла три години в Киев. Тя има забележително ясна представа за многото конкуриращи се версии на украинската история и за нейните предимно измислени герои. Правителството в Киев би трябвало да ѝ даде медал, категорични са от The Times.

По-долу четете откъс от книгата:

Киев: Новият Йерусалим

Но най-ярката светлина от всички беше белият кръст в ръцете на Свети Владимир, извисяващ се над Владимировския хълм.

Михаил Булгаков, 1925 г.

Украйна буквално означава „накрая“ или „гранична земя“ и това е точно така. Равнинна, плодородна и фатално примамлива за нашественици, Украйна е била разделяна между Русия и Полша от средата на XVII до края на XVIII век, между Русия и Австрия през XIX век, а между двете световни войни – между Русия, Полша, Чехословакия и Румъния. Така до разпадането на Съветския съюз през 1991 г. тя не успява да се обособи като независима държава.

От една страна, това означава, че Украйна и украинците наследяват история, базирана на насилие. „Въстания, гражданска война, погроми, глад, чистки и холокост. Къде е разделът за мир и благоденствие?“, уместно попита мой приятел, докато разглеждаше записките ми за тази книга. А от друга, те са останали с оскъдно и неясно чувство за национална идентичност. Въпреки че се бунтуват при всяка възможност, редките случаи, в които постигат известно самоуправление – по време на казашките въстания през XVII век, Гражданската война от 1918 – 1920 г. и в края на нацистката окупация – са тежки, жестоки и кратки. Освен това до неотдавна съседите на Украйна изобщо не я възприемаха като отделна държава, нито пък украинците – като отделен народ. За руснаците тя беше част от Русия, а за поляците – част от Полша. Дори много украинци – русифицирани или полонизирани от векове на чуждо господство – мислеха по същия начин. При положение че вдъхновяващите моменти в хаотичната им история са малко и на големи интервали, а съседите им отказват да признаят съществуването на нещо като „история на Украйна“, не е учудващо, че украинците все още се чудят кои са те и каква искат да бъде държавата им.

Историята на Украйна като гранична земя, бойно поле и новородена държава, която се бори да изгради своята национална идентичност, започва в Киев. Когато кацнах тук за първи път в една зимна нощ през 1993 г., подът на залата за получаване на багаж беше покрит до глезените с киша, а куфарите ни се появиха в каросерията на камион „Камаз“, който ги стовари на голяма купчина и ние сами трябваше да се доберем до вещите си. Пътят към града – единствената четирилентова магистрала в Украйна, както разбрах по-късно – беше тъмен като в рог: без осветление, без мантинели, без маркировка. Спътниците ми миришеха на мокри дрехи и стара храна, а в ръцете си държаха големи вързопи, увити с връв, които имаха парчета дърво за дръжки. Оставиха ме на един площад в центъра на този притихнал град. Потърсих уличен телефон, но единственото, което намерих, беше стар бакелитов приемник, прикрепен към издраскано парче ламарина. Без обозначения, инструкции или телефонен указател. Нямах и украински пари, но по чудо се оказа, че това нямаше значение. Инфлацията беше унищожила монетите, а Украйна вече не използваше съветските рубли, за които уличните телефони, така или иначе, бяха пригодени. За мой късмет всички разговори бяха безплатни. Изведнъж всичко започна да ми се струва малко по-дружелюбно и по-достъпно. Моето пътешествие в Украйна започна.

Хората, които посещават Киев, обикновено го ненавиждат, но почти всички, които живеят там, го обикват. Стълбището на сградата, където живеех в едностаен апартамент, миришеше на развалено зеле и урина, но отвън в тополите се навъртаха проскубани черни врани, които бутаха сняг върху преминаващите трамваи. Харесваха ми павираните улици с изкусните орнаменти по къщите от началото на века. Бяха толкова порутени, че властите бяха опънали мрежи под балконите им, за да предпазят минувачите от падащите парчета мазилка. Допадаха ми хълмистите паркове с тухлените им алеи и ръждясалите павилиони от ковано желязо, в които тийнейджъри се целуваха през лятото, а през зимата деца с пухкави шапки се пързаляха наоколо с шейните си. Приятно ми беше да гледам старците, които играеха шах на пейките около осветените в розово фонтани на площад „Независимост“ или прибираха кутиите си с рибарски принадлежности след цял ден, прекаран в зимен риболов на Днепър. Радвах се на собствениците на кучета, когато ги виждах да се разхождат бавно в неделните сутрини и сериозно да си разменят комплименти за изтънчените подстрижки на своите любимци, най-често носещи имената Джак и Джони. Допадаше ми кънтящият покрит пазар, пълен с гълъби, където жени от близките села продаваха продукцията си и се обръщаха към теб с „пиленце“ или „слънчице“ и те подканяха да опиташ меда и заквасената им сметана. Харесваше ми да наблюдавам двойките, които танцуваха в капещите подлези в петъчните вечери под звуците на акордеон – не за пари, просто за удоволствие. Обичах да си купувам кокичета, увити в бръшлянови листа и завързани със зелен конец от цветарките, които се появяваха с настъпването на всяка пролет пред спирките на метрото. А през есента се усмихвах на нареждащите бабушки, които, минавайки покрай теб по улицата, не забравяха да ти кажат да си закопчаеш палтото и да си сложиш шапка, защото първият сняг вече е паднал. Дори започна да ми се услажда са́ло, суровата сланина – признак, че вече съм една от тях. Яде се с черен хляб, сол и чесън и е както национален деликатес, така и звезда в редица вицове, надсмиващи се над украинския мъж, който (поне според анекдотите) би предпочел да си хапне сланина пред това да си легне с жената.

Можете да поръчате книгата ТУК.