Четем зловещия психологически трилър „Новата къща“ от Тес Стимсън

Мечтаният дом крие стари тайни в заплетения роман на британската писателка

 

Колко далеч бихте отишли, за да получите дома на мечтите си? Да, онази къща, зад чиито стени винаги сте си представяли да живеете? Която изглежда сякаш е създадена специално за вас?

Ако съдим по зловещия психологически трилър „Новата къща“ от британската авторка на бестселърови романи Тес Стимсън, който вече е и на българския пазар, отговорът на тези въпроси е – „твърде далеч“. Сред страниците на този смразяващ разказ за най-мрачните човешки желания една къща ще стане ябълката на раздора в няколко наглед обикновени живота.

Бихте ли приели ключовете за „Новата къща“, за която си заслужава да умреш?

Стейси и Филикс Портър са щастливите собственици на Стъклената къща – архитектурно бижу, закътано в богаташките улички на Югоизточен Лондон, с прозорци от пода до тавана и приковаващо завистта на съседите. Двамата обаче искат да се разделят с богаташкия си имот, но не преди Стейси да намери перфектния купувач за него. Някой, който би направил всичко, за да има Стъклената къща. И да пази тайните ѝ.

Мили и Том Даунтън винаги са си мечтали да живеят точно в Стъклената къща и от години дебнат така дългоочаквания знак „Продава се“ най-после да се появи отпред. С граничещото си с мания хоби да разглежда – и прониква в – чуждите къщи, Мили знае всичко за дома на семейство Портър. И от мечтата ѝ я дели единствено продажбата на собствения ѝ дом, която трябва да стане достатъчно бързо.

Харпър и Кайл са работили усилено, за да достигнат статута си на популярни инфлуенсъри с милиони последователи и да осигурят на децата си живота, които те самите никога не са имали. В търсене на нов дом, те попадат на обявата на Мили и Том и веднага се влюбват в къщата им.

Три двойки. Две къщи. И една продажба, която пропада и повлича след себе си лавина от ужасни събития.

Защото „Новата къща“ не е просто история за недвижими имоти. Това е история, в която разумни рамки не съществуват, а амбицията е грозен плевел, който задушава мечтите и желанията на хората, обладава умовете им и помрачава разума им.

Героите в този модернистичен, заплетен и хипнотизиращ трилър съвсем не са тези, които изглеждат на пръв поглед. Защото между тях се крие и един психопат, чиито тъмни импулси излизат извън контрол. Но как се различава той от нормалния човек?

В „Новата къща“ Тес Стимсън ни кани да пристъпим през прага на умело изплетен разказ, в който границата между доброто и злото не е видима с просто око. А абсолютно непредвидимият му финал ще остане в съзнанието ви седмици наред…

Из „Новата къща“ от Тес Стимсън

ГЛАВА ПЪРВА
МИЛИ

Тишината на къща, в която проникваш неканен, не може да се сравни с нищо. Сякаш си надигнал полата ѝ и изтръгвайки стон, си я оставил без дъх.

Тези първи няколко откраднати секунди покой ми действат като опиат. Мога да прекарам целия си живот в този миг, в мир.
Той обаче не продължава дълго.

Прекъсва го мекото топуркане на котешки крачета по коридора. Сива писана се промъква в пералното помещение и без да ми обърне капка внимание, се насочва към купичката си. Ни най-малко не я интересува коя съм и какво правя в къщата ѝ.
Котките са усъвършенствали оцеляването на вида, свели са го до ефективен минимализъм. Дори най-себелюбивата писана кърми и отглежда своите малки. Когато достигнат възраст от осем седмици обаче, майката, която вече се е справила със задачата да ги научи на самостоятелност, слага край на грижите. Все още се намесва, ако изпаднат в беда или игрите им загрубеят, но не общува активно с тях. Би цапардосала малкото, ако ѝ досажда, докато си почива. А когато достигнат юношество, на около дванайсет седмици, всяка котка – за себе си. Майката ги гони със съскане, ако се доближат до храната ѝ. Не скърби, ако някое изчезне от дома. Всъщност дори изпитва облекчение.

Но не можем да виним котките, че са котки.
„Знаеше с какво се захващаш – беше казал Том. – Интелигентна жена си. Знаеше какво значи да имаме деца.“
Котката се усуква в краката ми, изписвайки цифрата осем. Търси още храна. Вдигам я, галя я по главицата и докато влизам в кухнята, се наслаждавам на чувствения допир на козината между пръстите си.

Очакванията ми за този имот бяха доста високи – в обявата къщата изглежда доста по-примамливо, отколкото на живо. Снимките явно са били правени с широкоъгълен обектив и после обработени на фотошоп. В кухнята не влиза достатъчно естествена светлина и дори в такова ясно утро като днешното е неприветлива.

Собствениците очевидно са я реновирали, преди да я обявят за продан – все още мирише на боя, – но са допуснали обичайната за повечето хора грешка при ремонт на кухня – сменили са шкафовете и уредите, но са запазили неефективното и старомодно разположение.

Постарали са се – гранитни плотове и интересни гръбчета от неръждаема стомана, но начинът ни на живот много се измени през последните няколко десетилетия: кухнята вече не е само кът за готвене, а място за живеене. Трябвало е да бутнат стената към трапезарията – кой изобщо ползва трапезария в днешно време? – и да отворят по-широко пространство. Би им осигурило много естествена светлина от запад, където е можело да сложат френски прозорци, за да подсилят усещането, че са навън.
Преглеждам шкафовете. Съдове на „Ема Бриджуотър“ – каква скука! Скъпи чугунени тенджери, но евтини ножове. Това ми казва достатъчно за собствениците на къщата.

Горният етаж е също толкова разочароващ. Възтясна пета спалня, която е трябвало да бъде разширение на родителската или още по-добре – прилична по размер гардеробна. Елементи от оригиналния интериор, които никой не е проявил куража да разкара съвсем, нито пък да усвои в новия дизайн.

Нито едно от леглата не е оправено. Вратите на шкафа в родителската спалня са широко отворени, сякаш собствениците са тръгнали набързо. Нейните пуловери са сгънати в купчини, разделени по цвят, но неговата част от гардероба е пълна бъркотия, вратовръзки висят от рафтовете, а свити на топка чорапи се търкалят по пода. Според личния ми опит несходството в гардероба е много по-надежден индикатор за развод, отколкото изневярата.

Отворих шкафа в банята и хубавичко разгледах лекарствата. Тя наскоро е имала два пристъпа на цистит. Той страда от хемороиди.
Тя е изпуснала две противозачатъчни хапчета този месец. Той дали е наясно?
Внезапно отегчена, слизам на долния етаж и хвърлям поглед върху дрънкулките по библиотеката в дневната, за да си избера сувенир, преди да изчезна.
Никога не вземам нищо ценно или с очевидна сантиментална стойност. Магнит от хладилника. Щипка за хартия. Неща, които няма да липсват никому.

Имаше времена, когато прониквах в чужди къщи всяка седмица. Когато ежедневието ми ме притиснеше, се измъквах и потъвах в тишината на нечия къща. Прекарвах часове в чуждите домове, като разглеждах гардеробите и четях книгите. Действа ми успокоително да съм някъде, където не ми е мястото, а причините не мога да обясня.

Изминаха месеци, откакто не съм позволявала на тъмната си половина ме командва, но съм напрегната и изтощена. Някои хора пият или вземат наркотици, за да се отпуснат. Аз съм пристрастена към влизането в чужди къщи.

Знам, че не е редно – осквернявам нечий съкровен храм. Аз обаче посещавам само къщи, които са обявени за продажба, чиито собственици вече са поканили чуждия взор. Внимавам да не оставям и следа от присъствието си. Обещала съм, а никога не нарушавам обещанията си.

Преди всичко не вреди.
За миг се чудя дали да не отмъкна някоя от снимките. Господин и госпожа Неоправено легло с двете си деца – Момче и Момиче. Тук са на ски почивка в Цермат. О, виж! Момче и Момиче се сдобиват с ново кученце. Куче! Погледни насам, Куче! Насам!
Семейният им живот – като песен.

В крайна сметка в джоба си мушвам едното от чифт зарчета и тръгвам през кухнята към същата задна врата в пералното помещение, от която влязох.

Дори заключвам след себе си, което е повече, отколкото собствениците се бяха сетили да направят.

Можете да поръчате „Новата къща“ ТУК.